Шест часа сутринта. Рано е, а не ú се спи, разтърка очите си, леко метна пухестата завивка и, ставайки от леглото, усети студа как се забива като борова игличина по кожата. Наметна си набързо грейка на гърба и влезе в кухнята. Включи котлона, сложи джезвето и, докато завря водата, вече беше облечена, измита и, както винаги, с тънък пласт червило, малко пудра и като се огледа в огледалото, се усмихна. Сети се, че вчера, берейки гъби в гората с възрастна жена, която я попита за годините ú, тя ú каза; жената се почуди, като ú каза, че изглежда много по-млада, а преди няколко дни възрастен мъж, когото настигна по алеята и се заговориха, пак ú каза същото, дори вметна, че той мислел, че е момиче. Ех, тези възрастните, как недовиждаха! Сети се, че не носеха очила, навярно затова. Момиче, как ли пък не. Я колко бръчки, колко сенки, лунички... остаряваше, това си е то.
Направи си кафето - да е нито много силно, нито слабо и със много захар, така както го обичаше. Запали цигара и излезе на терасата. От изток плавно пробиваха първите лъчи, сякаш утрото се срамуваше от красотата си и заруменяваше.
Тишината в такива ранни утрини допълваше насладата от изгледа.
След втората цигара слънцето тържественно засия с цялата си красота и величие! Колко красиви са утрините, си помисли тя и се усмихна на слънцето, на деня, присви леко очи и завъртя лъчите в цветен калейдоскоп, както обичаше да прави. Ех, как нямаше да има бръчки, като все ги присвиваше - ту от смях, ту че недовижда или, както сега, си играеше с лъчите.
Набързо се приготви за разходка и вече задъхано крачеше нагоре към върха, когато ú се счу из храстите, че нещо шава. Спря се, заслуша се пак и да - нещо там шаваше, издаваше звук, който не можеше да определи какъв е. Да продължи ли или да погледне какво е?! Нали всеки ден обещаваше на мъжа си да се движи само по асфалтираната пътека и да не влиза в гората. Друг път по това време се виждаше по някой и друг подранил за разходка човек, но днес нямаше никого. Какво да направи? Ще влезе внимателно, само ще погледне какво е и ще продължи! Разтвори внимателно храстите, откъдето се чуваше шумът и онемя...
Една кошута кърмеше малките си сърнета, гледката беше неописуема с думи. Кошутата я забеляза, но само я загледа с влажните си очи, навярно усети, че тя не е заплаха за нея и малките ú. Само минути след това сърнетата вече подскачаха край нея. После майката се изправи и малките след нея тръгнаха към билото. Вече се откъснаха от погледа ú, а тя стоеше като вцепенена. Беше срещала в гората сърнета, лисички, катерички, ежове и змии, различни птици - от красиви по-красиви, но нещо толкова невероятно красиво не беше виждала. Та има ли по-красива гледка от майката и нейните деца, от тази преданост и любов?!
Отдадена на мислите си, не усети кога е извървяла километрите и вече се спускаше надолу към града.
Утрото навлизаше в ден и разстилаше милувката си от светлина, топлина и радост.
Радост, че го има слънцето и животът продължава за хората, животните и цялата природа! Утрото е винаги красиво, защото носи светлината на крилете си!
Срещаше хора, тръгнали нагоре, кимаше им с усмивка - и как иначе? Те не знаеха какво е видяла тя, но навярно и те са видели усмивката на изгрева, която ощастливява!
© Евгения Тодорова All rights reserved.
Усмихна ме!
Такова е утрото!