Предговор

Животът е низ от случайности, срещи, събития, случки. Някои от тях може да ни променят до неузнаваемост. По такъв начин, че след това никога вече не сме същите. 

Може ли любовта да лекува и променя? Може ли егото ни да убие нещо толкова чисто и свято като любовта? Способен ли си да изключиш човешкото в себе си и да се превърнеш в убиец? Докъде може да стигнеш в желанието си за... обич? 

Това не е класически любовен роман. Това е напрегнат психо-трилър с нотки на романтика и любов.

Готови ли сте да разлистите страниците му и да се впуснете в необятното? Притаете дъх и да започваме. 

Глава първа

Запознанството

В 7:00 часа алармата и звънна. Тя с досада взе телефона, изключи я и се отпусна на възглавницата. Затвори очи и се заслуша в чуруликането на птичките, идващо през отворения и прозорец. Нямаше никакво желание да отиде на работа. Искаше и се да се наслади на деня с чаша кафе и книга в ръка. 

Преди две седмици бе купила нова книга от една старица на улицата. Дълго разлистваше страниците на книгите, но нито една не я грабна. Докато погледът и не бе прикован от една книга, чийто автор не бе чувала или срещала някъде. Заглавието я хипнотизира и дори не се наложи да я разлиства. Грабна я с треперещи ръце, загледа се в корицата и, а после обърна внимание и на заглавието- "Рай". Усети с всяка клетка в тялото си, че трябва да я купи и прочете. Усмихна се на възрастната жена, плати и с бързи крачки се запъти към дома си. Но по ред обстоятелства не успя да я започне. А така копнееше да я прочете. 

Отвори очи, повдигна се леко от леглото и се загледа в нощното си шкафче. Там лежеше Тя- книгата. Приканваше я да я вземе. Протегна се към нея и в този момент телефонът и звънна. За пореден път някой или нещо я спираше. Погледна дисплея и видя изписано името на най-добрата и приятелка. С нея се познаваха от 10 години и бяха повече от сестри. Вдигна слушалката и чу звънкия и глас: 

- Добро утро, Габс. Отвори ми след 10 минути, нося ти кафе. Двойно, дълго с мляко, както го обичаш. 

- Добро утро и на теб, Вики. Надявам се не си забравила захарчетата? 

- Как бих могла да забравя, че ти пиеш захар с кафе- разсмя се тя. 

- Отключвам вратата, като дойдеш влизай директно. Аз отивам в банята. До скоро. 

Тя затвори телефона, стана и се затътри към банята. Явно беше спала накриво, защото усещаше болка във врата си. Погледна се в огледалото. Отсреща я гледаше умореното и Аз. Големите и кафяви очи бяха загубили блясъка си. Прехапа устната си, докато не потече кръв. Правеше го, когато чувстваше самота, болка, гняв, отчаяние. Гласът в главата и яростно роптаеше и негодуваше: "Какво правиш? Защо се самосъжаляваш? Вземи се в ръце. Стегни се!" 

Пусна водата и започна да мие кръвта и току що потеклите сълзи от очите си. Само тя знаеше какво изпитва и колко и бе трудно да се изправи отново. Само тя знаеше колко и костваше да бъде човека, който е. 

Избърса лицето си, оправи косата си и се усмихна. Гласът в главата и отново се обади: "Не така фалшиво. Усмихни се широко. Вдигни глава. Ти си много повече от това, което предполагаш". Излезе от банята и отиде да се приготви за работа. Избра семпъл тоалет. Дънки, които прилепваха по тялото и, любимата си черна риза, чиито ръкави нави до лакътя и кожено яко, което и бе подарено от един специален за нея човек. Сложи лек грим, като наблегна на очите си. Постави матово червило на устните си, оправи за последно косата си и отиде към хола. Запали нервно цигара, очаквайки приятелката си и така жадуваното кафе. Тя се появи на вратата и с широка усмивка. 

- Кафето ви е тук, мадам. Заповядайте.- подаде и чашата Вики. 

- Благодаря ти много. Разполагай се. Имам още половин час преди да тръгна за работа. Ще отворя прозореца, заради цигарата. 

- Няма проблем. Аз също ще запаля. Разказвай сега. Какво става с тебе? Оставям те сама за няколко дена и си сътворила куп глупости. 

Габриела замълча. Загледа се в небето навън и въздъхна тежко. Усети се, че отново ще прехапе устната си. Изобщо не искаше да говори за това. Не сега. Още беше уязвима, слаба. 

- Викс, не сега мила. Друг път ще говорим. И без това днес не се събудих в настроение. Нека говорим за нещо друго. Как мина почивката ти? 

Виктория я погледна с тревога. Усети, че нещо я мъчи, но реши да не я притиска. Вместо това започна да разказва надълго и широко за почивката си в Мармарис. Показа и всички снимки и клипове, които беше направила. 

- Следващият път ще дойдеш с мен. Там е невероятно и много красиво. Ще ти покажа всяко кътче, ще пием чай и ще се любуваме на залезите. Храната им е невероятна. А хората са толкова мили, топли и дружелюбни. 

- Разбира се.- усмихна се Габриела и отново се загледа в небето. Стори и се, че единият облак прилича на пеперуда. А другият до него...имаше форма на сърце. Знаци, може би? Не, тя не вярваше в знаците и сигналите. Не вярваше и в Съдбата. Вярваше само, че има Висша сила, която ни води по пътя. Която ни наставлява и помага. Толкова. Нищо повече. 

- Габс, не изглеждаш добре. Защо не си останеш вкъщи тази седмица? Вземи си болничен и прави каквото пожелаеш. 

- Не мога сега. Имам доста работа в офиса. А и работата ми помага да забравя. 

- Да забравиш какво? 

- Болката. Когато работя, забравям всичко...поне за момент. Забравям, че съм самотна, че съм наранена. 

- Но ти не си самотна. Имаш мен.- усмихна и се широко и чистосърдечно Виктория. 

- Знаеш какво имам предвид. Както и да е. Няма да коментираме това сега. Ако си готова, да тръгваме. Ще те закарам до работата ти. 

Габриела взе чантата си, ключовете за колата, телефона и тръгна към вратата. Обу кецовете си и метна поглед към Виктория. Тя я гледаше изпитателно и недоверчиво. 

- Какво стоиш там? Хайде, тръгвай. И спри да ме гледаш така. 

- Знаеш защо те гледам по този начин. Не съм забравила още какво се опита да направиш последния път. Изкара ми ангелите. Понякога си мисля, че имаш нужда от надзор. Не трябва да оставаш сама.- отвърна загрижено Виктория. 

- Добре съм. Ще бъда още по-добре, ако се размърдаш. 

Виктория се засмя и излезе. Габриела заключи апартамента си и тръгнаха към асансьора. Докато го чакаха, към тях се присъедини съседът и Ивайло. 

- Добро утро, дами! Как сте тази сутрин! Габи, изглеждаш невероятно днес. 

Габриела изсумтя и отвърна:

- Само днес ли? В другите дни да не съм някакъв урод? 

Ивайло се ококори и замълча. Беше шокиран от чутото.

- Днес е станала с грешния крак, извини я- отвърна Виктория. 

Асансьорът спря на етажа им и тримата се качиха в него. Усещаше се напрежение. Това бяха най-неловките и напрегнати 15 секунди в живота и на тримата. Когато спря на партера, се спогледаха и излязоха. Мигът, в който Габриела излезе от сградата и усети полъха на вятъра се почувства различно и странно. Сякаш необяснима топлина заля тялото и. Нещо в нея запърха...като пеперуда, току що излязла от пашкулчето си. 

Следва продължение...