Седим и си чакаме. Времето е изгубило всякакво значение. Колко минаха? Седмица ли – две?

         - Ах, майчинката му – изцепи се Кире. - Ей, дефектния! Бръкни в хладилника и дай да се ъпдейтна с едно студено!

         Нищо не казвам. Гледаме филм. По лицата, изморени и отегчени, се чете досада, скука и скрита тревога. Между нас увисва напрегната тишина и умореното бръмчене на климатика. На кой му пука за тъпия американски филм? Гледаме втренчено картинките – сменят се и се размиват в някакви цапаници, в които всеки от нас се е вторачил и вижда своите си проблеми.

         - Ааре бе, дефект – стръвно се обръща към мене Кире – бръкни в хладилника, кво дремеш?

         Да бе, най-близко съм и на мен се пада честта тази вечер да разливам. Присягам се, извивайки се на „протестиращия” PVC стол. Отварям вратичката на камерата на очукания от времето хладилник, награбвам „потната” бутилка B.J. с веселяшкия надпис на капачката – Very Rare – и разливам...

         Пием евтиното уиски. Пак мълчим. Мисля си – кой ли дявол ми „би телеграма” да си довлеча задника чак тук в Ирак? В тая скапана пустиня, от която всеки еколог би настръхнал, ако види залеза, обагрен в пушека на отпадъчния газ от горящите петролни кладенци и развяващите се найлонови пликове по трънаците между ръждясалите танкове, разпадащи се под неумолимото слънце и песъчливия вятър – паметници на алчната американска „демократична освободителна месомелачка”, въргалящи се между кокали (бог знае от какво), патрони, глави от снаряди, чакъл и безкрайно много нажежен пясък...

         - Угаси – прогони мислите ми Кире, – мани го тоа филм! Пусни на компутара оная, мойта!

         Споглеждаме се. Васето се почесва по врата. Ицето дръпна от цигарата си и натежалото пепелче се отрони, посипвайки се на фини листенца по окъсаната му фланелка. Марин изпъшка тежко и отрони тихо:

         - Е пааа, пусни му я – и поглеждайки Кире под вежди, дяволито отрони – сбогом чиста съвест...

         Пускам я. Песента се лее. В мъртвилото на заспалия камп сякаш запулсира живинка. Ангелското женско гласче се изниза през входа на помещението в прашния коридор, плъзна се по наредените дремещи неспокойно врати и сякаш ненамерило разбиране се разпиля през изхода нагоре към бездушното, горещо, озарено от  огньове нощно иракско небе...

         „Мрачно е вън...”  - рефренът на песента отекваше още и още. Песента на дъщеря му от далечна Германия напълни очите  му със сълзи, сълзи, които казваха всичко за разпилените българи по света.