Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 10

Сумракът в каменното помещение бе осветен само от мекото сияние на древната жар, която Вирон беше съхранил в сърцето си, а сега споделяше с нея.

Иренвейл лежеше в прегръдките му. За четвърта поредна сладострастна нощ. Главата ѝ бе облегната на гърдите му, а дъхът ѝ рисуваше парещи кръгове върху кожата му. Те не говореха. Мълчанието между тях бе по-красноречиво от хиляди клетви.

— Ако знаех, че ще те срещна така… щях да изгоря отдавна — прошепна той, докосвайки с устни слепоочието ѝ.

— И да ми дадеш само пепел ли? — усмихна се тъжно тя, но в гласа ѝ нямаше обвинение — само обич, която вече не можеше да бъде скрита. — Не съжалявам за нищо. Само за това, че сме закъснели.

— Закъснели… или просто живи в неправилното време?

— Във всяко друго време щеше да си врагът ми. А сега си…

Вратата на килията се взриви.

Студен вятър нахлу с метален звън. Кралските стражи, облечени в обсидианови брони и със знака на тайната полиция— перо, пронизващо очите на златна маска, прекрачиха прага с решителност в очите и без капка съмнение в действията си.

— По нареждане на краля — обяви най-старшият, — вие двамата сте обвинени в предателство, нарушаване на орденските заповеди и опасна неравнопоставена свързаност без одобрението на върховния ни повелител.

Иренвейл скочи на крака, като внезапно разгорял се пламък. Вирон застана пред нея инстинктивно. Може би за да я скрие. Или предпази. Но тя не се нуждаеше от защита.

— Ако искате да ни разделите, ще трябва да изгасите половината от този свят. Защото смятам собственоръчно да го запаля! — изсъска тя.

— Светът  вече е в безопасност от огъня ви, госпожо — отвърна стражът. — Защото е под защитата на Ледената канцелария. А вие сте безвъзвратно закъснели. И двамата. 

Оковите щракнаха. Черните диаманти, древен материал, отнемащ дъха на стихията, се заключиха около китките и глезените им. Изведнъж, огънят в Иренвейл угасна. Силата ѝ се срина, като счупено стъкло. Същото се случи и с Вирон.

— Не… — прошепна тя. — Не още…

Те ги изтръгнаха един от друг. Грубо, без капка жал. Иренвейл изкрещя. Вирон се опита да я достигне. Погледите им останаха приковани един в друг, докато вратите не се затръшнаха между тях.

Дните и нощите в тъмницата се сливаха. Гладът и жаждата, студът и влагата с които ги измъчваха обаче не бяха нищо в сравнение с истинското изпитание, което все още не се бе стоварило върху тях. Разпитът на представител на Ледената канцелария. Пазителите на реда на Негово Величество.

Но преди това, всеки от двамата обвиняеми трябваше да се срещне със своя обвинител очи в очи и да проведе с него откровен разговор. Това бе изключителна привилегия, защото в немалко случаи на спорове, двете страни успяваха да ги разрешат по този начин. Просто беше нужно да отстъпят по малко от претенциите си и да приемат тези на отсрещната страна.

Първа беше Иренвейл. В един от стотиците еднообразни дни, които тя запълваше с редене на обещания пред себе си и закаляване на волята си, дойде на свиждане той. Първоизточникът. Отреденият ѝ огън.

Въздухът миришеше на влага и пепел. Тъмницата дишаше с ритъма на първичния пламък, който приближаваше. Тарелин.

Висок, смълчан, опасен. Пристъпи вътре с грацията на хищник. Сенките го следваха. Очите му светеха в златно-оранжев пламък.

— Ти избра друг — каза той без предисловие.

Иренвейл изостри сетивата си. Беше безсилна. Но не и покорна.

— Не съм избирала теб, Тарелин. Никога не съм те искала в живота си.

— Но пък аз избрах точно теб. И огънят ми те прие. А ти го открадна… и го подари на него.

— Не. Открих пламъка, който не унищожава. А той… не беше твоят.

Тарелин се приближи. Вдигна ръката си и прокара пръсти по въздуха пред лицето ѝ — като по невидим екран, върху който се изписваше гняв.

— Ще се върнеш при мен. Със сила или със сърце. И ще изгорим света заедно, Иренвейл. Или ще го видим как се срива. Без нас.

Тя отвърна спокойно, макар в очите ѝ да се четеше буря:

— По-добре да загина свободна… отколкото да пламна по твоя воля.

Мракът около тях се уплътни като кадифе, натежало от влага и мълчание. Тарелин не бързаше да отговори. Той дишаше бавно, безшумно, с очакване. Огънят пулсираше под кожата му, в погледа му, в стъпките му. Иренвейл усети как сърцето ѝ забрави ритъма си, опитвайки се да остане равнодушно. Но не би.

— Прекрасна си, когато страдаш. Стихията ти се отваря като разпукваща се пъпка на благоуханен цвят — каза той меко, почти тъжно. — И все пак… още не си съвсем моя.

— Никога не съм била — прошепна тя, но гласът ѝ бе сух, без сила. — А ако мислиш, че като си самият огън, можеш да ме стопиш… ще трябва да се разочароваш.

— Не искам да те стопя — приближи се той. — Искам да гориш с мен. Да пламнеш докрай. Да се разтвориш във всичко, което сме. Елемент и тяло. Искра и гняв.

Той застана пред нея. Разстоянието между телата им бе по-малко от един дъх. Тя беше в окови — черни диаманти, запечатали силата ѝ. Но усещаше огъня вътре. Не нейния. Неговия. Пълзеше в нея, без да я докосва.

— Остави ме, Тарелин.

— Ти си тази, която не ме оставя — отвърна той и докосна с пръсти лицето ѝ. Докосването беше като пепелище — горещо, но мъртво. — Можеш да изричаш името му, колкото искаш. Но когато дойде нощта… когато останеш сама… не викаш Вирон.

— Не е вярно!

— Не. Знам го, защото съм там. В теб. Под кожата ти. В съня ти. В яда ти. В слабостта ти. Ти си огнена, Иренвейл. А аз съм самият огън. И колкото повече се бориш, толкова по-дълбоко потъваш в мен.

Тя изсъска и се извърна, но той хвана брадичката ѝ. Внимателно. Не със сила. С неотменимост.

— Кажи ми, че не ме усещаш — прошепна той. — Кажи ми, че си студена. Че сърцето ти не се къса между това, което иска, и онова, което трябва.

Очите ѝ пламнаха. Не от гняв. От нещо друго. Дълбоко, тихо. Опасно.

— Вирон…

— …е спомен — довърши той. — Аз съм пламък. И съм тук. Сега. Целият свят се руши, Иренвейл. И няма вечност, в която да се скриеш от това, което си.

Тя простена. Затвори очи. Не искаше да плаче. Но гореше. По начин, който не можеше да спре.

Тогава той я целуна. Първо леко — като жар, докоснала хартия. После по-дълбоко. Със сила. С жажда. Без милост. Огънят влезе в нея. Във вените ѝ. В мислите ѝ. В най-уязвимото кътче от нея. Там, където Вирон никога не бе прониквал. Там, където тя беше само стихия, не жена.

Оковите не се счупиха, но тя вече не усещаше границите им. Бяха само тя и той. Дъх и пламък. Нямаха избор. Само истина. И пожар.

А когато най-сетне се отдръпнаха, и двамата дишаха тежко. Изпепелени.

— Ще те мразя за това — прошепна тя.

— Да бъде тъй, моя единствена!  — отвърна той. — В омразата има повече живот, отколкото в покорството.

Тя не отговори. А само затвори очи и му позволи да остане.

На сутринта, когато се събуди грижовно завита в наметало от лисичи кожи, Иренвейл вече не беше същата.

Заобикалящата я тишина бе остра и болезнена като добре наточен меч. Раняваше не тялото ѝ — то бе преживяло къде-къде по-страшни неща — а съзнанието ѝ.

Беше сама. След него. Кожата ѝ още пареше. Устните ѝ пулсираха с пламъка на чуждата целувка. На чуждата победа. На собственото ѝ предателство. 

Тя седеше със свити крака, обгърнати от ръцете ѝ на студения каменен под, а погледът ѝ се рееше по стената, сякаш там щеше да открие прошка. Или оправдание.

Но там нямаше нищо. Само гарванова сянка, кръжаща в сърцето ѝ.

— Вирон… — прошепна тя. Сякаш изричайки името му можеше да върне времето. Да изтрие нощта. Да спре пожара.

Но не можеше. Нещо в нея се бе променило. И не бе само физическо. Огънят на Тарелин бе проникнал в самата ѝ същина.  Бе нещо, което отдавна се бе опитвала да заключи — онази част от нея, която не се подчиняваше на разума. Която искаше. Чувстваше. Изгаряше.

„Аз съм вярна. Аз не съм… не съм…“

Но не можеше да го довърши. Истината бе друга. Тя се беше подчинила. Беше отговорила. Беше го целунала обратно. Беше му позволила да премине немислимата граница.

Сега носеше вина в едната си ръка… и нова сила в другата. Очите ѝ проблеснаха с неестествена светлина. Тихи пламъчета, които танцуваха по ирисите ѝ.

Огън. Нейният стихия. Топъл, грижовен, целителен. Но сега нещо ново бушуваше в нея. По-дълбоко. По-опасно.

„Какво направи с мен, Тарелин…?“

Тя не можеше да каже, че го мрази. И това я убиваше. Защото сърцето ѝ все още принадлежеше на Вирон. Но душата… се беше отделила и тръгнала по друг път.

Иренвейл стисна зъби. Време беше да избере. Или да изгори.

Оттатък дебелата стена, напълно непроницаема за звуци и усещания, се състояваше една по-различна среща. 

Въздухът тук беше влажен и глух. Черните диаманти по веригите му все още пулсираха със студена светлина, отнемайки му достъпа до блокиращата и рушаща стихия. Но не и до волята.

Краката й отекнаха по каменния коридор с тихо, почти театрално ехо.

— Ах, Вироне… — гласът ѝ бе копринен. — Колко жалко. И красиво. Да видя теб — гордия, непреклонния, победения… Какво възхитително удоволствие!

Той не я погледна веднага. Просто продължи да седи, с гръб към решетката.

— Кателана. — Гласът му бе равен. Но в него се прокрадваше презрение. — Прелетя ли като лешояд над труповете или още очакваш да се превърнат в такива?

Тя се изкикоти. Усмивката й не бе топла. А подигравателно пронизваща.

— Не бъди груб. Дойдох с вест. И със съвет. Но най-вече с избор.

Той се извърна бавно. Очите му — лишени от блясъка на силата, но не и от хладната яснота — се впиха в нейните.

— Ако съветът ти включва нови окови или нова предателка… вече ги имам.

— Тъжно… Наистина… — прошепна тя. — Можеше да бъдеш толкова много. А се оказа… най-обикновен слабак. Победен от една проста жена.

Вирон не трепна.

— Не произнасяй името й. Порочните ти устни ще го омърсят.

Кателана се приближи до решетките. Наведе се, с лице почти до неговото. Очите й — като разтопен кехлибар — горяха от самодоволство.

— Тя не е твоя, Вироне. Никога не е била. Знаеш ли с кого беше снощи?

Той не отговори. Дъхът му секна едва забележимо.

Тя продължи тихо, почти мило:

— Беше с него. С огъня. С Тарелин. И не — не защото я насили. А защото тя го избра. Защото я повика, и тя откликна. Сърцето ти е нейна сила… но не и изборът ѝ.

Тишината между тях се сгъсти. Вирон не помръдна, но по челюстта му пробяга нервно потрепване.

— Лъжеш — прошепна той. Но в гласа му вече липсваше предишната увереност. — Не е възможно…

Кателана се изправи. В очите й блесна триумф.

— И все пак се случи. Тя те забрави, Вироне. Докато ти я пазеше в сърцето си… тя се разтопи в ръцете на друг. Знаеш ли какво е това? Това е стихия. Това е огън. И тя му принадлежи.

Той спусна глава. Дланите му — все още оковани — се свиха в юмруци.

— Какво искаш?

— Да избереш, разбира се. — Гласът й отново стана кадифен. — Да се присъединиш. Към нас. Не към Тарелин — към мен. Да споделим властта, когато този жалък ред се срути. Ще получиш всичко, което ти е отнето. Дори много повече.

Той я погледна. Студено. Равно.

— А ако откажа?

Усмивката й се изкриви като змийски език.

— Тогава ще изгниеш тук. Сам. Забравен. Докато тя… изгаря от удоволствие с него. Триумфирайки над света.

Вирон затвори очи за миг. После отвори едно от тях и в него пламна искра. Не стихийна. Човешка.

— Ако мислиш, че любовта ми ще ме направи твой съюзник, си по-глупава, отколкото изглеждаш. Но ако смятащ, че ще се откажа от нея, само защото се е поддала… не ме познаваш, Кателана. Ще я измъкна от ада, дори ако трябва да остана навеки в него.

— Ще си промениш мнението — прошепна тя. — Или ще загинеш.

И с това се обърна и си тръгна. Мракът отново го обгърна. Но този път, в него се прокрадна нещо ново. Гняв. Болка. И план.

Докато Вирон изгаряше, Иренвейл изтляваше. Линееше от вината, от безсилието, от невъзможния избор. Доскоро животът ѝ бе простичък и подреден, а бъдещето изглеждаше тъй ясно очертано. Нищо не ѝ липсваше. А сега усещаше непреодолима пропаст в себе си. Незапълнима, черна и зла болка.

И това смолисто страдание се усили многократно, когато той дойде отново. Първият. Великият. Избраникът.

Тарелин застана на няколко крачки от нея. Без броня. С риза разкопчана до гърдите. С очи, в които мракът и светлината се преливаха като лава.

— Нямаш представа какво ми коства да бъда далеч от теб, моя единствена! — промълви той с глас, напоен с жар, прокрадваща се и забиваща се под кожата ѝ.

— Беше капан — отвърна тя. — Цялото това… ти, думите ти, ръцете ти…

— Ала ти не избяга, Иренвейл. — Приближи се, небрежно, сякаш светът не висеше на косъм. — Не ме отблъсна. Не ме спря.

Тя сведе поглед за миг. Сърцето ѝ туптеше диво — от гнева, от самообвинението, от пламъците, на които се страхуваше да даде име.

— В онази нощ… не бях себе си. Бях… предадена. Слаба. Изгубена.

— Не, Ирен. — Гласът му беше мек, но твърд. — Ти беше истинска. За първи път.

Той протегна ръка и се приближи още. Погали лицето ѝ, без да я докосва — само топлина, само въздухът между тях пулсираше.

— В очите ти имаше буря, която никой не е успявал да укроти. Но аз я усетих. Видях пламъка, скрит зад дълга ти.

— Не казвай такива неща. — Гласът ѝ потрепери. — Ти… ти ме разруши, Тарелин. А сега си играеш с пепелта.

— Може би. Но понякога… от пепелта се ражда истинският огън. Не онзи, с който си се родила. А онзи, който избираш.

Тя се дръпна леко, но веригите иззвънтяха, приковавайки я на място.

— Вирон… той…

— Той не можа да те задържи. — Очите му пламнаха. — Защото ти не си създадена да бъдеш ничия.

— И ти ли искаш да ме плениш? Да ме заключиш и притежаваш… само защото можеш?

Той се приближи съвсем — тя усещаше топлината му, почти болезнена, почти… необходима.

— Не. Аз искам да изгоря с теб. Ако ми позволиш.

Настъпи тишина. Само пукотът на живия огън. И дъхът ѝ, тежък, накъсан.

— Не мога… да предам сърцето си… още веднъж — прошепна тя.

— Тогава не го предавай. — Ръката му докосна лицето ѝ. Този път наистина. — Подари ми само пепелта. Ще ти върна пламък.

Очите ѝ се наляха със сълзи. Но не на слабост. А на разлом. И в този разлом, една част от нея се отпусна… и избра да изгори.

Оковите  иззвънтяха — но не защото тя се съпротивляваше. А защото се поколеба. Само за миг. Само колкото да вдиша. После устните му докоснаха нейните — първо бавно, почти почтително, ала с нажежена увереност. Иренвейл отвори очи, сякаш събуждайки се. Но не се отдръпна.

Огънят по стените се раздвижи — надигна се, завихри се около тях. Не като заплаха, а като свидетел.
Той се отдръпна леко. Дъхът ѝ беше накъсан, кожата ѝ блестеше в златисто от отраженията на пламъците.

— Кажи ми да спра — прошепна той, гласът му — разтреперан от напрежението, което дори той не можеше вече да удържи.

— Не мога — прошепна тя. — Мразя те заради това.

— Тогава ме изгорѝ.

Тарелин изпари оковите ѝ с едно движение. Черните диаманти се разтопиха в червеникава пара, без следа, без звук. Ръцете ѝ увиснаха за миг, сякаш не бяха сигурни дали да го докоснат или да го отблъснат. Но когато я придърпа към себе си, тя не се съпротивлява.

Пръстите му се плъзнаха по гърба ѝ, силни, уверени. Като лавина от пламък, разтапящ ледена повърхност. Дрехите ѝ се стопиха от допира му — не насилствено, а естествено, като че самата стихия ги накара да изчезнат. А кожата ѝ — всяка фибра, всяка пора — отвърна с трепет, с глад, с изгарящо предателство към разума.

— Това е лудост… — прошепна тя, когато устните му докоснаха ямката в основата на шията ѝ. — Аз принадлежа на…

— На себе си — довърши той, преди да земята под краката ѝ да затрепери.

Наведе се  към нея за целувка– бавно, почти благоговейно. Но когато устните му отново докоснаха нейните, тя потрепери. Не от желание. От ужас.

Не го отблъсна. Не и веднага. Това бе достатъчно.

А после… отстъпи. Дръпна се. Стисна зъби. Извърна се.

— Не мога… — прошепна тя. — Аз не съм твоя.

Пламъците по стените затрептяха. Но не избухнаха.

— Още не — отвърна той, с глас като пулсираща жарава. — Но вече не си и негова.

И изчезна. Без гняв. Без победа. Само с усмивка.

А Иренвейл… се срина на каменния под. Пареше отвътре. Без да бъде докосната истински от огъня. Изгаряше без да бе горяла. Загиваше. За да си иде безславно…или да се въздигне от собствената си пепел…