Не искам да се влюбваш... Не искам да ме искаш за себе си, не искам...!" Още отекват в мен думите ти! Жестоки, подпечатани с дата и час, с клеймо в края на сърцето ми! Изречени са! Съществуват! И аз  тичаща - сама в студа навън! Дъх не ми остана, сила дори да се разплача! След мен отеква само твоят глас и един-единствен въпрос - Защо  се страхуваш да бъдеш обичан?!? Защо си мислиш, че всяко хубаво нещо е  обречено на провал, щом го искаш за себе си? Видях очите ти -  те не лъжат! Там  съм аз - чак те боли от присъствието ми, от това, че съм вътре в теб! Как се пътува към Ада, когато обичаш? Питал ли си себе си колко много болка има в това пътуване, когато загърбим най-силното човешко чувство... Сами убиваме мечтите и чувствата си и именно това е  пътят към Ада! Видях те... за миг те зърнах как се прекърши от болката, когато си тръгнах. Не вярвах, че си изрекъл тези думи... Усетих как очите ти са впити в мен и  могат да ме разкъсат на парчета! Бягайки, си повтарях, че не може да е истина, че няма причина да е истина, че... това не съм аз и това не си ти... Бягах, поела дълбоко дъх и си мислех, че сърцето ми умира... Поиска да изпиеш сълзите ми преди време и  го направи! Някога е имало поверие, в което се казва, че само мъж, който обича, може да поиска да изпие сълзите  на една жена... и че ако  го  направи - завинаги е твой! Така са казвали преди - лъжа е, казвам аз! Любовта принадлежи на настоящия миг и   именно  тя повежда двама души в една посока! А какво направи  ти?!? Сам, в студен и неприветлив ден,, посърнал от болка и  с пламнали от страст очи - ми подари билет! Смачкан, навярно дълго си го въртял в ръцете си, преди да ми го  дадеш... Билет - еднопосочен за Ада! Вървейки по този път - дори пречупена, с невиждащи очи, с най-студените ръце, изподрана от хорски приказки и неназована с най-милото име... просто вървя и шепна, че винаги ще те обичам!