Един живот с много радости и тиха мъка

В памет на Майка

Останала беше без майка на осем годинки. Единствената снимка на майка, като дете, която съм виждала, е от деня на погребението на майка ѝ, моята баба Цвета, която е умряла само на двадесет и осем години. Облечена в черна рокля, с леко разрошени коси и големи уплашени очи. Не толкова тъжни, колкото уплашени..., които сякаш питат „Какво ще стане сега, какъв ще е света без мама?“ И светът ѝ става много по-студен и страшен. Странно е да наричам майка ѝ баба Цвета, тя за мен е само една снимка на млада, непозната жена. Моята друга баба, мама Тана,  от татковата страна, толкова харесваше баба Цвета, че беше закачила голям неин портрет в коридора на дома си. Била е хубава и казват много добра. Баща ѝ бил грък. Обличала се по градски, с красиви костюми, блузки с жабо и обувки с ток. Болна била от туберкулоза, смъртоносна по това време, и не смеела дори да прегръща и целува двете си момиченца, майка и леля. След смъртта ѝ, моята майка никога не получила майчина ласка от мащехата, която се появила след година. Била като от приказките с лошите мащехи. Няма ласки, няма мили думи и приказки, дори топлата храна криела от заварените си деца и я давала само на природения си син. За това пък си имала баба, която много я обичала и по-малката сестричка, с която да смъртта ѝ бяха изключително близки. Аз я помня тази прабаба и също прадядо, който живя до деведесет и осем, висок достолепен старец си бяла коса, ясни сини очи и големи мустаци, който почина когато вече бях студентка. Декламираше стихове на тази преклонна възраст и помнеше всичко. Той не си падаше по много приказки, но се грижи сам осем години за жена си, неподвижна на легло, и не допусна да го правят дъщерите ѝ, защото както сам казвал: „Тя ми е родила осем деца и ме е гледала и се е грижила за мен на младини, а аз за нея на стари години.“  Когато ходехме при тях всички ние им целувахме ръка. Таткото на майка ми, също беше синеок като прадядо ни.  Произхождал от заможно семейство и бил данъчен инспектор преди девети септември, поради което целият род си е имал някои проблеми с новата власт. Докато е учила в гимназията, майка ми е живяла при нейна леля, на която беше толкова благодарна, че всяка година я посещавахме, докато беше жива.

На други снимки, от гимназията или следването ѝ за учителка, майка е много хубава, но винаги сериозна. Тя казваше, че обичала да ходи на бригади и да работи. Повечето хора разказват за това време критично, но нашата майка си го спомняше с удоволствие.  Влюбила се беше в татко още в гимназията. Докато са следвали са били разделени в различни градове и са се срещали само по два три пъти в годината, но са успели да си опазят любовта. Следването ѝ е било свързано с много гладуване и мизерия… Майка беше живяла изключително бедно, докато е работела като учителка по разпределение в малко село, където не е имало почти нищо в магазините за храна. Разказваше ни, колко благодарна била, когато отиде на посещение на ученик и родителите му я поканят да хапне нещо, защото са имали животни и градини, а тя е живеела в малка квартира.

Винаги съм усещала обичта на майка към татко и към нас, без много приказки. Тя не беше от много приказливите, нито от майките, които постоянно казват „обичам те“, но го показваше по хиляди начини. Трепереше за нас и се безпокоеше за татко. Стараеше се в къщи той да си почине и да е спокоен. Гордееше се с него и винаги подчертаваше колко е умен и красив. Мисля, че беше много щастлива, че му е съпруга и много обичаше да сме всички заедно.  И всичко решаваха заедно, нямаше борби за надмощия, просто сядаха и си обсъждаха плановете. Когато остаря, често ми казваше, че най-щастлива е била, когато е на разходка с татко и с нас със сестра ми, облечени в бели роклички и те двамата под ръка. Най-обичаше да слуша арии от опери /Травиата, Риголето/, аржентинско танго /“Comparsita“ е „Bésame mucho“/, Лили Иванова, Адамо, Том Джонс и Шарл Азнавур, а в Куба - Хулио Иглесиас, „La vida sigue igual“.  Заедно лежахме на спалнята  и слушахме предаването „Поздравителен концерт“.  Все още усещам прекрасния мирис на мама, на чисто и на нейния любим парфюм „Кремена“...

През 60те и  70те години един от възпитателните методи в България беше боя и наказанията. В нашия дом обаче ни възпитаха само с добро и с обич. Вместо да ни се кара, пляска или крещи при по-слаба оценка майка ни успокояваше да не се ядосваме, че следващата ще е по-добра.  Може би за това се стараехме много да я зарадваме. За всяко дребно постижение съм чувала похвали. За нея ние със сестра ми бяхме най-хубавите, най-умните. Поощяваха ни и ни се радваха за всичко постигнато. Майка обичаше да ни купува дрехи и когато ходеше из центъра на София, особено в модния тогава ЦНСМ, никога не си купуваше за нея, все за нас. И тъй като парите не бяха много, обикновено купуваше една блузка или рокля и ни казваше „Това е за вас.“, защото ние бяхме почти еднакви и всичко носехме заедно. Нямаше търпение да изчака рожден ден и все по-рано от датата ни даваше подаръците си.

Все още я виждам пред очите си на около тридесет и пет години, елегантна, с обувки с ток и облечена в любимия ѝ тюркоазен цвят. През зимата с пухкава светло синя шапка и винаги с ярко розово, италианско червило и лак за нокти. Неизменно с фризирана коса и облечена с вкус. Тя имаше много бяла кожа, светло кестенява коса и медено кафяви очи. Тогава сме живеели в Разград, където татко е отишъл по разпределение след завършване на Химическия факултет в София и според моя вуйчо са ѝ викали „Хубавицата на Разград“  и са се обръщали след нея.

Тя обожаваше природата. Стоеше на прозореца на кухнята ни и ми сочеше три огромни тополи и казваше: „Виж, майче, каква красота са. Колко много години им трябват да пораснат, а искат да ги отсечат.“ Сега вече отдавна ги няма, наистина ги отсякоха, а бяха в една градинка и на никого не пречеха... От прозореца пък на спалнята си гледаше към Витоша и се радваше като дете, когато сложиха малка бронзова сърничка в градинката ни.

Като малка помня моите чести боледувания от грип или настинка, когато майка сядаше до мен и ми четеше „Страната на дългите сенки“, една много интересна книга за ескимосите. Двете със сестра ми често се споделяхме ката млади момичета и когато тя влезеше в стаята ни и ние млъквахме. „Ей, какви тайни имате от майка си, пак нещо си шушукате?“ - Смееше се тя и не ни се сърдеше, защото ни разбираше. Не си спомням заедно да сме ходили на кино, за това пък следяхме заедно серийните филми „Сага за Форсайтови“ и “ Тихият Дон“. Майка често си поплакваше, като гледа романтични филми и много обичаше да чете всякакви романи, любовни, исторически, каквото намереше. Беше и много жалостива. Няма да забравя как се грижеше, когато кученцето ни беше болно и го беше взела да спи до леглото ѝ, за да го наглежда дори и нощем. Най-ужасното ѝ преживяване бяха две тежки премеждия на татко, докато е бил на лов. Единият път го прострелял на доста места друг ловец и го закарали с голяма кръвозагуба в болница, а втория път беше паднал на заледена пътека близо до хижата, в която са спели и загубил съзнание. По една случайност някой го открил преди да замръзне. Тогава тя подари пушката му на някакъв братовчед и приключи в ловната страст на татко, за негово добро, както тя казваше.

В Хавана бяха едни от най-щастливите и спокойни години за нея. В нашата хубава къща с бели колони, с палми отпред, с малкото бяло кученце Фокси и хубавите плажове и екскурзии из острова. Тогава тя се смееше, радваше се на всяка дреболия. Понякога ходехме заедно до близката кафетерия да ядем сандвичи и сладолед, helado de fresa /ягодов сладолед/ беше нейния любим. И още рано след обяд изведнъж падаше непрогледен топъл мрак. На излизане от кафетерията се гмурвахме буквално в гореща, влажна тъмнина. От съседните кубински къщи се чуваше силна музика и смях. Животът там течеше с много радости и фиести. По това време сестра ми трябваше да замине да продължи следването си в София, поради несъвместимост на учебните програми по медицина с университета в Хавана. Спомням си, че майка не се противопостави, но чакаше все писмо от нея, а тогава нямаше днешните възможности с имейли и писмата пътуваха по двадесет дни. Веднъж влязох в кухнята и видях как тя мие чинии, а сълзите ѝ капят ли капят във водата… сестра ми много ѝ липсваше.

Заедно видяхме за пръв път Мексико с невероятните пирамиди, а в Мадрид музея Прадо. И там първата ѝ мисъл беше за нас със сестра ми.

Майка и татко за пръв път ме заведоха на балет когато бях на петнадесет години. В Хавана гостуваше Балшой театър с „Жизел“. От тогава обичам балета и съм щестлива, че видях на живо как танцува великата кубинска балерина Алисия Алонсо. След доста години имах щастието да ѝ превеждам при нейно гостуване в София, когато тя танцува за кратко с групата си, вече доста възрастна, но все още невероятна. Видяхме няколко пъти и модерния балет на Тропикана. А понякога в неделя ходехме в клуба Барловенто, клуб за чужденците,  където имаше прекрасен ресторант и водни ски,  да се къпем и ядем риба  и морски деликатеси. Татко много обичаше да ни води в хубави ресторанти. Също и в „ Conejito“, близо до хотел „Фокса“.

В Хавана майка имаше много приятелки и постоянно си гостуваха. Почти всяка неделя пътувахме някъде извън Хавана на плаж или да разгледаме интересни места. Спомням си как веднъж татко ми показа огромни полета с храсти кафе, с червени зърна... Друг път полета с ананаси, щръкнали от земята със своята необичайна форма. Веднъж пътувахме в продължение на цяла седмица от град на град чак до провинция Ориенте и град Сантяго де Куба. Най-прекрасният плаж, на който съм била до сега, е Варадеро. С невероятно лазурно, плитко море  и фин златен пясък. С къщата „Дюпон“ и луксозния ресторант в нея, където сервираха келнери със смокинги и папионки и се въртяха по няколко около масата ни. По това време в България никъде нямаше такова обслужване. В Куба са ходели богатите американци през четиридесетте години на почивка и си личеше по всичко. Но за майка храната нямаше кой знае какво значение. Мисля, че рядко се изкушаваше от нещо и почти не пиеше алкохол, като се изключат сладките кубински ликьори с вкус на ананас или банан, от които си пийвахме със следобедното кафе, заедно с бисквитки с мармалад от гуаява. Живеехме в мир и спокойствие. Помня, че татко винаги се връщаше усмихнат от работа, паркираше колата и махаше радостно с ръка на майка, която го чакаше с усмивка, облегната на терасата ни с люлеещи се столове и в краката ѝ кученцето Фокси подскачаше от радост. От тези години са ми оставали ярки спомени за топлина, слънце, майка с лека лятна рокля, засмени очи и седнала с кафето си, се полюшва на типичните кубински люлеещи се столове, гледа палмите или си чете книга. Сутрин работеше в българското училище в Хавана, а след обяд беше у нас или из кварталчето ни Наутико, изпъстрено с кокетни къщи с градинки и на няколко пресечки брега на морето, което личеше по солта, която покриваше всичко наоколо, включително и нашата тераса и беше любимо място за разходки.

 От майка научихме изключително много за всички растения и билки. Тя беше учителка по биология, химия и анатомия и от малки ни предаде своите знания...с търпение и някак си на игра, както всичко, на което ни учеше. Особено когато бяхме по пионерски лагери ни показваше растения и билки и ни казваше как се казват и за какво се пият. Учениците ѝ много я обичаха. Само да готвим вкусно като нея не успя да ни научи... може би, защото нямам спомен поне веднъж да съм проявила желание заедно да готвим. Правеше ни чудесни бухтички като деца, а после на нашите деца и оприличаваше с животни формите за да ядем, защото бяхме доста злояди. Сега се опитвам, но не постигам вкуса на нейните супи, ястия и ябълков сладкиш.

Понякога затварям очи и я виждам млада, хубава, с гордо вдигната глава, със самочувствието на хубавица, а понякога е пред очите ми в последните години на живота си. Виждам как държи любимото си турско кафенце с вече старческа ръка с тъмни петънца и леко изкривено кутре от ревматизъм. С поугаснали очи... и вечно обезпокоена за здравето на татко, за нашето, за внуците си. Как ми се иска пак да звънне телефона и да чуя милия ѝ глас: „Как си, майче? Мина ли ти главичката?“ Най-важното за нея беше ние да сме добре, здрави и щастливи!  Дните ѝ тогава бяха изпълнени с необяснима тъга.

Понякога я обземаше тежка депресия и нямаше желание за живот. Изпадаше в униние, не искаше в къщи да идва никой. Нищо не я радваше. Освен нашите посещения. Тя казваше, че това е, защото е израсла без майчина обич, а татко ѝ е пътувал често служебно и е отсъствал по цели седмици от дома и не усещала истинска закрила. Казваше, че не ѝ се живее, но че се страхува да е под земята. Лежеше по цели дни в затъмнената си спалня. А ние децата ѝ, хем я разбирахме, хем не я разбирахме, защото бяхме млади, пълни с живот и мечти, и някак си не можехме да осъзнаем какво е да не ти се иска да живееш...и защо.... и как да ѝ помогнем... Беше ни тежко на всички, а татко се грижи сам, колкото можа, двадесет години за нея…

Майка си отиде рано, на шестдесет и пет години, аз тогава бях на тридесет и осем. Отиде си без бръчки, с все още буйна, хубава коса, но в последните си години и без радост и щастие от живота, потънала в сивата мъгла на депресията. А ние дъщерите ѝ бяхме на хиляди километри от нея. Отиде си неочаквано, без никой от семейството ни да е до нея и да ѝ държи ръката, когато е издъхнала. Искрено се надявам да не е  разбрала, че това са последните ѝ мигове!  И както в повечето случаи в живота ни, открих чак тогава каква голяма роля е играла в нашия живот, колко любов и топлота си отидоха за винаги.

Понякога се страхувам, че с течение на годините ще забравя хилядите мили случки с нея, че не ще успея да предам на децата си каква беше тя, нашата майка. Защото децата ми я помнят вече възрастна и подтисната, пълна с любов към тях, но не я познават истински, такава каквато беше за нас в детството ни, когато беше млада, хубава и весела, смееше се често и дори си пееше докато готви „Пой ласточка, дай серцу покой“.

 Когато си отиде майката с нея си отива детството, сигурността, че ще си обичан безрезервно каквото и да се случи и се отваря в душата една рана, която никога не зараства. Животът става друг.

Люси Петкова