Една любов
Никога не съм и подозирал, че няма да мога да спра да обичам онази жена, която се държеше с мен ужасно: обиждаше ме, но не знаеше, че и аз плачех, и продължава да не знае, че за нея бих дал всичко! И заради нея ходих и в полицията, заради нея исках да се самоубия, но страха от смъртта ме спираше...Писах и на сестра ù, за това колко много я обичам, затова че винаги ще си мисля за нея, където и да съм, че винаги ще я пазя и винаги ще ù помагам, но за жалост нито сестра ù, нито тя не осъзнаваха с каква голяма мъка и любов изричах тези думи и не вникваха в смисъла им - мислеха си, че ги казвам просто ей така, за да ми прости, но не беше така!
Това не бяха просто думи, това бяха сълзите и болката в душата ми, които още кървят и не спират и аз бавно и мъчително умирам... Виждам я всеки ден, но дори "Здравей!" не мога да ù кажа...Правя се на силен, но отвътре съм слаб. Правя се, че съм забравил, но аз помня всичко. Усмихвам се, за да види, че и без нея съм щастлив, но усмивката е само маска.
Тя се прави, че не иска да ме вижда, но аз усещам погледа ù върху мен и може би и съжалява, но аз не знам дали ще имам сили отново, за пореден път да ù простя...
© Дамяна Димитрова All rights reserved.
