Мария Мустакерска и Димитър Мустакерски

                            / Авторите сме сестра и брат /

                                         Експериментът

                                             / Роман /

                 Нов откъс, продължение на вчерашния

           …

   Нощта измести деня над България. Очарован, Леон започна приводняването  в  Черно море. Идеята беше да остави летателния апарат на сигурно място в морските дълбини. На Земята щеше да използва едно приспособление за придвижвани, пътуване – негово изобретение. То беше много удобно, сгъваемо и лесно преносимо. Използваше енергия от така наречените от земните хора кварки. Тази енергия Леон преди много години успя да извлече и вложи, използва за гориво в изобретението си. Така нямаше да е необходимо да си служи с обществения транспорт на Земята, а от друга страна можеше да е напълно невидим за хората.

   Той натисна лоста, прочете до десет и спускането започна. Леон усети вълнение, каквото не беше изпитвал никога преди това. Новосъздаденото му прекрасно лице поруменя, а очите му се изпълниха с живот, блясъкът им беше неотразим.

   Постепенно навлезе във водната повърхност, адаптира се и установи, че мястото, в което попадна, е много подходящо да остави летателния апарат. Усети, че вече мисли на български език. Усмихна се и включи защитните охранителни системи на космическия кораб. После постави някои неща в един сак, като там добави и приспособлението си за летене и придвижване. Макар че знаеше каква е температурата, изпитваше силно желание да я усети лично с цялото си ново тяло.

   Най-после Леон направи първите си крачки на планетата Земя. Морският бриз му доставяше огромно удоволствие. Той размаха ръцете си, подскочи и се затича по брега, опиянен от красотата. А сега накъде? Тази мисъл се прокрадна в съзнанието му, но само за минути. Към Варна разбира се. Леон бе разучил с подробности големите градове в България.

     …

   Часът беше осем. Станах бързо, свърших с утрешния тоалет и се приготвих за излизане. Трябваше да съм хубава, като името ми Розалия, дадено ми от родители ми. Бяха ме изпратили за три дена на курс във Варна, но той започваше следобед, така че спокойно можех да се разходя и да направя някои покупки. Видях го в морската градина и само дето не ми паднаха очилата. Еха! Какъв красавец! Имаше атлетична фигура – много секси. Облечен в бял панталон и небесносиня риза от доста особена материя, така ми се стори тогава. Тъмнорусите му коси падаха свободно на раменете. Не можех да откъсна очи. И той ме забеляза, но явно не му направих особено впечатление, защото се загледа в две момичета, които се смееха шумно на нещо. И все пак, когато се разминавахме, хвърли още един поглед към мене. Аз продължих напред с усещането за красотата. Навярно така са изглеждали боговете от старогръцката митология. Бог на някои е дал много красота, мислех си аз не без горчивина. Всъщност аз изглеждах прилично – бях висока, слаба, с изразително лице и големи очи. Може би в тях ми беше чарът, но знае ли човек. Имаше какво още да се желае по отношение на външността ми. Махнах с ръка и тръгнах да свърша някои неотложни неща, защото времето напредваше. Живеех в Ловеч, занимавах се със статистически проучвания и въпреки че работата ми беше хубава, имах идея в близко бъдеще да се установя в София.

   Курсът започна вяло, безинтересно. Всичко което говореха, си го знаех, но нямаше как, правех се, че слушам, а в същото време си представях красавеца, с когото се разминахме. Странно, има много красиви мъже, но този имаше нещо неповторимо, направи ми толкова силно впечатление. Опитвах се да си спомня цвета на очите му, но не успявах, точно тази подробност ми се губеше. Какво ли съм се размислила, като че ли ще го срещна отново. Пък и да го срещна, точно на мен ли ще обърне внимание. С този външен вид жените ще му се лепят, където и да отиде… Уф, каква досада е този курс, има още един час до края!

   …

   Хубава разходка направих. Хората са много интересни. Постоянно забързани, много от тях угрижени.

   Леон оправи косите си, разбъркани от вятъра.

   Но не може да се отрече, че ме оглеждат, май много съм се постарал за външния си вид.

   Агент 20 се отби в една пицария и с удивление усети глад, едно ново и непознато за него чувство. Наблюдаваше какво правят другите. Беше си изработил фалшиви пари – съвсем като истинските, така че спокойно подаде банкнотата, за да плати. Пицата ухаеше прекрасно, погледна как другите си служат с ножа и вилицата и започна да се храни. Първо неуверено, но после все по-спокойно. Много вкусно… В същото време в съзнанието му пробягваха образите на хората, които беше срещнал, те като че ли бяха се запечатили там. Когато си спомни за високата жена, с която се размина, той няколко пъти връщаше кадъра. Има и по-красиви, но все пак в нея имаше нещо, което го караше да задържа мислите си точно на образа ѝ. Хубаво е да я видя пак. Но как ще я намеря, все едно да търся игла в купа сено /това сравнение беше научил от българските народни приказки, с които се запозна най-обстойно, изчете много от тях, качени в интернет./

   Лео успешно се справи с фалшивите документи за самоличност. Сега можеше да нощува в хотел и да усети каква е земната представа за комфорт. Реши да не се застоява дълго във Варна, макар че беше много красиво. Целта му беше столицата, за да се съсредоточи върху обществено-политическия живот на българите и да направи проучвания на базата на личен опит и наблюдение. Искаше му се да се внедри и работи с хора, занимаващи се със социологически проучвания. Така че навести още един път космическия кораб в Черно море, взе някои неща от там, които щяха да му потрябват, и вече можеше да замине.

      …

  Моите родители са ми избрали името Розалия, кръстена съм на баба ми Радка, но смисловите корени в двете имена са различни. Няма значение, важното е, че доста приличам на баба и тя, докато беше жива, много ме обичаше. От всичките ѝ внуци само на мене казваше: „На баба хубавата внучка!“. Може би е  усещала, че и аз много я обичам и уважавам. Разбира се, не че ми е баба, но тя си беше много умна, затова и дядо ми я слушаше за всичко. Както  да е, най-после тридневният курс свърши и ни дадоха документа за завършеното обучение. Тази вечер се прибирам в Ловеч, а през следващите дни ще очаквам да разбера резултата от един конкурс, на който се бях явила, конкурс за нова работа в София.

   Бях с колата  - тъмносиньо Ауди, много си го харесвам, оказа се здраво и от 5 години не се бяха случвали сериозни проблеми.

   Пътуването беше еднообразно, слушах музика, за да минава по-бързо времето. Гледките бяха красиви, юни месец е страхотен, природата е очарователна. Спрях на едно крайпътно ресторантче, за да си купя агнешка чорба, там я правеха много хубава и о, небеса – красивият мъж с тъмнорусите  коси седеше на една от масите и похапваше точно супа. Погледите ни отново се срещнаха и тъй като на всяка от масите имаше хора, аз се запътих към неговата.

   –Мога ли да седна при Вас?

   –Разбира се – той се усмихна дружелюбно.

   Настаних се и веднага се захванах с чорбата, бях доста гладна.

   –Вече сме се срещали – малко нерешително каза той. –Във Варна.

   –Така е, значи сте ме запомнили.

   –Аз съм добър физиономист, имам изключителна памет.

   Я виж как се хвали, помислих си аз и го загледах любопитно. Отблизо беше още по-красив.

   –Ами, да се запознаем тогава! Розалия, много ми е приятно!

   –Какво хубаво име! – спонтанно възкликна той. –Аз съм Леон, може да ми казвате Лео.

   Тъкмо разговорът потръгна и Леон се разбърза видимо притеснен за нещо, каза, че му е било много приятно да общува с мене, но имал неотложна работа и трябвало да тръгва. Дори не ми поиска телефона. Не ми върви с красивите мъже. Внезапното му тръгване ме изпълни с някакво смесено чувство на тъга и разочарование. После изхвърлих всички негативни мисли от главата си и се съсредоточих върху чорбата. За разлика от Леон, който изяде своята за нула време, аз се хранех бавно. Пък и не бързах за никъде. Излиза, че сме пътували в една посока, помислих аз, но отново се опитах да изгоня от съзнанието си красивия образ на Лео. Нямаше смисъл да мисля за него, след като не прояви никакво желание за контакт след срещата. Пристигнах в Ловеч по тъмно, тъй като се отбих и в Угърчин, за да се видя с някои роднини. Изобщо пътуването мина интересно и забавно. Вечерта си уговорих среща с моя приятелка от детството, която не живееше вече в Ловеч, но беше дошла за една седмица на гости на брат си.

   Да се срещнеш отново с приятелка от детството, носи много мили спомени и действа приятно. Не можехме да се наговорим за миналото, за приятелите, за това кой как се е устроил в живота. Приятелката ми имаше познати във фирмата, в която очаквах да постъпя на работа. Изяви желание да ми съдейства или най-малкото да провери по-рано какво е решението, кого ще одобрят.

   Прекарах чудесна вечер, почти бях забравила за интересната среща с Лео. Но щом се върнах вкъщи, неговият образ отново се настани в съзнанието ми и както изглеждаше, настани се трайно. Чела съм, че когато мислиш непрекъснато за някого, най-вероятно и той мисли за теб. Бързо отхвърлих тази мисъл, напразно се ласкаех. Изморена от деня, заспах с образа на Лео пред очите ми.

                                          Мария Мустакерска - Ловеч

                                          Димитър Мустакерски - София