ЕКСТРАСЕНС
Вече не се трае…
Не можем както трябва да се скараме…
С жената, с кого друг…
Започнем, счепкаме се…
Пак за същото!
Все за едно и също.
Спорим и се караме!
Кой от нас е по-загубен?
Тя или аз?
И смешното е, че и тя, и аз не спорим, че сме загубени...
Спорим кой е по загубен!
И не стигаме до извод, защото на вратата се звъни…
Пак е тя!
Димитрина!
Комшийката!
Врата до врата! Тук сме от десетина години.
И от тогава, и досега, и всеки ден и все едно…
И всеки път, кога звънне, първото, което ми минава през ума е, да не отварям…
Като влезе, все ми се иска да я изгоня…
Ама нали съм си загубен!
Оправдавам се с възпитание…
Димитрина е уникат!
Всичко знае, всичко разбира, по-умна, по-работлива, по-способна от нея няма!
Всички други са серсеми!
И аз!
Жената не влиза в тая категория.
Сигурно от солидарност…
Само аз!
И го доказва!
-Сече ти пипето! Имаш акъл за трима, никой не прави неща като теб, никой не може да се мери с теб, а нямаш пари и едно кафе да почерпиш. Я! Я направи едно!
И ставам, и правя кафе, и то не какво да е, а да стигне поне за три чаши и то големи. Дидка никога не минава с една чашка. Оставям кафеника на масата и измъквам бутилка с коняк. Кафе без коняче пиели само серсемите!
Дидка е непрекъснато у дома! Влиза, кога си поиска.
Вечер се курдисва пред телевизора. Нашият бил по-голям.
Седи, гледа, коментира и непрекъснато дава съвети…
Винаги сяда на дивана!
На фотьойл не се събира!
На дивана до нея няма място за друг.
Не е много дебела…
Има-няма, към сто и осемдесет кила…
Жена и артък! Има и за гледане, има и за пипане...
Ама като излезе…
Жената не се стърпява да изрече:
-На тая задникът ù е като екватора.
Обаждам се аз:
-Не си права!
-Ти ще кажеш!
-Не си права! Да обиколиш екватора, трябва да обиколиш земята, а Дидка можеш да я обиколиш, като обиколиш стаята.
-Да, ама ако е в дневната! Опитай да я обиколиш в коридора или спалните. Друг път!
Добре, че всяко нещо е до време…
Така разправят умните хора!
Къде ли няма неприятности, къде ли няма проблеми…
И нас не отминаха…
Разболя се жената…
То има ли болест да не е коварна…
Ама тая…
Само шепа хора нападнала…
Та къде ли не ходихме, при кого ли не чакахме…
От доктор на доктор…
Един каже едно, друг друго
Какво ли не се пи, какво ли не се гълта…
Отчаяхме се….
И тогава…
Кога малко е да кажа, че ни смаза отчаянието…
Не щеш ли!
Някъде и то наблизо, в съседното градче…
Появил се екстрасенс!
Правел чудеса!
И това ни го разправи Димитринка, комшийката…
И нали всичко знае…
И нали удавникът и за сламка се хваща…
И отидохме!
И се смаяхме!
Всичко позна!
И от кога е болестта и кой я е лекувал, и какво е станало…
И всичко щяло да мине!
Тя ще оправи нещата!
И нали удавникът и за сламка се хваща…
И повярвахме…
И ходехме, ходехме, ходехме…
И лекуваше, лекуваше…
И вярвахме, вярвахме…
До един ден…
Кротнал съм се в ателието и уж работя…
То е точно под апартаментчето на Дидка!
Слънцето припече. Излязох да преместя колата на сянка…
И се прибрах…
Приседнах на масата и опитвам да работя нещо…
Не върви! Отворих прозореца…
И!
Отгоре! От терасата на Дидка!
Тя и някаква друга жена си говорят...
И не можех да не слушам…
Другата жена:
-Не говори високо! Оня от долу да не чуе.
-Ами, не видя ли, че тръгна с колата…
-Та какво ново ще ми кажеш?
-Нали съм ти казала, че е паралия! Не знае колко конкурса е спечелил. Пари! С лопата да ги ринеш! А ти какво си му вземала? Стотинки! Какво са за него триста лева! Той повече дава на месец за цигари. Оскуби го! По-малко от хилядарка на сеанс да не си взела! На зор са! И дупе да искаш, и дупе ще дава! Скуби! Скуби яко, че и на мен ми трябват пари!
-За скубане, ще го оскубя, ама трябва да ми кажеш още неща за тях, та като дойдат, да им взема акъла. Нали всичко за тях трябва да зная, да разгадавам, да повярват, че виждам и назад и отгатвам и напред. Какво още си научила? Ама да е нещо, дето никой не го знае, та да ги шашна…
-Той…
И слушах, и какво съм правил, и какво правя, и къде ходя, и какво ми се иска, и за какво не ми стиска…
-А за нея какво научи?
-Малко, ама можеш да ù вземеш акъла!
И заразправя, и за неща, де зная, и за неща, де за тях и през ум не ми е минавало…
Изскърца стол. Някой ставаше…
-Да тръгвам, че се забавих и каква ли опашка ме чака.
И след малко…
По улицата мина жена…
Нещо познато, нещо позагърлено, с нещо като с перука…
Замина!
След няколко дни жената настоятелно искаше да отидем…
При екстрасенса!
Мълчах! Нищо не ù казвах! Нямаше да ми повярва…
И тръгнахме…
На редовния сеанс…
По средата на пътя има ханче…
На него кафе…
И спрях да пийнем по едно.
Сръбвахме и мълчахме…
Проговорих аз:
-Ще ти кажа някой неща. Няма да питаш нищо, но ги запечатай в главата си! Работя по голям конкурс! За черква! Чакам много пари! Оная седмица не съм видял някаква дупка, халосал съм колата в нея и гумата се пръснала. Гръмнала като бомба. Изхвръкнали сме от пътя в един слънчоглед. Ония дни съм се скарал с кмета. Хванали сме се гуша за гуша. Оная седмица ми открили, че имам болест, дето ù викали царска. И щях да забравя! Имам цирей на задника. Ти! Имала някога един, дето ти имал голям мерак, ама ти не си го харесала. Бил военен. Та като се скараме, все викаш, че те е яд, дето не си взела оня, със зелените чорапи, ами мене. Оная седмица си направила едно, оня ден си направила друго…
Обажда се тя:
-Ама ти какви ги дрънкаш?
-Казах да не питаш! И тоя път ще влезеш сама!
И станах!
И тръгнахме!
И пристигнахме!
И опашката беше голяма…
Та бая почакахме…
И сеансът се проведе…
И тръгнахме обратно…
По средата на пътя има ханче, а в него и кафенце…
И тоя път тя, жената, поиска да спрем…
И спряхме…
И помълчахме…
И се обади тя:
-Откъде знаеше, какво ще ми каже?
-Същото ли, което ти казах?
-Съвсем!
Когато вечерта се спусна и всичко притихна…
Приседнахме на терасата…
И се загледахме в звездите…
И мълчим!
По някое време подочувам…
Говори с прекъсване…
-Че сме загубени, загубени сме, ама чак пък толкова!
-Права е!
-Серсеми сме!
-И ти, и аз, и колко, колко много хора…
-Тоя свят е пълен със серсеми…
И замълча…
И аз мълча…
И не спорим…
Нямаше за какво…
© Иван Стефанов All rights reserved.