Клоните на едно младо дърво бяха зловещо черни. Дори искрящо белият сняг не беше смекчил тяхната черна обреченост. Провесени надолу, тези клони сякаш отчаяно се стремяха да се слеят със земята, черната. Всеки, който минаваше покрай тях, отвръщаше глава, за да спре полазилите по кожата тръпки.

Веднъж, обаче, на един от тези клони кацна гарван. И той беше черен, увесил пера и жално протегнал клюн към черната земя. Едното му краче беше счупено и стоеше на прегънатия клон някак трагично-самотен.

По дървото се стече вода. Птичи сълзи поливаха черната фиданка. Капка по капка те отмиваха пластовете обреченост и кората добиваше леки сиви нюанси. Окъпаните клони с облекчение започнаха да се надигат. Все още не виждаха небето, но усещаха птицата и нейната болка. Те се изправяха не за да погледнат небето, а за да подкрепят гарвана.Той изграчи. Никога гарванов вик не беше звучал така красиво.