Емигрантско патиланско царство(1)
ЕМИГРАНТСКО ПАТИЛАНСКО ЦАРСТВО (1)
Отварям леко очи и виждам един лъч да наднича през пердето. Аз се чудя откъде е влязъл в стаята ми, която няма достъп до светлина, камо ли слънчев лъч! Защо часовникът не ме е предупредил за това?
-Закъсняла съм! - скачам уплашено на крака и окончателно“слизам на земята.“
„О, Божичко!... Че аз съм си в къщи, в България. У дома. В едномесечен отпуск!“
Гушвам отново възглавницата и лениво се протягам на голямата спалня. Мисълта ми отлита в Испания... Какво ли правят семействата, при които работя?
Въображението ми започва да реди картини от домовете им. Станали са по-рано от обикновено, а днес е събота, никой от тях не е на работа. Виновникът съм аз. Емилио е сложил ръце на кръста и се чуди откъде да започне - от чистенето или от гладенето?
Усмихвам се от удоволствие при мисълта как ще сипе водата в ютията и тя ще „зарони сълзи“ в краката му и ще го намокри, защото тече и хич няма да си направи труда да му пусне пара, а той ще каже:“Pobrecita Elena!“(бедната Елена) и докато жена му се търкаля в леглото, той вече ще е изтичал до някой магазин за електроуреди и когато се върна, ще гладя с нова ютия!
С тази мисъл се качих на самолета за България, че в много от домовете ще има подмяна на прахосмукачки, ютийки и много други неща, с които се мъча и губя време и нерви...
Толкова ми е хубаво у дома!
„Прехвърлям “ се в друга къща. При Фелипе. Знаете ли, обещала съм му, че ако го натисне кризата, ще го взема на работа у нас. Градинар ще го направя, да ми постригва райграса и да ми чисти двата басейна.“Миличкият ми Фелипе!“ - смея се на глас. Дано не ме чуят децата, че ще ме помислят за луда!
Представям си го как „пече рогове“(слага му ги Сузана) и се ядосва на нея. Изпрала му е десетте ризи за седмицата със закопчани копчета и навити на топка ръкави. Мъчи се Фелипе и си изкарва яда на мен. Даже го чувам:
-¡Coño! Цял месец Елена ще си почива в България, а аз ще се мъча тук с тази детска ютийка!
Ще я метне на боклука и ще приключи моята мъка, като се върна. Сигурно ще купи най-доброто, от el Corte Ingles, марка Philips или Bosh...
-Той е мой човек! Няма и да погледне към евтинийките!-смея се аз и го оставям на мира да си търка, докато му се откъсне рамото, ленените ризки, та да си помисли занапред какви материи да купува!
Вече е петък и съм при Карлос. Днес моите задължения е поел той, защото жена му не знае как. Тя с поглед ръководи движенията му. Запретнал е ръкави, горкичкият! Сложил е престилката и е започнал от мръсните съдове по цялата мивка. След това ще грабне гумената метла, която аз мразя от дъното на душата си и ще се помъчи да намете на лопатата купчината косми от шестте котки. Като види, че те се връщат обратно и не става, ще се срещне с “другарите си по съдба“ пред щанда за ютии и прахосмукачки. Като включи пет пъти “гладачката“, тя напук му спира тока, той ще притичва до таблото и обратно, докато тя се смили над него и тръгне за по едно-две парчета и... отново му чукне шалтера!
Прекрасна утрин, а аз съм седнала да мисля какво правят работодателите ми без мен!
© Елена Нинова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Минах през поста на адашката, но и тук ще се разпиша с едно Благодаря за усмивките!
-
Ох да... с Нина. Поздрав!
-
Чакам продължението...за любовчията на градината и българските мравки на испанска територия!
Не, че не мога да си го прочета от вестника, де!Поздрав, миличко! -
Тежка съдба... Прочетох с интерес; поздрав!
-
Знаеш ли, с интерес наблюдавам подобно явление през последните няколко години. Имам доста приятели в Испания. Случвало се е да ми звънят от там в три през нощта, пийнали повечко от мъка по България - плачат, слушат българска музика и ми обясняват колко им е празен животът там и колко ги мъчи тоя вечен копнеж по родния въздух, по старите приятели и по стария живот, в който може да са били бедни, но поне са дишали свободно.
После се прибират в България - обикновено за месец. Няколко дни неистова радост, еуфория, купони, срещи с познати хора и места, които обаче някак странно вече не са такива, каквито ги помнят. Малко по малко започват да ги дразнят неуредиците тук, правят сравнения, обясняват как е в Испания. Цъкат колко сме зле... Още няколко дни и се появява познатата празнота. Мислите им литват към Испания, към онзи живот, в който може и да не дишат свободно, но пък поне е подреден и осигурен. Чудят се какво става с работните им места, в домовете им. И като малко червейче започва да ги гризе нетърпението да се "прибират" вече, старателно и виновно скривано от близките и роднините, а често и от самите себе си...
После... няколко седмици в Испания са достатъчни, за да се върне старата тъга по България, да нахлуят спомените - колко добре са си прекарали всъщност през тоя един месец в родния град, с близките, как са си отпуснали душиците, къде са ходили, на какво са се смели...
Един омагьосан кръг, в който май се чувстват "гости" навсякъде...
П.П. Правя уговорката, че наблюденията ми все пак нямат за цел да обобщят живота на всички емигранти като цяло и може би не са съвсем обективни...
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
