Утре ставам на тридесет и пет. Тъпо. За някои съм още млада, за други вероятно прекалено стара. Наистина ми е тъпо, и то заради факта, че и аз самата не знам към кои да се причисля. Все още се чувствам като на 25, все още върша щуротии, все още мъжете ме заглеждат с онзи поглед... Все още ми подсвиркват от минаващите коли, а когато кажа на колко съм, хората ме гледат втрещено. Факт. Все още се веселя като за последно, все още не позволявам на старостта да обземе душата ми... а докога ли? Вече попадам над възрастовата граница на работодателите - млади хора, до 35. Дали не мога да си фалшифицирам паспорта? Но... няма да ви депресирам - иска ми се да ви опиша всички весели случици и комични ситуации, които се случват на една жена на 35.
Първо - да ви се представя. Приятно ми е, Мила. Може би повечето ме познавате вече ( то и как няма, с тия мои разкази :) ). Та - жена съм, на 34 ( до днес), висока в целия си ръст метър и шейсет и пет ( на токчета - до 1,70), пищна, т.е. варираща около 60 кг. (плюс минус 10 - отгоре или отдолу, няма значение) с буйна, не контролируема червеникаво-кестенява, дълга коса, безброй лунички навсякъде, кафяви очи и множество бръчици около тях. Нося си ги с гордост (бръчиците), а и как няма да ги имам, като се смея непрекъснато? Без забележими дефекти съм, освен ако за забележим дефект (ефект) се смятат бюстът, който върви 5 минути пред мен, и задните части - 5 минути след мен... Както и да е, външността няма толкова осезателно значение, колкото факта, че безумно се харесвам, както може би усещате. А и не само на себе си. То иначе откъде тая фантазия да напиша толкова "долнопробни" разкази... Ами така си е, прави сте, просто си водя мемоари он-лайн :). Въпреки всичко, което изписах до сега в мен има само две неща, които заслужават внимание - първото е, че винаги се шегувам, особено със себе си, и второто е, че съм шизофреничка. Може би щом се осъзнавам, не съм но... в едно съм сигурна - че в мен съжителстват поне две личности - едната, за пред хората е невероятно съвестна майка и домакиня, направо светица, а другата... развратно-перверзна и неконтролируема сексуално и т.н. и т.н. жена. В което не вярвам да съм единствена...
Понякога се срамувам от себе си, че се гавря с хорското доверие. Например преди няколко години (май ставах на 33) се пренесохме да живеем в нова къща, в друг квартал. Та по повод на рожденния си ден, реших да почерпя новите си комшии - един вид да се поопознаем и да се сближим. Та скътах се аз, нарамих кутията с бонбони и тръгнах. И нали съм плесната в устата, на всички, които ме питаха отговарях, че ставам на 23. Нито един не възрази. Пукнаха ме от пожелания, радваха ми се хората... Мъжът ми е една петилетка по-млад от мене, ама всички му завидяха как си е взел такава млада жена :). Какви ли чудеса не прави съвременната фармацевтична индустрия... На следващата година станах на 24... Пак никой не възрази... Сега мисля да ги съжаля и да им призная истината, само се чудя дали да извикам с мен медицинско лице, да реанимира припадналите...
Откакто станах на 30 започнаха здравословните ми проблеми. Обещах да не ви депресирам, но .... Откакто взех да се оплаквам, мъжът ми се чуди какво да ме прави. Най-накрая реши, че смехът е най-доброто лекарство. Не престава да се шегува с мен, че съм дала много дефекти и е време да направи рекламация, т.е. да ме върне на майка ми. На което аз, хилейки се питам само кога ще ми стори въпросното добро, пък и дефектите, които давам не подлежат на рекламация, поради факта, че ме е употребявал не според инструкциите. "Че то за теб инструкции и да има - не важат " е най-честия му отговор. После на свой ред пък той се засяга, че от мен му била побеляла косата, и как няма да искам да съм свободна - щяла съм да си намеря още по-млад и по красив и от него... За да го издразня максимално, почвам в негово присъствие да съчинявам текст на обява - най-често следната "Млада(?), одухотворена(м...да), преливаща от страст(yes!), заменя мъж втора употреба ( разработен,обучен и добре трениран ) за по-млад и тепърва навлизащ в дебрите на любовта". Тук вече обидата е тотална, обвиненията се сипят едно след друго и са най-вече от сорта "Знаех си аз... Ти само това и чакаш... Детелюбка такава...". Иначе прекрасно си живеем... понякога се разнежва, плаче, и благодари на бога, че му е пратил такава добра жена... Оказало се, че с мене лесно се живее... Как ли не...
Като казах детелюбка - обичам децата. Много. Освен моето, отглеждам и всички комшийски, храня ги, преобличам ги, възпитавам ги и т.н. Доволни са хората - детската градина е у нас. Не взимам такса, на всичкото отгоре. Комбинирам ги с куче, морско свинче, рибки, и сто вида растения и... джунглата е пълна. Обикновено децата ме слушат, със зяпнали уста попиват каквото им разказвам, а някои дори така се вживяват, че... Когато тръгна на разходка със цялата сюрия подир мене, хората ме спират да ме поздравяват, че съм майка-героиня, а аз нали съм плесната в устата... После чувам по-злобничките от тях да коментират "Вижте я тая... от всеки мъж - по едно дете..." Еххх... де да беше така... Тъжното в случая е, че тази година щях да увелича прираста им с още едно, но не беше писано... Но вече не съм тъжна... следващата пак ще опитам... пък и обещах да не ви депресирам...
Пак през тази година, по едно и също време се оказах обект на обожание от двама коренно различни мъже... Единият на 18 ( е, хайде сега де, по-полека с възмущението... не съм го ощипала даже!), а другия на 50... Обожаваха ме... (и то даже след като им бях пратила снимка !!!), боже как ме обожаваха... дай боже всекиму... Младият ми пишеше зрели писма, пълни с мъдрост, чак човек да се зачуди такова ли е днешното поколение... докато възрастния се забавляваше като осемнайсетгодишен... Сладко... Дали с възрастта стремежа ни към подмладяване расте??? Ако действително е така - очаквайте да напиша най-разкрепостените си разкази след около 15 години...
Както и да е, и с двамата се чувствах някак не особено добре, не в собствени води - при такива ситуации нещата лесно излизат от контрол, а аз все пак съм зрял човек - все пак утре ставам на 35!!! Затова предпочетох да приключа въпроса с обожанието и да се върна при любовта на живота си. Ето тук наистина става тъжно... Знаете ли какво е да откриеш любовта, а и всичко което си търсил, нуждаеш се, и т.н. след като си минал 30 и си вече обвързан, с деца, мъж, къща, куче, кола и ред други подробности... Страдание и мъка, това е... Но нали аз съм си аз... и в тази ситуация намерих изход. Не знам защо, но най-добрите ми и верни приятели са мъже. Може би и затова ми намекват, че разсъждавам малко по мъжки. Та, любовта на живота ми, и съответно аз на неговия, е най-добрия ми приятел. Няма да ви обяснявам колко много го обичам, какво означава за мен и какво ли не съм готова за него... то си е ясно, ако сте прочели поне един мой стих... Въздейства ми на психиката, кара ме да пиша най-нежните си чувства, да отбивам всички странични атаки... Ако сте чували поговорката " Една жена на мъжа си може да изневери, но на любовника - никога ! " - да знаете вярна е. Чак и аз се чудя как ме търпи досега - толкова пъти съм го тормозила, правила съм невероятни глупости, побърквала съм го от ревност и... няма нещо, което да не ми е простил... Евалла на такива мъже! Може би и затова толкова го обичам и съм му сравнително вярна :).
През последната седмица така се депресирах... Не ви е работа. Налегнаха ме такива тежки мисли за живота... Чак престанах да се шегувам. Притесниха се всички около мен. Мислят, че съм им сърдита и се пукат да ме питат какъв подарък искам. Споко бе! Не искам подаръци. Искам да срещна мъж-вълшебник (между другото много често го сънувам, но като се събудя - изчезва), който да махне с вълшебната си пръчица и за ме запази за следващите 100 години в състоянието, което съм сега... И ако може, да е красив. И... нали разбирате... Че някак си не си се представям на 70 как седя с любимия на нашата пейка в парка и ... си припомняме младините... Но, знае ли се?... Може и да доживея... Ех, че депресиращо... а аз какво ви обещах? Беше ли ви някъде весело? А утре ставам на 35...
Вече подарих рожденния си ден на единствения човек, който ще му се радва чистосърдечно - детето. В замяна поисках да ме приспива всяка вечер с приказка... Ако знаете каква фантазия имат днешните деца... Или просто прилича на майка си ;). В резултат започнах да пренощувам все по-често в детската стая... от което мъжът ми съвсем се изнерви... Но нали си ме познава - пък и рожден ден имам все пак - та, прости ми. А аз се подготвих от днес - и тортичка купих, и свещички. И смешни шапки - даже за кучето и свинчето. И свирки, и фойерверки. Да си отпразнува детето, както си му е реда. Да се радва, вместо мен. Ако трябва - и гости ще му поканя. А аз... ще се правя, че не ставам по-стара и ще продължавам да се шегувам както и когато мога... пък дори и със себе си. Да си остана един вид млада и готина, пък дори и да е само по душа...
Е, хайде, случват се и по-лоши неща в живота... До скоро...