Отново слънцето се опитва да пробие мрачните облаци и както всяка сутрин е трудно да предвидя „какво ще бъде времето днес"... затова слагам дънки, една тениска, взимам си якето и „отивам в центъра".
Докато се блъскам в RER-а с разни „цветнокожи" си задавам въпроса „всъщност... къде съм?". Все още е трудно да се сетя, че съм в „столицата на света", както някои наричат Париж, и затова вярвам, че съм в джунглата с „маймуните"... или поне още няколко минути.
Излизам от RER-а и докато няколко румънски циганки ме ръчкат и бутат, за да им дам някоя монета, а бездомниците спят на пейките на спирките, неусетно вече съм слязла от „гадното, шумно влакче" и вече съм се качила на Метро-то.
Интересно - то е по-малко, а около мен има само бели хора.
Колко жалко... те също не са усмихнати...
Угрижени, тъжни и замислени, вторачили поглед в безплатните вестници „Direct Matin" и със слушалки на ушите или говорещи по телефоните си на всякакви езици, те сякаш са се отделили от „джунглата с разноцветните".. ...