Едно тъпо разказче
Седим и си чакаме. Времето е изгубило всякакво значение. Колко минаха? Седмица ли – две?
- Ах, майчинката му – изцепи се Кире. - Ей, дефектния! Бръкни в хладилника и дай да се ъпдейтна с едно студено!
Нищо не казвам. Гледаме филм. По лицата, изморени и отегчени, се чете досада, скука и скрита тревога. Между нас увисва напрегната тишина и умореното бръмчене на климатика. На кой му пука за тъпия американски филм? Гледаме втренчено картинките – сменят се и се размиват в някакви цапаници, в които всеки от нас се е вторачил и вижда своите си проблеми.
- Ааре бе, дефект – стръвно се обръща към мене Кире – бръкни в хладилника, кво дремеш?
Да бе, най-близко съм и на мен се пада честта тази вечер да разливам. Присягам се, извивайки се на „протестиращия” PVC стол. Отварям вратичката на камерата на очукания от времето хладилник, награбвам „потната” бутилка B.J. с веселяшкия надпис на капачката – Very Rare – и разливам...
Пием евтиното уиски. Пак мълчим. Мисля си – кой ли дявол ми „би телеграма” да си довлеча задника чак тук в Ирак? В тая скапана пустиня, от която всеки еколог би настръхнал, ако види залеза, обагрен в пушека на отпадъчния газ от горящите петролни кладенци и развяващите се найлонови пликове по трънаците между ръждясалите танкове, разпадащи се под неумолимото слънце и песъчливия вятър – паметници на алчната американска „демократична освободителна месомелачка”, въргалящи се между кокали (бог знае от какво), патрони, глави от снаряди, чакъл и безкрайно много нажежен пясък...
- Угаси – прогони мислите ми Кире, – мани го тоа филм! Пусни на компутара оная, мойта!
Споглеждаме се. Васето се почесва по врата. Ицето дръпна от цигарата си и натежалото пепелче се отрони, посипвайки се на фини листенца по окъсаната му фланелка. Марин изпъшка тежко и отрони тихо:
- Е пааа, пусни му я – и поглеждайки Кире под вежди, дяволито отрони – сбогом чиста съвест...
Пускам я. Песента се лее. В мъртвилото на заспалия камп сякаш запулсира живинка. Ангелското женско гласче се изниза през входа на помещението в прашния коридор, плъзна се по наредените дремещи неспокойно врати и сякаш ненамерило разбиране се разпиля през изхода нагоре към бездушното, горещо, озарено от огньове нощно иракско небе...
„Мрачно е вън...” - рефренът на песента отекваше още и още. Песента на дъщеря му от далечна Германия напълни очите му със сълзи, сълзи, които казваха всичко за разпилените българи по света.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бостан Бостанджиев Всички права запазени
