Една неосъществена любов

„Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Върне ли се, завинаги е твой. Не се ли върне, никога не е бил.”

Вратата се отвори и тя влезе задъхана. Кимна вместо поздрав, помоли за извинение, че прекъсва лекцията, седна на последната редица. Беше млада, с дълги чупливи кестеняви коси, които достигаха до раменете и очила с метална рамка, зад която се усмихваха очите й.

Такава я зърна за първи път.

Имаше работа в тоя град и по стечение на обстоятелствата бе останал за месец–два. Включи се в курса, независимо че тоя курс бе само за студенти. Като я зърна, не можеше вече да откъсне поглед, да устои на чара й и през първата почивка тръгна да се запознае с нея, но закъсня: тя бързичко се отдалечаваше към изхода. „Тъкмо дойде, пък си тръгва!” – помисли си.

На следващия ден дойде само за да я види, но тя не се появи. Какво ставаше с него? Научи от коя група е тя, каква специалност. И я откри сред компания студенти на чаша кафе. Заливаха се от смях. Приближи, обърна се само към нея: „Здравейте! Не Ви видях вчера на лекцията. Как сте?”

Оказа се, че тя е предпоследна година студентка по физика и този курс по фотография за нея бил по-скоро за развлечение. И така, интересът към художествената фотография ги сближи. След курса се разхождаха в близкия парк, уж само за да снимат; тази страст не ги напускаше и при кратките разходки до някое красиво кътче на страната.

Така той стана част от нейната компания. Започна работа в столицата, за да е наблизо. Когато тя четеше за изпити, той бързаше да се прибере от работа. Тя обичаше да се спуска със ски; научи се и той. Тя обичаше да плува; ходеше с нея на басейна при всяка възможност. Споделяше всичките й желание, но тя имаше амбиции.

Беше млада, той – влюбен. Желаеше я. Не се поколеба да я последва, когато тя тръгна да заминава при родителите си след края на учебната година. Последва я и когато тя тръгна с приятелки на почивка. Навсякъде я следваше щастлив, че може да е край нея, до нея. Бяха мила двойка. В компанията им се радваха, защото двамата се допълваха, винаги усмихнати, винаги щастливи на вид. 

Но тя имаше нужда от пространство, за да реши накъде ще поеме, като завърши следването. Имаше нужда от свободата да бъде себе си.

Един ден той я отведе при родителите си. За нея това беше просто един обяд в Пловдив, за него – много повече. Представи я като бъдещата си жена, без да попита тя готова ли е за такава стъпка. Бе изненадана. Не можеше да повярва, че той така постъпи. Имаше си лични планове за бъдещето! Бъдещето й включваше и него, но така изведнъж… Толкова странно, неочаквано! Почувства се неловко, но се усмихна. Каза пред родителите му, че й е нужно време и, когато е готова, ще съобщи решението си.

Решението той го беше взел сам… И не искаше да се раздели с нея нито за миг. Но тя не бе склонна да се обвързва толкова рано. Времето отминаваше, любовта полека-лека повяхваше, остана им приятелството.

Изтече година от заминаването й за провинцията, след като се дипломира. Сега имаше работа, имаше всичко, което някога мечтаеше, но беше сама. А и той не можеше да я забрави и пак настояваше да се срещнат. Потърси я веднъж, но не я откри вкъщи. Помоли майка й да й предаде писмо, в което молеше за прошка, че е бил настоятелен, но ще чака тя да вземе своето решение.

Писмото я трогна заради онова, което някога двамата имаха и което нямаха, заради красивите моменти, но любовта бе изчезнала, защото с него се чувстваше птиче в клетка. Не можеше да лети.

Всеки си има пътека. И само ако двама - като вървят заедно, гледат в една посока, пътят им ще бъде общ.


 Mila

Ако не е позволено, но много ти се ще, значи може.