Валеше. Облаците бяха надвиснали като черно проклятие над заспалия град. Капките дъжд падаха на студената земя, обливаха я, сякаш сълзи обливаха нечие бледо лице. Клоните на дърветата се движеха, протягаха зловещо ръцете си. Мракът обгръщаше последните минувачи, а уличните лампи бяха безсилни...

                Вървях сама в тъмнината с цигара в ръка. А времето минаваше толкова бавно... Не знаех къде отивам. Просто вървях. Губех се в нощта. Водните капки докосваха кожата ми - аз и дъждът бяхме едно цяло. Мислех за него. Бях го видяла в парка същия ден. Стоеше самотен, навел глава и пушеше. Не спирах да гледам съвършеното му тяло и лице. В ума ми се разиграваха романтични приказки, в които аз и той бяхме героите. Исках го до себе си. Исках да усетя тръпката. Досега не бях изпитвала такова чувство, а исках... Исках да се вглеждам в очите му и да виждам себе си, исках да откривам любов. Исках да се чувствам обичана и оценена. Исках той да е моят океан, а аз неговият бряг - така той винаги щеше да се връща...

                Продължавах да вървя, мечтаейки. Тъмнината скриваше горчивата ми усмивка, скриваше малките тайни сълзи, скриваше разочарованието. Чувствах, че не съм достатъчно добра за него. А го желаех, Господи! Всяка частица в мен се нуждаеше от него. Всяка секунда умът ми бе зает да рисува образа му. Исках го толкова силно и безнадеждно… Сърцето ми туптеше в очакване на онзи миг. Мигът, в който щях да го видя отново. „Съдба, защо не ни срещнеш?“ - питах се. Може би нямаше да го заговоря... Може би нямах шанс с него... Може би... Но исках да го гледам. Исках да се наслаждавам на неговата красота. Просто така, за да зарадвам очите и душата си...

                Спрях и седнах на една от тъжните мокри пейки. Вдигнах очи към небето. Водните капки падаха върху посърналото ми лице, сълзите също се лееха по бузите ми. Защо плачех? Аз дори не го познавах. Но с времето желанието се превърна в мъка, защото знаех, че никога няма да е мой... С времето осъзнавах, че никога няма да усетя топлината на неговите прегръдки, страстта на целувките му и аромата му по кожата си... Исках да прекарам пръсти през косата му и да го целуна. Исках да го прегърна и да кажа „Обичам те“... Исках той да запълни празнината в сърцето ми. Исках той да ме спаси от сивия еднообразен свят. Исках заедно да създадем един нов, пълен с щастие и любов...

Изведнъж дъждът спря. Огледах се наоколо. В мрака виждах силует. Сянката се приближаваше, вървеше бавно и уверено. За миг сърцето ми трепна, за миг помислих, че това може да е той. Но не беше. Явно Съдбата си играеше с мен... Продължих да се взирам в тъмнината, очаквайки този, който никога нямаше да дойде... Една малка частица надежда ми беше останала... Съдба, не ме разигравай вече! Но ето, че той не се появи... Останах още час в мрака - безмълвна, бледа, сливайки се с нощта.

Станах и бавно закрачих към къщи. Допуших и последната си цигара, но не останах удовлетворена... Исках да вкуся неговите устни, вместо тези на цигарата... Вместо никотина в кръвта си, исках да усетя адреналина, исках сърцето ми да бие лудо, докато гледам в очите му...

Вървях. Стъпките ми оставяха тъга след себе си... А онази частица надежда се изпаряваше с всяка преброена звезда в нощното небе... Тя си тръгваше така безвъзвратно и силно, така бързо... Исках го, много, ужасно много! Но бях отчаяна и изморена. Изморена да се самозалъгвам, да плача, да го търся с поглед навсякъде в тълпата... Трябваше да приема факта, че никога няма да е мой. И точно преди да се откажа, го видях пред мен. Стоеше на една от пейките, а китарата лежеше до него. Исках да съм на нейно място... Вместо струните ù, исках да докосва тялото ми... Приближих се бавно към него, а той се усмихна. Стоях и се взирах в лицето му. Той отново се засмя. Беше толкова чаровен, така красив... Седнах до него. Но защо?! Какво щяхме да си говорим? Ние бяхме двама непознати...

Последваха няколко дълги неловки момента. Мълчахме - той пушеше, а аз прикрито го гледах. Може би не забелязваше присъствието ми, може би не го интересувах. Но аз... Стигаше ми да съм до него и да се наслаждавам да неговата съвършена красота...

- Имаш ли цигара? - попитах.

Защо?! Как можах?! Умът ми анализираше, тормозех се. Не знаех какво да кажа, какво ще е правилно. Ръцете и гласът ми трепереха. Никога не се бях чувствала така.

- Моята е последната. Искаш ли?

Той ми подаде запалената вече цигара. Устните и ръцете му я бяха докосвали... Сивият дъх на цигарата беше обгръщал тялото му...

Продължавах да го гледам жадно. Вече не ме интересуваше - нека види погледите ми, нека предприеме нещо по-бързо! Нуждаех се от него... малко по-близо... Мечтаех за прегръдките и целувките му, желаех ги...

Изведнъж той хвана ръката ми. Сърцето ми за секунда спря да бие. Той взе химикалка и записа номера си на дланта ми. Тръгна си бързо, неочаквано... Просто си тръгна... А очаквах друго...

Дни наред мислих за него. Много пъти набирах номера му, но не звъннах. Много пъти гледах снимките му в социалната мрежа, много пъти пишех съобщения, които никога не пратих... Но накрая се реших. Изоставих глупавите гордост и страх и рискувах. Понякога просто трябва да рискуваш, нали? Понякога се впускаш в приключения, без да знаеш какво те очаква. Понякога просто слушаш сърцето си. Понякога гласът на сърцето е по-силен от този на ума. Този момент беше такъв. Не можех повече да се съпротивлявам. Взех телефона и набрах номера му. Цялата треперех. Изведнъж той вдигна.

- Здрасти - казах сухо - помниш ли ме? Аз съм... Видяхме се на онази пейка преди дни...

- Да, разбира се, че те помня - прекъсна ме той. Гласът му беше плътен и толкова красив...

- Искаш ли да се видим - казах жизнерадостно - на същата пейка. Може би към 15,00 часа?

- Съжалявам, няма да мога.

Тези думи прозвучаха толкова ужасно... Не можех да опиша разочарованието и болката. Тя се забиваше все по-надълбоко в сърцето ми, дълбаеше нови рани, а от очите ми капеха кървави сълзи... Чувствах, че съм го загубила. А той дори не беше мой... Не можех да търпя самотата... А това безнадеждно желание, тази любов... Терзаех се, молех се да го видя отново...

Реших да изляза. Тези мисли ме погубваха... Исках да намеря поне малка утеха сред природата. Вървях без цел и посока. Пушех цигара след цигара. Докато стигнах до мястото... Онази пейка, на която го срещнах... Очите ми се насълзиха, седнах и започнах да се взирам в далечината. Бях се унесла, за момент бях забравила всичко. Когато го усетих зад мен... Той започна да ме целува по врата, а после и устните... Сърцето ми биеше ускорено. Този миг... Чаках го толкова дълго. Бях толкова щастлива. Не вярвах, че всичко това се случва. Дали не беше сън? Така си представях всичко  - толкова перфектно и красиво. Времето сякаш спря. Сякаш всичко замря - само аз и той бяхме още живи, поддържаше ни любовта...

Прегърнах го. Стоях дълго в обятията му, така ми харесваше, чувствах се сигурна...

- Обичам те! - тихо прошепнах в ухото му - Толкова време те чаках - теб и този прекрасен миг...

Той се усмихна и отново ме целуна. След разочарованието, след мъката, след всичко, най-после бях с него. Най-после усетих това, за което жадувах. А това чувство... То бе незаменимо. Сякаш летях, а бях там долу с него и гледах звездите... Сякаш умирах и отивах в Рая, а всъщност бях с него и живеех като за последно... Сякаш бях пораснала, а когато го целунех, се раждах отново. Сякаш той беше просто мъж, а всъщност - целият ми свят...