Мислех, че съм първата която тръгва боса по чакъла. Тогава видях зад себе си захвърлени джапанки.
Исках да си събера цял плик череши от най-високото дърво, качих се и почти не бяха останали.
Продължих разходката си в пясъка и край морето чайка ловеше риба, помислих, че само аз виждам това. Докато не усетих втренчения поглед на старицата зад гърба си.
Почаках час, два. Залезът се появи. Помислих, че няма някой, който да обича тази гледка повече от мен. И старицата се появи отново. Седнала на камък, пишеше, вдъхновена от цветовете му.
Погледнах зад ъгъла и се влюбих, а колко го бяха обичали преди мен. Подаде ми цвете и после друго, и после друго...
Отворих очи в мига, в който още поне четири милиона души го направиха.
Разплаках се тогава, когато някой друг почти беше приключил. Чувствах така, както цял свят чувства.
Започнах да диря детелина, защото момиченцата до мен си намериха две. Засадих дръвче, преди едното от тях да засади своето до него.
Купих си тениска, взета от куп, в който им ...