Глава 6, част 1

Вечерята...

POV Фийби
  Касиан беше прав - свиренето наистина измести мисълта за Ловеца на заден план. В девет часа започнах да се чудя защо се паникьосах толкова. Но чувството, че все още не съм в безопасност, не ме напусна. Обаждането на Тенебръс по-рано  ми даде допълнителна увереност, че не съм сама и има някой друг освен Кас, който можеше да се намеси, ако на улицата наистина имаше Ловец, който ме преследва. Отделен въпрос е какво би направил Ейдриан, ако разбере, че съм дъщеря на този, който го е проклел.
  - Кас, ще се изкъпя и ще си легна. Утре съм на работа. - подхвърлих по пътя към банята.
  - Не мисля, че е добра идея. - Той се напрегна.
  - Знам, че мислиш така, но ще го направя.
  - Не е нужно да го правиш. Можеш да си позволиш да пропуснеш един ден. Можеш да си позволиш си да не работиш изобщо.
  - Работата ми няма нищо общо с желанието да печеля пари и ти много добре знаеш това. - Обърнах се към него.
  - Фийбс… - започна Кас с умолителен тон, който ме разсмя.
  Познаваше ме много добре. Той беше този, който Феб изпрати да ме защитава, след като избягах от предишния пазител. Не знам каква грешка е допуснал Кас, за да попадне в мрежите на баща ми, но той определено знаеше как да ме държи под око. Нито един от триковете, които се опитах да приложа, за да се отърва от него, не проработиха. Той винаги беше, ако не на една, то поне на половин крачка пред мен и моите планове.
Сега се опитваше да ме накара да променя решението си, надявайки се, че ще докосне състрадателна струна сърцето ми и ще се поддам на неговото изражение на малко кученце.
  - Ка-а-ас ... - отговорих със същия тон, за да му покажа, че трикът му не работи. - Трябва да изляза. Или имаш намерение да ме държиш в апартамента.
  - Великолепна идея.
  - И тогава какво? Ще чакаме Ловеца да дойде тук или да го намериш? Колко дълго? Не искам да ставам заложник на страха в собствения си дом. Дори не сме сигурни, че това, за което съм сънувала, е истина.
  - Добре. - каза Касиан. - Но аз ще бъда с теб навсякъде.
  - А ако искам да използвам тоалетната? - Усмихнах се. - Ще почакам пред вратата.
  - Отивам да се изкъпя.
  Следващият ден започна нормално. Станах, закусих и отидох да репетирам с оркестъра. Кас не се отдели от мен, наблюдавайки ме като орел. Очевидно моята вчерашна паника се беше прехвърлила на него. Отначало беше забавно да го гледам как се оглежда и търси заплаха, как не позволява на никого да ме доближи. Но след това започна да ме дразни. Както беше казал, дори влезе в тоалетната с мен.
  - Кас, престани вече! - Накрая не издържах. - Започвам да се задушавам.

  - По-добре, отколкото да се окаже, че сънят ти е бил пророчески, а аз не съм бил до теб.
  - Никога не съм сънувала пророчески сънища. - напомних му.
  - Може би досега Феб не е смятал това за необходимо или способността е била наскоро отключена.
  - Да? И какво би могло да я отключи? Удар от метеорит?
  - Откъде да знам? Има много причини. Може би това се дължи на твоите срещи с Тенебръс.
  - Аха - Свих вежди в съмнение. - Той ме е повозил с колата си няколко пъти и съм станала ясновидец. Или не, чакай, вероятно е заради салатата, която той ми купи.
  - Добре, разбирам, че звучи нелогично, когато го казваш по този начин. Но трябва да бъдеш внимателна.
  - Знам. Трябва ли да ти напомня колко време ти отне да ме намериш преди десет години, когато избягах от предшественика ти?
  - Няма нужда. - Касиан се нацупи. - Не мога да повярвам, че не побелях за тези шест месеца.
  - Мога да се грижа за себе си, просто се паникьосах вчера. Първо съня, после ти ми носиш новините за Тенебръс и накрая това неприятно усещане. Получи се претоварване, това е всичко.
  - И все пак няма да се отделя от теб, докато не изясним дали има Ловец, който те преследва.
  - А защо да не вземем егидата на дядо?
  - Мисля, че Аполон може да го убеди да я заеме. - замисли се мъжът.
  - Кас, шегувах се. Нека да не създаваме буря в чаша вода!
  Пазителят ме придружи до апартамента и, точно както вчера, седна на дивана с дистанционното в ръка.
  - Кхе-кхе. - Прочистих гърло, за да привлека вниманието му.
  - Налей си вода от чешмата, а антивирусните хапчета са в аптечката.
  - Знаеш много добре, че нямам антивирусни хапчета, защото никога не се разболявам.
  - Тогава защо кашляш? - Кас ме погледна бързо, докато търсеше спортния канал.
  - Защото отново узурпираш дивана ми. - Скръстих ръце на гърдите си и добавих. - Както и телевизора.
  - Тази вечер се излъчва мач от английската Висша лига. И тъй като ще бъда залепен за теб за неизвестно време, ще го гледам тук.
  Не ми харесваше начина, по който се разпорежда в дома ми. Дори да сме приятели, това не му даваше право да прави, каквото си поиска. И точно това му казах.
  - Нашето приятелство може и да не ми дава право, но положението на твой пазител - да.
  "Така значи?" - помислих си аз. - "Искаш да играем мръсно?" Влязох в спалнята и взех телефона си.
  - Какво ще кажеш да се видим довечера, Тенебръс? - попитах, когато Ейдриън вдигна телефона. - Мисля, че все още ти дължа вечеря.

  - Ще дойда да те взема след час!
  - Ще се постарая да съм готова.
  - Може ли да ти задам въпрос, преди да затвориш?
  - Да, разбира се. - Интересно какво искаше да попита.
  - Защо?
  - Защо какво?
  - Защо всъщност ми се обади? Не ме разбирай погрешно, приятно ми е. Но защо?
  - Честно?
  - Честно.
  - За да подразня Касиан, който сега седи на дивана ми и гледа футбол.
На другия край на линията настъпи тишина.
  - Тенебръс, все още ли си там?
  - Да, опитвам се да реша дали ми каза за бодигарда си, за да ме  накараш да ревнувам или да ни настроиш един срещу друг и да се отървеш и от двамата.
  Този път беше мой ред да замълча - никога не би ми хрумнало, че Ейдриан можеше да приеме думите ми по този начин.
  - Кас върши работата, която му е възложена, много добре. - признах неохотно. - Но понякога забравя, че аз не съм човекът, на когото може да демонстрира почти неограничените правомощия, които има. Целта ми е само да му разваля нощта като изляза. Той ще се ядоса двойно, ако вечерям с теб. Е, ще дойдеш ли или не?
  - Не обичам да ме използват за такива игри. - мрачно каза мъжът. - Но ако това ще му съсипете вечерта, защо не? Не харесвам бодигарда ти.
  - Не разбирам защо. Той е много приятен човек.
  - Защото ми е съперник.
  - Кас?! - Разсмях се на неговото предположение. - В никакъв случай. Той ми е приятел, не мога да си представя как би могъл да ми бъде гадже.
  - Но той теб - да.
  - Не мога да отговарям за мислите и фантазиите на други хора. Само за своите. Е, да те очаквам ли или
нежеланието ти да видиш моя бодигард е по-силно?
  - Ще дойда.
  Тенебръс се появи точно един час и пет минути по-късно. Току-що се бях облякла - дълги, черни, кожени панталони, едни от малкото в гардероба ми, тениска, на която пише „Little Rebel“и черно кожено яке с капси, оформящи крила. Какво да ви кажа, луда съм на тема крила, откакто чичо Хермес ми показа как използва своите. Сложих набързо обеците си - огромни рингове - и отидох да отворя вратата. Както се оказа напразно. Кас ме беше изпреварил и видях, че се е разразил конфликт.
  - Няма никакъв шанс Фийби да излезе тази вечер. Набий си го в главата, Тенебръс. - каза Касиан, облегнат на рамката на вратата.
  - Наистина? И защо? - попитах, поставяйки ръце на кръста си, опитвайки се да изглеждам заплашително. Не че ми се получаваше, по-вероятно беше да разсмея някого.
  Кас ме погледна, но не се мръдна от вратата.
  - Трябва ли да ти обяснявам?
  - Не, но все пак ще изляза.
  - Не и без мен.
  - Добре. Обувай се и излизай!
  В този момент Касиан осъзна каква е целта ми.
  - Правиш го нарочно, нали? - Той се обърна към мен и ме погледна със смес от гняв и изненада.
  - Да. - признах и свих рамене.
  - И си решена да направиш тази крачка, за да ме издразниш? Ще рискуваш?
  - Ти започна първи. - казах съвсем сериозно.
  - Това ли е причината за това изпълнение? Наранил съм гордостта на принцесата? Всичко, което правя, е за теб. Дори и да не ти харесва.
  - Не обичам да ме командваш, така че излизам.
  - Пак ти казвам - не без мен. Не с него. - Той посочи Тенебръс, без да го погледне.
  - Кас, скъпи. - Потупах го по бузата. - Със или без теб след пет минути мен няма да ме има тук. Така че, ако възнамеряваш да си вършиш работата, предлагам да си обуеш обувките, да вземеш якето си и да излезеш от апартамента.
  Касиан изръмжа от безсилие и се насочи към вратата.
  Тримата вече бяхме в колата на Тенебръс, когато се сетих да попитам накъде сме се насочили.
  - Изненада. - каза Ейдриан кратко.
  - Изненада, изненада, но няма ли да ни изгонят за нарушаване на дрес-кода? - посочих своето кожено облекло.
  - Първо, в този град никой няма да посмее да ме изгони, ако си  знае интереса. - Мъжът се засмя. - И второ, заведението е едно от онези, в които кожени дрехи са по-скоро правило, а не изключение.
  Заведението беше бар в покрайнините на града. Малък, уютен и пълен с мотористи. Помолих Кас да остане на улицата, при това само с размяна на погледи се разбрахме защо. Не за да ме остави сама с Тенебръс, а за да потърси Ловеца.
  С Ейдриан бяхме настанени в задната част на заведението, където беше изненадващо тихо.
  Сервитьорката взе поръчката и си тръгна.
  - Искаш ли да ми разкажеш защо напоследък бодигардът ти е засилил контрола си?
  - Не особено.
  - Свързано ли е с мен?
  - Частично.
  - А другата част?
  - Тенебръс, поканих те да излезем, за да спра да мисля за тази друга част. Може ли да спреш разпита, а?
  - Добре. - Той се засмя. - Приличаше малко на разпит, нали?
  - Малко? - Изсумтях.
  - И така, за какво искаш да говорим?
  - Например за това: каква е била дейността на първата ти компания?
  - И тя все още има същата дейност. Мислех, че знаеш. Всички знаят - куриерски услуги.
  - Сериозно?
  - Какъв е смисълът да лъжа за това? Можеш да провериш по всяко време.
  - Има ли нещо, което искаш да попиташ? За запълване на времето преди хранене.
  - Откога свириш на цигулка?
  - Нека да сметна! Изглежда от около двадесет и три години.
  - А на колко години си всъщност?
  Разсмях се на клишираната ситуация. Трябва ли да отговоря с  рутинното „Дама не се пита за възрастта й." или да му кажа направо?
  - Чудиш ли се дали да ми кажеш? - Тенебръс се усмихна.
  - Да. - Облегнах се назад. - Добре! Двадесет и шест.
  - Това означава, че си свирила през целия си живот. Еха!
  - Да. - Съгласих се. - Доста е шокиращо.
  - Бих казал доста впечатляващо, предизвикващо респект.
  - Повечето хора дори не могат да си го представят, така че за тях е шокиращо.
  - Аз не съм като повечето хора.
  - Знам.
  - Откъде?
  - Да кажем, че просто знам. - Вдигнах рамене.
  - Не искаш да разкриваш тайните си, нали? - Тенебръс се засмя.

  - А ти би ли разкрил толкова лесно своите? Нали затова са тайни?
  - Хвана ме, но при мен е различно. Тайните ми са много мрачни.
  - Какво те кара да мислиш, че моите не са? - Облакътих се на масата.
  - Не приличаш на човек, който знае какво всъщност е зло. От теб буквално струят светлина и доброта, въпреки малките пакости като днес.
  - Никога не можеш да знаеш какво наистина се крие в душата на човек, Тенебръс. Светлината е ярка само на фона на тъмнината, която я заобикаля. Звездите не се виждат през деня в светлината на слънцето, най-ясно ги виждаш в най-тъмната нощ. Слънцето грее някъде ярко, само защото зад него, от другата страна на Земята, царува тъмнина.
  - Права си. Никога не съм гледал на това по този начин. Откъде такива размисли у толкова млад човек, като теб. Ти трябва да се наслаждаваш на живота, а не да се потапяш в подобни мисли.
  - Когато мойрите са ти подготвили изпитания, не питат дали си на 2, 20 или 120 години. Те просто ти ги сервират. Фактът, че съм незряща, ми позволява да виждам нещата по друг начин, ако разбираш какво имам предвид.
  - Разбирам. - Ейдриан се усмихна. - Лоши неща се случват на всеки и всеки сам избира как ще му се отразят.
  - Нещо такова. Сега е мой ред да питам.
  Реших. Ще го попитам, за да чуя какво е обяснението му за пред хората.
  - Защо се срещаме само вечер?

  Тенебръс не каза нищо за около минута, сякаш сега се опитваше да измисли оправдание. Или може би се колебаеше дали да ми каже, съдейки по начина, по който ме погледна.
  - Ще ти кажа, но информацията не трябва да се разпространява, защото ще има последици за "Хадрия".
  Разбрах, че възнамерява да ми пробута версия, която много пъти е повтарял за случаи като този. Ето защо кимнах, стана ми интересно.
  - Не ми е позволено да излизам на слънце. Лекарите казват, че получавам фототоксична реакция, но не могат да разберат какво в тялото ми реагира на слънчевата светлина.
  - Звучи правдоподобно. - Казах.
  - Защото е така. - Ейдриан се намръщи.
  - Но това не е цялата истина, нали?
  - Защо мислиш така?
  - Защото мога да го чуя в гласа ти. Но не се притеснявай, няма да да настоявам да чуя всичко. - Усмихнах се. - Всеки си има тайни, нали?
  - Имам ли думата ти, че няма да кажеш на никого? Много зависи от това. Аз и Анди няма да бъдем силно засегнати, но акциите на "Хадрия" може да пострадат и това ще засегне някои от дъщерните компании.
  - Тенебръс, не е нужно да обясняваш, знам. Тази информация няма да излезе от мен.
  - Благодаря!
  - Няма нужда. - Намигнах му.
Сервитьорката избра точно този момент, за да ни донесе напитките и безсрамно да плъзне към Ейдриан нещо по масата. Най-вероятно лист с нейния телефонен номер, ако трябваше да се съди по тънката й усмивка. Тенебръс изчака жената да си тръгне, смачка листа и го хвърли в пепелника на масата.
  - Защо не го запази? - попитах го.
  - Защото нямам нужда от него. - Каза той, преди да осъзнае, че не бих могла да видя какво се е случило.    - За какво говориш?
  - За листа, вероятно с телефонния номер на сервитьорката.
  - Откъде...?
  - Чух я да бута нещо на масата, след като остави чашите. Звучеше като хартия. Права ли съм?
  - Да, имаш изключителен слух.
  - Аз съм музикант, при това сляп. Ако първото не е достатъчна причина за добър слух, тогава заради второто животът ми често е зависел от добрия слух. Не можеш ли да си представиш колко ужасни шофьори има в града.
  - Да не говорим повече за сервитьорката! Когато за първи път дойдох до апартамента ти, каза, че си заета почти всеки ден от седмицата. С какво точно?
  - Ами различни неща. Свиря в симфоничния оркестър на града ...
  Тенебръс се задави с бирата, която току-що отпи.
  - Къде свириш?
  - В симфоничния оркестър на града. - повторих. - Има ли проблем с това?
  - Не, но не съм те виждал там. А често присъствам на техните изпълнения.
  - Може би не си ме виждал, защото не съм първа цигулка.
  - С твоите умения не си първа цигулка? Нямам думи.
  Аз просто вдигнах рамене.
  - Освен в оркестъра, преподавам на деца в младежкия център и у дома. Често посещавам едно сиропиталище, чието ръководство няма нищо против Макс да тича из двора им. Също така помагам на Фернандо с изпълненията за набиране на нови ученици. Надявам се не съм пропуснала нещо. А сега включих и теб в разписанието, защото нямаш
желание да се обаждаш, преди да се окажеш пред вратата ми.
  - Имаш ли изобщо време за сън?
  - Достатъчно. - Засмях се аз. - С изключение на случаите, когато някой скучае и се обажда на разсъмване, за да чуе как съм?
  - За мен ли намекваш?
  - Малко.
  - Смирено моля за прошка. Ще се постарая да не се повторя.
  Вечерята мина спокойно. Говорихме за всичко и нищо. Беше хубаво, наистина се наслаждавах, дори забравих за присъствието на Кас на улицата. Докато не излязохме след около два часа и той не беше там. Стори ми се странно. Тенебръс отиде да докара колата и веднага щом той изчезна от погледа ми, го усетих.
  Наистина щеше да се случи. Това отвратително усещане се беше върнало. Но къде е Кас? Трябваше да е някъде наблизо, но сега не го усещах. Завладя ме лошо предчувствие. Да, той беше ядосан, че съм съсипала футболната му вечер, също и заради това, че тръгнах с Тенебръс, но това не беше добра причина да изчезне. Той не би го направил. Нещо му се беше случило. Надявам се, че е добре! Ако е пострадал заради мен, няма да си простя. Пазител или не, колкото и да ме дразни покровителственото му отношение, той беше ценен за мен. Той беше първият нормален пазител, който Феб ми изпрати.
Всичко започна да се случва като в съня ми. От тъмнината на близката улица изплува мъж. "Ти си моя, полукръвна! "- очите му проблеснаха в жълто. Моето отстъпление, хватката му, ножът и скърцащият глас, с който ми обясняваше нещо, Ейдриан.
Той трябва да си отиде, не трябва да открие най-голямата ми тайна! Удар и тъмнината ме погълна.