„Гарванът грачи грозно, зловещо...”. Знаеш ли, че този гарван съм аз? Знаеш ли, че аз дойдох от пепелта, събрах песъчинките в пустинята, преброих капките в морето само за да те видя в този момент? Знаеш ли, че чаках в сенките, търсех всяко твое слабо място, за да те ударя, за да те смачкам, за да те довърша и от теб да не остане дори и спомен? Ти протягаш към мен белязани ръце. Но аз няма да ги поема. Ще те оставя да се мъчиш сам в тъмното. Мъчи се, аз исках да те нараня! Мъчи се, аз исках да ти отмъстя! Мъчи се, аз исках така...
Лъчите на слънцето. И всичко се оказва сън. Защото никога не бих позволила да падне и един косъм от главата ти. И никога не бих си позволила аз да съм тази, която ще те пречупи. Никога не бих си простила да причиня и една сълза, стекла се по лицето ти. Сега аз пак съм същата. Свела печално глава при основите на Стената. Пак съм ранена, кървяща, разбита от твоето безразличие. И без думи те моля: „Обичай ме...”