Емигрантът

         В село Плешивец се случи чудо. Засели се нов човек. Местните не помнеха да се е случвало такова събитие от четиридесет години. През тях хората го напускаха. Едни по собствено желание, други с краката напред. Селото бавно умираше като болен от туберколоза човек. Когато се разровиха в спомените си селяните установиха, че последният, който се засели тук бе Венетка – жената на Цоло Комбайнера. Дойде в селото по разпределение като млада учителка,  а сега се радваше на внуци. Училището отдавна го нямаше. Там където се чуваше веселата глъч на децата сега се бе настанила тишината и разрухата. Сградата в центъра на селото в продължение на години бе извайвана от вятъра и времето и в момента приличаше на грохнала старица. Когато минаваха покрай нея, селяните извръщаха глави на другата страна. Не искаха да гледат в какво се е превърнало тяхното минало.

       Вечерта в хоремага се бе събрало почти цялото мъжко население на Плешивец. Виното и ракията се лееха повече от обикновено, а основната тема на разговорите бе новия пришълец.

-Според мен този е руски разузнавач.- каза авторитетно Полковникът и отпи от чашата си пълна с вино.

-Ти па Полковник от къде го измисли т,ва. – рече недоверчиво Цане Инкасото- От къде на къде, че иде разузнавач у наше село. Ние тук сме само старци и баби.

-То е ясно,че не идва нас да разузнава бе Цане. – отвърна Полковникът- Нали американците ще идват в България, па и база ще правят тук, така че братушките няма да стоят със скръстени ръце.

-Е що па точно у наше село? – не се даваше Цане - Те тия пустиняци американците чух, че към Безмер щели да побият байрака. База щели да правят там. Такива ми ти работи. Тука нема к,во да дират, освен да ни пасат козите.

-Е той няма да се завре директно при тях бре Цане. По – далечко ще отиде, за да си създаде прикритие. Не ги разбираш тия работи ти.

-Абе глупости са това ако питаш мен.-отсече Цане Инкасото.

-Може па да е американски разузнавач.-обади се бай Добри, докато оставяше на масата им поредната кана с вино.

-Бай  Добри, ти не разбра ли, че тук американец нема да стъпи бре, колкото и да ги чакаш.-отсече Полковникът.

-Абе не се знае тая работа. Може пък да дойдат. Я треба да съм подготвен за секакви евентуалности. Клиент досега недоволен не съм върнал.

-Чекай, чекай. Моа да дочекаш баба Първана да роди, ама хамериканци нема да видиш.- отсече Цане.

-Я па си мислим, че тоя моа да е некой бесарабски българин.-намеси се в спора Цоло Комбайнера-Нали съобщиха по телевизията, че некои от тех бегат от войната в Украйна и се заселват вече при нас. В старата родина се връщата един вид. Ей го в Гурково съобщиха, че вече няколко семейства са дошли.

-Това е много вероятно. – съгласи се дядо Стоян- Навремето що българи от Македония избегаха от там и се заселиха в България. По Македонския въпрос аз не бях съгласен с Вълко Червенков, но на него от Москва му нареждаха да води тая политика и к,во да прави чиляка.

-Ти па дедо Стояне къде намеси тук Македонския въпрос?-обади се Цане.

-Е па що? Точно на место си е, че видиш сега като тръгнат българите от Украйна да се преселват при нас.

-Чакай ти някой да дойде тук. –рече Цане Инкасото- От България само бегат.  Само ние стоим тук и тук ще си измрем щото не моам да избегаме, а не за друго.

-Що на теб к,во ти пречи?-подкачи го Полковникът.

-Годините. Само годините, иначе да съм си зел шапката и да съм улетел през границата като торпедо.

-Ти па! Да не мислиш, че в чужбината е много убаво бре? 

-Може да не е много убаво, ама едва ли е по – зле от тук.

-Я питай Данчо Гърка дали е по – зле.

-К,во каеш Полковник?- рипна от съседната маса Данчо Гърка чул името си.

-Данчо не е критерии.-не се даваше Цане Инкасото.

-За кое не съм критерии бе, Цане? –каза Данчо. Взе си чашата с ракия. Разбута ги да му направят място  и седна на тяхната маса.

-Що па да не съм критерии?-повтори той и отпи от ракията.- Я съм си жив критерии.

-Спорим тук, дали в чужбина е по – добре от тук.-обясни Полковникът.-Цане Инкасото твърди, че там не може да е по – зле от тук.

-Категорично може да е по – зле.-отсече Данчо Гърка и пак отпи от чашата си.

Навремето, в началото на деветдесете години на миналия век Данчо мина нелегално границата с Гърция, за да работи там при брат му, който бе запрашил към чуждата страна половин година преди това. Не издържа обаче много. Върна се след година намразил всичко гръцко с изключение на узото. От гръцкия гурбет  му остана само прякора Гърка и ремонта на къщата, който направи със спестените от там пари.

-Там брате, се държът с теб като с животно. Даже не, с животните се държът по – добре. Те я примерно отивам първият ден при брата. Чорбаджията веднага ме впрегна да работя. Лошо нема за това съм дошъл. Бачкам цел ден като лудо магаре и привечер гледам излиза чорбаджийката с една тенджара с манджа и два леба. Викам си „бре мама му стара, тия много уважават братото щом вадят такова ядене“ и потривам доволно ръце, щото бех изгладнел като влък. Обаче не съм познал. Оная кривна към прасетата и изсипа всичко на тях, а ние цел ден нищо не сме слагали в устата брате. Те това ти е чужбината. Не ти треба. Издържах така година и се прибрах. Братото остана, щото той по – търпи, ама я не моа да търпя такова отношение. Ние да не сме животни бе. По-добре от глад да умирам, ама да се държът с мен като с животно, даже по – лошо не. Не са познали мамицата им. Те това ти е чужбината Цане. – заключи Данчо Гърка и изпразни чашата с ракия на една глътка.

-На такива си случил.-не се предаваше Цане. – Не е навсякъде така.

-Може.-съгласи  се Данчо Гърка- Ама ти знаеш ли предварително на к,ви че попаднеш?

-Е не знаеш.-предаде се Цане Инкасото.

-Е като не знаеш седи си тук. Инкасирай си и си пии вечер ракията в хоремага. Нема по – убаво нещо от това, така да знаеш. Тия вечери в селската кръчма никъде ги нема. От мен да го знаеш.

-Което си е така, си е така. – обади се дядо Стоян – Още от времето на бай Вълко Червенков хоремага сплотява народа. Работиш цял ден на полето, па вечер с една сладка умора седнеш у хоремага. Викнеш си ракия с мезе. Пинеш и една приятна топлина отпуска мускулите ти. Умората изчезва и на сладки приказки не усещаш кога е дошла нощта. Ей, хубаво време беше, па и бехме млади.

        В този момент вратата се отвори и всички като по команда обърнаха глави към нея. На прага стоеше пришълецът. Бе мъж на около шестдесет години с бяла коса, дълга почти до раменете му, привързана с червена кърпа през челото му в стил Уили Нелсън. Бяла брада покриваше лицето му като паяжина. На височина бе малко по – нисък от топола и с една идея по – слаб от мечка стръвница.

-Здравейте момчета! – поздрави той на висок глас, сякаш поздравяваше рота войници и очакваше в отговор да викната „Ура.

-Този си е разузнавач отвсякъде. – прошепна Полковникът, докато другите мъже гледаха с недоверчив поглед новодошлият. Тях не можеш ги изкомандва така лесно. Бая нещо им беше минало през главата, за да ги впечатли един непознат мъж. Единствените, които все още ги плашеха бяха жените им.

- А добре ни дошъл! – отреагира пръв, като добър кръчмар  бай Добри.

Мъжете в хоремага също кимнаха с глави след поздрава на бай Добри. Последният веднага извади иззад тезгяха една малка масичка, която пазеше резерва точно за такива случай, в които местата в кръчмата бяха кът. В интерес на истината това до сега не беше му се случвало. Поставия чевръсто до бара. Забърши я с парцал, сложи един стол до нея и каза.

-Ха заповядай. Малко тесничко е при нас, но ще се сместим някак си. Като какво ще пие господинът?

- За мен ракия. Домашна ако може.-отвърна гостът и седна - А за другите по още едно от това което пият. Аз черпя. 

- Носи се. – викна доволно бай Добри и се втурна към тезгяха.

- Е немаше нужда – обади се Цоло Комбайнера- Ние моем да се почерпим сами.

-Знам, но просто искам да ви почерпя аз за добрата среща. Казвам се Джон и ще ми е приятно да пинете с мен по едно.

-Казах ли ви, че е американски шпионин.-прошепна Полковникът доволно.

-Е щом е така, че му пиинем по едно. Колко му е?-отвърна Цоло. Останалите мъже кимнаха в знак на съгласие.   

       Бай Добри чевръст като млада булка разнесе чашите по масите с бързина, която влизаше в остро противоречие с едрото му тяло. Щом и последната беше доставена Джон вдигна неговата и каза:

-Наздраве на всички. Радвам се, че се заселих във вашето село. Природата тук е прекрасна. Надявам се взаимно да си помагаме и да се уважаваме.

-Наздраве и добре дошъл!-отвърна от името на всички дядо Стоян.-С каквото можем ще помагаме. Нема да те оставим така.

Всички вдигнаха чаши и отпиха.        

-Я кажи Джон, ти от дека си? – като най – стар пръв се обади дядо Стоян.

- От Тампа съм. Флорида.

-Па не мязаш на американец. – констатира Полковникът.

-Преди да стана американец, бях българин. Избягах от България през деветдесет и пета година и от тогава до сега живях в Америка.

- Е убаво си направил, ама що се върна? –обади се Цано Инкасото. – Тук живот нема.

- Въпрос на гледна точка. –отвърна Джон- Пенсионирах се и дойдох да си харча пенсията тук.

- Е така бива. С твоята пенсия ще си живееш тук като цар. – съгласи се Инкасото.

-Що си се върнал разбрахме, а що замина? – поинтересува се Полковникът.

-Не можах да се впиша в новите порядки. Като дойде така наречената демокрация реших да захвана дребен бизнес. Отворих малко квартално кафене.

-Аааа колега си бил значи. – обади се бай Добри, който въпреки шетнята не пропускаше и думичка от разговора.

-Нещо такова.-кимна с глава Джон- В началото нещата вървяха горе долу добре. Местните ме научиха и взеха да идват в кафенето ми често. Особено вечер след работа. Да пийнат по едно по – далеч от жените и да си побъбрят за миналия ден. Така, както правите и вие тук.

-Така, така.-съгласи се  Цоло и отпи от чашата, като примижа с очи от удоволствие.

-После ме научиха и други. –продължи Джон- Онези с дебелите, вратове окичени с ланци и облечени с анцузи.

-Мутрите демек.-поясни Цане Инкасото.

-Същите.Дойдоха един ден и обявиха, че ще ми застраховат заведението срещу евентуални проблеми. Аз им казах да се измитат, и че проблеми нямам. Те ми отвърнаха, че само така ми се струва и си тръгнаха. На другия ден, като отидох да отворя, видях, че цялото кафене е потрошено. Вечерта дойдоха пак и отвово ми поискаха пари за  да ме застраховат. Теглих им една майна и ги изгоних. Не бяха познали с кой се захващат. Врътнах ключа на заведението. Прибрах се. Стегнах си багажа и напуснах страната. Та ето затова емигрирах.

В хоремага  настана тишина. Мъжете се пресегнаха към чашите и пиха. Погледите им потъмняха вперени в миналото. Всеки сам преживяваше своята история от онези времена и си задаваше въпроса „а аз защо не емигрирах?“

Данчо Гърка обаче беше емигрирал и него го вълнуваха други въпроси, затова наруши тишината и гласа му проехтя в смълчаната кръчма като гръмотевица в ясно небе.

- Абе това ясно, ама я кажи там как е, че тук спорим точно за това. Добре ли е в чужбината или зле.

-Ами, ако работиш е добре, ако не работиш е зле, но животът е различен. В началото трудно се свиква. Хората са други. Няма е тази спонтанност като при нас. Да отидеш на гости  спонтанно,  да се напиеш ако щеш спонтанно. Всичко работи от сутрин до вечер и купува. Само купува. Излезе нов телевизор с по – голям екран. Купува се. Нова кола. Купува се. Нов телефон. Купува се. Абе меркантилно общество.

-Абе и ние тук сме така-рече Цане Инкасото- Ама при нас е малко по – различно. Излезе нов телевизор. Гледаш го по рекламите и псуваш, че не можеш да си го купиш. Излезе нов телефон, пак псуваш, че не можеш да го вземеш. Излезе нова кола. Псуваш, че никога няма да можеш да я купиши и се молиш твоята двадесет годишна трошка да се неповреди непоправимо, че оставаш без кола.

- Та и при нас е така, ама малко по -  различно. – завърши Цане и отпи ядно от чашата с ракия. После взе с ръка парче суджук и замези с финес, който би притеснил и Мария Антоанета.

- Е па така си е Цане. Право думаш. –съгласи се дядо Стоян- Само гледаме и псуваме. Ама ние българите от край време сме си сеирджии. Дай ни на нас сеир да гледаме, па за друго не ни търси.  Пием си ракията. Псуваме от сутрин до вечер,ама нещо да направим-не. Траем си и псуваме. И нож да ни опрат в гърлото пак ще си траем и ще псуваме. Такива сме ние българите. Търпеливо племе станахме, а не бяхме.

-Е па я лично на тоя дето ми опре нож в гърлото, че му счупим кокалите.- не се съгласи Цане със заключението нва дядоСтоян.

-Е па ти Цане не си представителна извадка на българския народ.

-Що па да не съм ?  К,во ми е на представителността?Да не съм гърбав или к,во? Я съм си много представителен.

- Цане , Цанеее, такива като теб при Вълко Червенков късаха билетчетата в градската баня.

-А стига па ти с тоя Вълко Червенков?

Мъжете в хоремага се засмяха. Някой надигнаха чашите. Други пригладиха мустаците и набучиха с вилиците си мезета.

-Стига сте се чепкали за глупости! – сложи край на спора Цоло Комбайнера.- Гост имаме тук. Ние се слушаме всеки ден. Нека го оставим сега той да говори!

-Ами да говори бе Цоло. Я к,во съм крив?-каза Цане.

-Никой не е крив!- отсече Цоло и се обърна към Джон- Та какво викаш има в Тампа? 

- Ще ви кажа какво има, но първо ще ви кажа какво няма. В Тампа например няма тротоари. Няма къде да се разхождаш.

- Стига бре! К,во е това чудо?-възкликна дядо Стоян – Ние тук тротоари поне си имаме. Още от едно време.

- Още от времето на Вълко Червенков. – подкачи го Цоло.

-Кое си е право си е право.- не разбра дядо Стоян, че го поднасят.

- Абе голема работа като имаме тротоари, па немаме пари. – констатира Инкасото-Да ти пикая на тротоарите.

- Цане, Цане, това инкасиране ти е повредило мозъкът. Само пари са ти в главата. Както викаше другаря Ленин „битието определя съзнанието“.

-Я па знам, че питието определя съзнанието. – не се даваше Инкасото.

Всички се засмяха и отпиха от чашите. 

-А на въпроса какво има там, ще ви кажа. Има алигатори. По улиците е пълно с алигатори.

- Малии, щях да ги острелвам като зайци и да правя от кожата им обувки на жената. – израдва се Цоло.

-Там е работата, че е забранено да ги убиваш. Глобите са голями.

-Абе гърмя го без да се замислям, па те нека ме хванат. – отсече Цоло-Ще ми се разкарва той из двора, а аз че го гледам за хубост. Не са познали.

-Още едно време другаря Вълко Червенков ни викаше, че това Америката не си е работа. Глей колко прав е бил чилякът. – констатира дядо Стоян-Как такаще се разхождат алигатори по улиците и ти не можеш да ги утрепеш. Сбъркана работа е това.

-Е, те не нападат хората. Като станат на две години от общината си ги прибират, така че никой не зстрашават.

-Абе сбъркана работа. – не се предаде  дядо Стоян.-Все едно у наше село да се разхождат вълци на воля и ние да не можем да ги гърмим. Как да стане това. Трепеме ги веднага.

Всички се засмяха и закимаха одобрително с глави.

-Аз миналата година какъв вълк утепах! – обади се Цоло-Голем като малко теленце.

-Айде посмали малко байно. – засече го Цане Инкасото.-Видяхме го твоя вълк. Малко по -  голям от кутре беше.

Мъжете избухнаха в смях.

-Цане, що говориш колко да не заспиш. Аз имам доказателствен материал. Снимки му направих.

-А бе направил си! Да не се снимал телето на баба Пена?Кой знае от къде си ги взел? 

- Ей сега, че отида да ги взема, та да ти затворя мръсната уста.

-Седи тук бе Цоло! Не видиш ли, че те поднася.- успокой го Полковникът и сложи ръка на рамото му, за да не му позволи да стане.  

-Не бе що ще ме обижда той мен?

-Не се пали, оти че те мине.-обади се и дядо Стоян-Цане си е такъв. Не го ли виждаш, че цяла вечер се заяжда. Накриво е станал явно тая сутрин.

- Абе я съм си прав като телеграфен стълб. Крива е на Цоло пушката.

-Криво ти е на теб инкасото Цане. Кога остреляш вълк, тогава, че ми говориш.

- Абе я вълци съм бил много, ама като твоя малкия никогаш.

-Абе сега вълци нема. А по времето на Вълко Червенков какви вълци имаше. Ей тетакива. – каза дядо Стоян и разпери ръце, за да покаже.

        Хоремага се огласи от смеха на мъжете. На бай Добри му стана хубаво на душата от тази буйна мъжка компания и за пръв път си наля ракия сам по време на работа. Отпи от чашата. Огнената течност  подразни гърлото му. Спусна се надолу и приятна топлина  нахлу в тялото му. Примижа с очи от удоволствие. Погледна спорещите мъже и си помисли, че не би заменил тези вечери в Хоремага за нищо на света. Нямаше нищо по – истинско и по – силно от мъжете насядали тук. Представи си ги като бент, който удържа водите на времето и не позволява хаоса на съвремието да нахлуе в селото. За това трябваше да се пие, па макар и през работно време.