Ех, защо си нямам сега едно куче

ЕХ, ЗАЩО СИ НЯМАМ СЕГА ЕДНО КУЧЕ

   Прибрах се вкъщи след работа, гладен като куче.

   — Ти ли си, Слънчо? — чух жена ми от спалнята.

   Надникнах — лежи по корем на леглото, размахва заголени крака, чете любовен роман, яде череши от една чиния, плюе костилките в друга.

   — Гладен съм като куче! — проплаках аз.

   — Ау-у-у — скочи като опарена моята Звездичка, — забравих да включа котлона!

   Кълцала, бъркала, сложила капака, ама забравила да пусне газта.

   — Ти да си здрава, Звездичке — примирих се, — ще си чукна две яйца.

   — Както кажеш, ама яйцата ... после! — хвана ме за вратовръзката, потегли ме към леглото, пее „I love you, baby” и люлее дупето в такт.

   „После” пак бях гладен като куче, даже като две, но ме мързеше да стана. Лежах и си мислех, чудех се какво ли е забъркала в тенджерата. Дали пък не е сложила да вари пиле. И тогава се сетих. Спомних си една случка от детството.

   Исках да имам куче. Мама и тате не дават. Бълхи, кучешка тения, грижи... Дума да не става! Молих се, давах тежки обещания: да си мия редовно ръцете и зъбите, да не си бъркам в носа, да стана инженер като порасна... Съгласиха се. Даже някакви пламъчета на гордост съзрях да проблясват в очите им. Тате беше ловец и ми предложи да избирам: дратхар, гонче, сетер или пойнтер. Казах му, че това са глупави кучета. Искам мъник, да го науча да се изправя на задните си крака и като засвиря на устната хармоника — да танцува. Ще го направя артист. Тате не беше доволен, но мама застана на моя страна. Каза, че никога не сме имали артист в семейството. След няколко дни тате ме зарадва: „Ще черпиш! На Демир кучката се окучила преди месец и половина. Останали са две-три.” Демир работеше към Топливо. Разкарваше дърва и въглища с каруцата си, а кучката  му все бягаше отдолу, между колелата. Не мога да опиша каква радост и вълнение ме обзеха. Започнах да си фантазирам: препускам с колесница на цирковата арена, а моят Мъник бяга на зиг-заг между краката на коня, качва се на колелата, прави задно салто... Публиката изпада в екстаз, става на крака, пляска с ръце и в такт с оркестъра скандира: „Пен-ко, Пен-ко...” Аз се казвам Пенко. Не се наложи да измислям име на кучето и ще разберете защо. Отидохме с тате в циганската махала, питахме, намерихме къщата на Демир. Тъкмо се беше прибрал от работа, защото чухме някаква гюрултия вътре в къщата. То, каква къща — две стаички с по един зазидан джам – ама хората си живееха весело и щастливо. Е, посбиваха се понякога, вадеха ножове, отприщваха се като срутен бент чувства на ревност, омраза, мъст, фамилна чест... Мале-е-е, друг път ще ви разказвам цигани и калайджии как се мразеха и биеха!  Та, излезе Демир с гръм и трясък, с ритник отвори вратата, носеше с две ръце една тенджера, от която със замах изсипа цяла кокошка пред кучешката колибка, извърна се и с големи крачки се върна обратно.

   — Хайде, да си вървим! — рече тате. — Сега не е подходящ момент.

   Вървим надолу към нашата махала, мачкаме лепкавата кал, а тате тресе рамене от смях и ме пита:

   — Разбра ли какво стана?

   И сам си отговаря:

   — Циганинът се върнал от работа уморен, гладен... Цял ден гълтал прахоляк, мирисал конски фъшкии ... а тя, калпазанката, не намерила време да свари кокошката! Това ще ù е за урок! Да видиш друг път ще се помотва ли?! Аз така, като се ожених за майка ти...  — тате ме подръпва за ръката, бърчи вежди и ме гледа изпитателно. — Ама, ти не и́ казвай!  Още първата вечер изхвърлих котката през прозореца. Направих се на лош. Да и́ взема страха. После да видиш...

   Тя мама си беше работлива и кротка и не е било нужно, ама да видиш как котката врещи и излита през прозореца си е страшно!

   Лежах и си мислех: „Ех, защо си нямам сега едно куче!” За номера с котката вече бе късно. Ама и котка си нямах. И ми щукна тая щуротия. Скочих, така, както си бях без гащи, изтърчах до кухнята, върнах се с тенджерата и изревах като истински мъж, като един Балкански лев:

   — Ако още веднъж се върна и манджата не е сготвена ... тебе ще изхвърля!

   Замахнах с две ръце и метнах тенджерата към прозореца. Издрънча, пръснаха се стъкла... Добре, че нямаше хора отдолу!

   Как не се уплаши?! Как не трепна?! Изгледа ме смаяна, почука се с един пръст по челото и рече:

   — Ти нормален ли си?!

   И се обърна на другата страна.

   Минаха години. Да ви кажа, че това прекърши жена ми, направи я друг човек... Защо да се лъжем?! Нищо не се промени. Все същата си е. Само дето напълня с тридесет килограма. Нищо не се промени. Не, не ... излъгах! Нещо се случи. Важно! Много важно! Казвам се Пенко Николов. Градчето ни е малко и се познаваме всички. Попитайте  обаче: „Къде живее Пенко Николов?” Ще ви кажат, че такъв човек няма. Никой не ме знае като Пенко Николов. Викат ми Пенко Тенджерата.