Nov 19, 2007, 8:04 AM
Единствена любов
1298
0
1
2 мин reading
Двамата стояха един срещу друг. От десет години бяха семейство, но Джон разбираше по погледа й, че вече не са. Скандалите и безсмислените спорове само бяха ускорили идването на неизбежния край. "Добре, че нямаме деца" - помисли си Джон и отново се вторачи във вече бившата си жена. В очите на Елън нямаше нито тъга, нито сълзи. Тя сякаш се радваше.
- Джон, опитахме всичко и не се получи. Искам да се разведем. Не можем да сме под един покрив повече.
- Ако това е желанието ти, така ще е. Но искам да знам, дали осъзнаваш колко те обичам. - сякаш на себе си каза той.
- Не, не ме обичаш. Вече престанах да вярвам в това. Вечните скандали не са знак за любов. Искам да си вървя. - след тези думи тя стана, взе си куфарите и напусна къщата. Техният бивш общ дом.
Джон дълго стоя вторачен във вратата. Не че очакваше тя да се отвори. Просто там беше видял за последно любимата си. Изведнъж нещо в него избухна. Той грабна една снимка от шкафчето и я разби. Последва втора, трета... накрая не останаха общи снимки... нямаше го лицето й в къщата.
Елън остави куфарите си и излезе от хотела. Разхожда се дълго по улиците, размишлявайки. Дали беше постъпила правилно? Женското й самолюбие не й позволяваше да мисли обратното. Когато се върнеше при него, той щеше да бъде по-различен. Нямаше да ограничава свободата й и да вдига скандали по най-дребен повод. Щеше да я обича повече.
"Няма я. Отиде си. Завинаги!" - тази мисъл заливаше съзнанието на Джон като приливна вълна. Нямаше сили дори да заплаче. Оставяше се на болката да го дави. Бавно и мъчително.
След няколко часа той все пак намери сили да стане. Отиде до хладилника и извади бутилка уиски. За по-малко от час я изпразни. Хвърли празната бутилка в стената и тя се натроши. Джон втренчи помътнелия си поглед в парченцата стъкло. Изправи се, отиде, взе едно от тях и нави ръкавите си. Не искаше да живее сам.
След два дни Елън реши да се обади на мъжа си. Реши, че го е измъчила достатъчно. Набра мобилния му, но никой не отговори. Тя се притесни и реши да отиде в къщата да провери. Когато пристигна видя, че светлините са включени. Беше необичайно за през деня. Бутна вратата и влезе. Това което видя, не можа да забрави никога. Мъжът й, нейния любим, лежеше на пода бял като платно, потънал в кръв. Беше късно да се върне при него. Той я беше напуснал.
Няколко дни след погребението на Джон на Елън започна да й се гади, да повръща, чувстваше се отпаднала. Майка й я накара да отиде на лекар. Диагнозата на доктора й подейства като втори шок след смъртта на Джон. Беше бременна! Носеше в себе си частица от своята любов... от съпруга си.
Детенцето беше единственото хубаво нещо в живота й през деветте месеца на бременността. Когато се роди бебето, Елън бе най-щастливата майка на света. Кръсти момиченцето Джоан. То имаше очите на баща си.
Елън беше загубила любовта на живота си, но спечели една нова, може би дори по-голяма любов.
- Джон, опитахме всичко и не се получи. Искам да се разведем. Не можем да сме под един покрив повече.
- Ако това е желанието ти, така ще е. Но искам да знам, дали осъзнаваш колко те обичам. - сякаш на себе си каза той.
- Не, не ме обичаш. Вече престанах да вярвам в това. Вечните скандали не са знак за любов. Искам да си вървя. - след тези думи тя стана, взе си куфарите и напусна къщата. Техният бивш общ дом.
Джон дълго стоя вторачен във вратата. Не че очакваше тя да се отвори. Просто там беше видял за последно любимата си. Изведнъж нещо в него избухна. Той грабна една снимка от шкафчето и я разби. Последва втора, трета... накрая не останаха общи снимки... нямаше го лицето й в къщата.
Елън остави куфарите си и излезе от хотела. Разхожда се дълго по улиците, размишлявайки. Дали беше постъпила правилно? Женското й самолюбие не й позволяваше да мисли обратното. Когато се върнеше при него, той щеше да бъде по-различен. Нямаше да ограничава свободата й и да вдига скандали по най-дребен повод. Щеше да я обича повече.
"Няма я. Отиде си. Завинаги!" - тази мисъл заливаше съзнанието на Джон като приливна вълна. Нямаше сили дори да заплаче. Оставяше се на болката да го дави. Бавно и мъчително.
След няколко часа той все пак намери сили да стане. Отиде до хладилника и извади бутилка уиски. За по-малко от час я изпразни. Хвърли празната бутилка в стената и тя се натроши. Джон втренчи помътнелия си поглед в парченцата стъкло. Изправи се, отиде, взе едно от тях и нави ръкавите си. Не искаше да живее сам.
След два дни Елън реши да се обади на мъжа си. Реши, че го е измъчила достатъчно. Набра мобилния му, но никой не отговори. Тя се притесни и реши да отиде в къщата да провери. Когато пристигна видя, че светлините са включени. Беше необичайно за през деня. Бутна вратата и влезе. Това което видя, не можа да забрави никога. Мъжът й, нейния любим, лежеше на пода бял като платно, потънал в кръв. Беше късно да се върне при него. Той я беше напуснал.
Няколко дни след погребението на Джон на Елън започна да й се гади, да повръща, чувстваше се отпаднала. Майка й я накара да отиде на лекар. Диагнозата на доктора й подейства като втори шок след смъртта на Джон. Беше бременна! Носеше в себе си частица от своята любов... от съпруга си.
Детенцето беше единственото хубаво нещо в живота й през деветте месеца на бременността. Когато се роди бебето, Елън бе най-щастливата майка на света. Кръсти момиченцето Джоан. То имаше очите на баща си.
Елън беше загубила любовта на живота си, но спечели една нова, може би дори по-голяма любов.
© Стели Димитрова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Ммм Много е хубаво...Напомня ми за мен-и аз сгреших,както сгреши и героинята...Обърнахме гръб на истинската ни любов...И когато искахме пак да е върнем беше твърде късно... ;( ;( .....Avril Lavigne - Nobody Home.....
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
