Острието на длетото за кой ли път се впиваше в меката липова дървесина и отделяше частици от нея, които падаха на резбарската маса. Изпод загрубелите, но дълги пръсти на майстора с всяка изминала минута се очертаваше фина мрежа от преплетени листенца и клонки. Дървеното трупче разцъфваше за нов живот, твърде различен от този, който бе водило някога. Последният детайл, който изникна изпод острия резбарски инструмент, загатна гънките на феерична рокля. Длетото описа последна полудъга, при което се отдели една дълга стружка и инструментът легна на масата. Чу се дълга въздишка. Грубите мъжки ръце нежно замилваха изваяните фигури, като следваха всяка една извивка, все едно докосваха струни. Дървото сякаш потръпваше при тая милувка и като че ли нещо в него оживяваше.

   Калин се изправи, погледна отново ласкаво своето творение и после се взря в сгъстяващия се навън мрак. Дни и нощи той бе мислил върху това, което искаше да извае. Творецът в него не му даваше покой. Искаше да излее вътрешния си мир върху това парче дърво. Да направи най-хубавото нещо, което бе творил някога. Да му придаде душа, сърце. Не го интересуваше дали останалите ще го харесат, макар да знаеше, че нещата му се търсят и ценят от много хора. Той винаги влагаше в произведенията си част от душата си. Но сега беше различно. Правеше го заради самия себе си. Имаше потребността да изрази това, което се беше загнездило в него. Това, което го оставяше буден дни и нощи. То трябваше да излезе на повърхността, да види бял свят. Друг начин за изразяване, мъжът просто не владееше. А и окото му жадуваше да види творението, а не само да живее в съзнанието му. Искаше да го пипне, да му се порадва, все едно е живо.

    Голяма част от хората познаваха Калин като мълчаливец, дори саможив. Живееше сам, в къща, близо до ателието, където продаваше нещата си в малкия и живописен планински град. На пръсти се брояха тези, с които споделяше и на които наистина се доверяваше и разкриваше вътрешния си свят. Познаваше човешката природа твърде добре. Повечето пъти се беше сблъсквал с груби и самовлюбени хора, които щом усетеха, че могат да се докопат до нещо истинско и съкровено, гледаха да го опорочат, да го смачкат и то вече ставаше излишно и дори пошло. Затова реши да пази своя вътрешен мир далеч от чуждо посегателство. Така и този път той не сподели с никого това, което го терзаеше.

   Дълго време избира материала, от който да направи фигурата и да реализира фантазията си. Искаше дървото да е с особен оттенък – светло и меко. Да може да го гали, докато го вае. А той добре умееше това. Всички негови творби бяха погалени и сякаш съживени от ръцете му. И хората усещаха особеното излъчване на изработените от него неща. Приковаваха погледите си в дърворезбите му и не можеха да им се наситят. От неговите ръце бяха излезли десетки статуетки, рамки за картини, за огледала, кутии за бижута и какво ли не още. И винаги се намираше кой да купи някоя дреболия, направена от него. Имаше и големи поръчки. Беше майсторил дори декорацията и на няколко тавана, но напоследък нищо не вървеше, както преди. Кризата си беше казала думата. Хората нямаха възможност да заделят парите си за този вид изкуство. Само се спираха, гледаха, пълнеха си очите и отминаваха, а богатите търсеха модерните и стилизирани неща, внесени от чужбина. За да преживява, мъжът се принуди да намали цената на всичко в своето ателие, но поръчките и продажбите вече ставаха събитие.

   И така ден след ден. Един предиобед, два месеца по-рано Калин беше затворил ателието си и тръгна до близкото барче да хапне. На опашката имаше доста хора и той почака, докато му дойде реда. Беше си взел бира и порция кебапчета и се упъти към близката маса. На нея с гръб към него седеше млада жена. Попита дали е свободно и тогава към него погледнаха най-тъжните и най-красиви очи, които някога беше виждал. Сепна се изненадан. Не посмя да седне. Девойката нямаше нужда от компания. Искаше да бъде сама със себе си.

   Той издърпа стола на съседната маса и започна бавно да се храни. Какво ли беше накарало това момиче да изглежда така. Калин изяде обяда си и отново погледна към съседната маса. Крехката фигура все още беше там.  

   Мъжът излезе от заведението, но изражението на лицето и крехкостта на приведеното на стола тяло се запечатаха в съзнанието му. Тя смътно му напомняше на някого и нещо толкова далечно и толкова хубаво, но безвъзвратно загубено някога в младежките му години.

   Образът на момичето трайно се настани в главата му. Беше като замаян. Каквото и да правеше, все този поглед беше пред очите му.  И тогава той започна да вае. Всяка вечер, след като приключеше с всичко останало, резбарят се затваряше и се отдаваше на творбата си. Само той и тя.

   Завърши я една нощ. Разбра, че е станало много късно, защото часовникът на старата кула отброи един след полунощ. Калин свали очилата от очите си и се вгледа в лицето, което бе претворил в дървото. Същият нежен овал, същите тъжни, но много красиви очи, които беше видял тогава, сега сякаш го гледаха и бяха готови да му проговорят. Ръцете му отново погалиха дървото и се спряха върху кичура коса, който небрежно беше паднал отстрани на лицето. Къде ли си? - чу се да проговаря мъжът и се сепна от собствения си глас. Вдигна дърворезбата и я обгърна нежно с поглед. След това я сложи на другата маса, угаси лампата и се строполи в леглото. Умората от недоспиването си каза думата. Разля се като сладка отрова в тялото му, но той се чувстваше удовлетворен. Заспа и сънят му беше дълбок и непробуден.

     Няколко дни той не каза на никого за новото си творение. Това беше неговата съкровена тайна и всеки път като се върнеше вкъщи, се спираше пред дървената фигура и дълго ù се любуваше. Но най-накрая не издържа и я занесе в ателието, където продаваше.

   Останалите творци веднага забелязаха новата творба. Всеки от тях се спираше пред нея и я съзерцаваше с нескрито любопитство и възхищение. Калин ги наблюдаваше отстрани със задоволство.

-         Като жива е! - сподели Красимир, възрастният златар от съседното ателие.

-         Да! – цъкаха останалите. – Можеш да ù вземеш много пари. - продължаваха да го съветват всички.

-         Колкото и пари да ми искат, тя не се продава. Ще бъде винаги при мен. - отряза ги Калин.

   Дните се занизаха един след друг.  Много хора минаха през ателието. Спираха се пред дърворезбата с момичето, гледаха, снимаха и си тръгваха. Някои оставаха по-дълго, загледани във фините извивки и си тръгваха, попили от магията на творбата.

    Един ден в малкото магазинче влезе едър космат мъж, облечен с шарена риза, тип хавайка. След него вървеше изкусителна мадама, която смъкна при влизането си скъпите си слънчеви очила и заоглежда всичко наоколо. Заопипва изложени предмети, докато стигна до фигурата на момичето.

-         Скъпи, искам ето това! – изрече тя и заоблизва ярко начервените си устни.

-         Не се продава. – спокойно отговори Калин. – Изберете си нещо друго.

-         Но аз искам точно това! Ще стои много добре в хола ми.

-         Нали ви отговорих. Това не се продава. Може да си вземете всичко друго, но не и това. Имам по-малки фигурки на животни, флорални мотиви, кутии за бижута. Изберете си. – продължи резбарят.

Здравенякът стоеше в средата на ателието и се почесваше.

-         Абе, не се продава! Купувам я! Не разбираш ли, че тя иска това! Казвай цената и да се разберем. – избоботи дебелият и запрехвърля в ръката си ключовете на скъпа кола.

Калин се изправи напрегнато. Остра бръчка проряза челото му.

-         Извинете, господине, но точно този експонат не се продава. Може да си купите всичко друго, което си харесате, но не и това! – опита се спокойно да отговори майсторът.

-         Ей, ти знаеш ли, че мога да те купя заедно с целия ти магазин!  Не се продавало? Що ми се правиш на интересен!  За какво си го сложил тогава? Прошляк! – троснато отвърна косматият мъжага. - Хайде, скъпа, остави го тоя! Ще ти намерим нещо по-шик. - Изгледа с пренебрежение всичко около себе си и прекрачи прага на магазина. След него, кривейки краката си на високите си токчета и с нацупени устни, излезе и пищната мадама.

  Калин се приближи до вратата, хлопна я след излезлите и сложи табелката „Затворено”. Седна в дъното на ателието си и се взря в творението си. То го гледаше нежно с красивите си тъжни очи. Нещо толкова странно, но много силно  го свързваше с тази дървена фигура. Да, той за нищо на света не беше способен да се раздели с нея. Още повече да попадне в ръцете на такива хора.

   Дните минаваха неусетно. Тълпите от туристи се изсипваха в малкото градче и неизменно влизаха и в неговото ателие-магазин.  Повече бяха тия, които гледаха, малко другите, които купуваха дървените резбовани дрънкулки, но всички спираха за дълго погледа си на крехкото момиче от дърво. Особено дълго се задържа един млад човек. Той гледаше втренчено нежната фигура. Накрая погали два-три пъти дървото.

-                     Извинете, кой е моделът? Много е красива.

-                     Бих искал и аз да узная. - отвърна му резбарят. - Беше преди близо година, когато я видях. Не разбрах коя е, а и може би няма и да разбера.

-                     Да, някои неща трябва да останат загадка, за да ни привличат и пазят чара си. - отвърна младежът и отново погали дървото. – Благодаря ви, че споделяте тази красота. Имате златни ръце.

   Младият мъж се упъти към изхода. Хвърли за последно поглед към дърворезбата и си излезе.

   Калин се почувства особено. Това изречение го направи неимоверно щастлив и му даде стимул до края на деня. Вечерта си легна по-рано, успокоен и удовлетворен.

Събуди го тревожно звънене по телефона.

-         Калине, пожар! Запалила се е една къща в съседство с работилницата. Гори много. Пожарната е известена. Идвай веднага. – звучеше пресипнало гласът на стария златар, неговият приятел от уличката.

  Мъжът изхвърча от вкъщи. Видя отдалеч пламъците и усети острия задушлив дим, идващ откъм ателиетата. Краката на Калин се подкосиха. Сякаш някой ги преряза с нож.  Край, всичко свърши.  Една-единствена мисъл се въртеше в главата му. Повече никога няма да види творението си.

   Добра се до улицата с магазинчетата и видя да се суетят почернели и угрижени цивилни и униформени лица. Между тях и тези на хората от ателиетата.

-         Отдръпнете се! Опасно е! Може нещо да се срути. – избута го един пожарникар.

-          Но там има неща, които са моят живот. – отвърна Калин и се втурна напред.

   В началото не виждаше нищо. Сълзите от лютивия дим започнаха да изпълват очите му.  Мъжът се провираше сред димящите сгради. Още малко и съм там. По-бързо. Сърцето му щеше да изскочи. И той вървеше, по-скоро лазеше сред пламък и пушек. Не го спряха нито виковете на пожарникарите, нито страхът, че нещо може да падне на главата му. Пушекът стана още по-гъст. Калин се задушаваше. Започна да кашля. Усещаше, че още миг и ще загуби съзнание. И тогава я видя. Тя беше още там. Едната ù ръка беше обгоряла, но останалото беше цяло. Нещо я беше запазило. Грабна я с последни сили и се обърна назад, за да се върне. Една черна пелена се спусна пред него.

   Събуди се с кислородна маска в една линейка. Едно младо женско лице, с до болка познати красиви очи му се усмихваше. Погледът на Калин се втренчи недоумяващо в него и усети как лека усмивка заиграва по устните му.

-         Тук е! До вас е! – прошепна момичето.