Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 28

Веригите от черни диаманти изсъскаха и се разпукаха, сякаш самата тъкан на света поддаде на мощния напор на огнената стихия. В следващия миг, от мрака на трюма избухна пламък, който изпълни въздуха с жупел и грохот. Корабът се разклати, дъските под краката им изскърцаха зловещо, а водата около борда заклокочи, сякаш морето кипеше.

— По местата си! — изрева Тиарен Марин, очите му проблеснаха като предупредителен сигнал за бедствие, идващ от ярък морски фар. — Щурмане, дръж платната, преди да ни разкъса като хартийка!

— Лесно е да се каже! — отвърна Аустер Луминар, вятърът вече се виеше около ръцете му, но огънят на Тарелин го раздираше на късове. — Тоя ти „гост“ не уважава правилата на морската навигация!

Вирон пристъпи напред, лицето му бе намръщено и сурово, като изсечено от камък. До него Иренвейл изправи тънката си фигура, ръцете ѝ бяха изцяло обвити в рубинено сияние. Двамата застанаха срещу Тарелин, който вече се възвисяваше в пламъчна форма, с крила от жив огън.

— Не си го и помисляй, Тарелин! — изрева Вирон. — Това тук не ти е бойна арена, Първи! Ако сега се изправиш срещу нас, краят на всички ни ще бъде трагичен. Включително и твоят.

—  Прав си, Пречистителю. Ние с вас не сме на арена. — отвърна Тарелин с глас, който приличаше едновременно на гръм, но и на шепот, раздиращ душата. — Защото аз съм самата арена. Вие сте искрици, които ще угаснат, преди да  успеят да ме докоснат.

Пламъците му се стрелнаха напред. Иренвейл отвърна с водни щитове, гръмоотводи и въздушно течение, което едва успяваше да удържи целостта на палубата, докато Вирон целеустремено и методично издигна надежден защитен купол от поглъщащата си пречистителска магия. Но в същия миг…

Езерил зърна нещо с периферното си зрение. Белариен. Две тъмни сенки вече я бяха сграбчили. Беше убеден, че това са злосторниците, освободили Тарелин посред нощ. Огнени майе, обвити в пламтящи мантии. Единият я държеше за китките, другият прокарваше пръсти по косата ѝ, надолу по шията, стискайки жадно и опипвайки похотливо гърдите ѝ, с усмивка, от която кръвта на Езерил закипя.

— Хубавичка е… — прошепна той. — Може би дори твърде хубава, за да я върнем невредима, преди да опитаме от вкуса на тая прелест.

— Пуснете я! — изсъска Езерил и вятърът избухна от ръцете му като вихър, който повали двамата на колене.

Белариен извика с писък, сълзите ѝ блеснаха на светлината на пламъците.

— Езери-и-ил!

Той се хвърли към нея, острието от вихри в ръцете му пространството помежду им, но първият майа отвърна с огнен бич, който го удари в гърдите и го отхвърли назад. Вторият се втурна, изсипвайки пламъци като кълба, които избухнаха по дъските около Езерил.

Схватката беше ожесточена. Езерил въртеше меча, струи от нагорещен въздух свистяха около него като ураган, но двамата врагове бяха координирани, удряха подло, с изненадващи и коварни удари отстрани и под кръста. Накрая един юмрук от огън го удари в лицето. Той залитна, коленете му се прегънаха и той се свлече омаломощен .

Последното, което видя, бе как Белариен, плачеща и бледа, протегна ръце към него, преди да бъде дръпната в огнената мъгла и отнесена зад борда, откъдето бързо беше прехвърлена на друга шхуна с черно знаме и ухилен едноок череп на него.

Светът се смали в звука на собственото му задъхано дишане и тлеещия гняв, който не успя да избухне.

— Белариен! — гласът на Езерил проряза хаоса, но корабът вече изчезваше, обвит в пелена от тайнствена майийска мъгла.

— Проклети да сте! — изрева Тиарен Марин. Водата се надигна край бордовете като живи стени, готови да смажат всеки, дръзнал да избяга с плячката си.

Стихийниците дишаха тежко. От внезапното нападение, от отприщването на гнева на освободения Тарелин, от изненадващото похищение на Белариен…

Иренвейл и Вирон, без да си продумат, разговаряха с очи. Погледите им обсъждаха мълчаливо следващия им ход. Езерил ревеше от безсилна ярост, Тиарен и Аустер се съвещаваха относно щетите по кораба. И само Тарелин, стоейки напълно невъзмутимо насред палубата се смееше. Първоначално без глас, но все по-силно, докато накрая не избухна в истеричен кикот. Този смях  беше като трясък на рухващи от катастрофално земетресение планини. Огнената му аура се разрасна и парализира за миг морето. Вълните, които капитанът бе призовал, се стопиха в облаци от вряща пара.

— Непоправими наивници сте, щом си въобразявате, че можете да ме нарочите за свой враг и да воювате с мен, вярвайки че притежавате дори минимален шанс за победа.

Вие се боричкате за мъничко, жалко въгленче, докато самият огън се пробужда пред очите ви. — гласът му бе едновременно изкушаващ и ужасяващ. — Ще изгубите и него, и себе си, докато напразно се опитвате да ме удържите.

Тарелин, със зловещо ухилено изражение на лицето дори не си направи труда да помръдне. За миг, около него изригна такъв ослепителен и горещ пламък, че на стихийниците обкръжили го им се наложи да обърнат гръб, за да не изгубят зрението си за постоянно. Пламъкът опари гърбовете им и те се превиха, защото болката от съприкосновението с оранжевите езици  бе неописуема.

Аустер Луминар, с лице мокро от пот и пара, с усилие се изправи на треперещите си крака протегна и изви ръце към небето. Вятърът изсвири, платната се надуха до краен предел и с ускорението почти успя да разклати равновесието на Първичния огън.

— Вирон! Сега! — кресна той.

Вирон разбра. Огромна вълна изригна далеч пред “Сирената” и  препречи пътя на пиратския кораб, оформяйки стена пред бягащите огнени майе. Те обаче не бяха сами — по заповед на Тарелин пламъци се втурнаха по дъските, разяждайки водния плен и изпарявайки го.

Иренвейл, с лице пребледняло, се хвърли между Вирон и Тарелин. Съединената водна, въздушна и огнена  енергия около нея се сгъсти като пелена, пречупвайки част от огъня.

— Няма да ти позволя! Само през трупа ми! — с треперещ от усилието глас извика тя, но в него имаше неудържима сила.

Пламъците на Първия се удариха в “бронята” ѝ от стихии, принудиха  я да изстене от болка, но тя все пак успя да устои.

Езерил, окървавен, повдигна ветровития си меч отново, ефирът свистеше около него. Но вражеските удари вече бяха надвили силите му. Образът на ридаещата Белариен, протягаща ръка към него го връхлетя за миг, след което обаче бе погълнат от гибелното огнено сияние на Тарелин, който се издигна в левитация над “Сребърната сирена” като страховито божество, чиито последователите  не са успели да умилостивят с подходяща жертва. 

Корабът се тресеше и пукаше, в напрегната тишина, нарушавана само от дъха на Тарелин.

Той се извисяваше в центъра, над палубата, обвит в огън, като зъл дух, току-що пробуден от вековен сън.

— Изборът вече не е ваш — произнесе той. — А мой.

Вълните се надигаха и спадаха като биещо сърце, сякаш самото море знаеше, че на борда на “Сирената”  се решава съдбата на световете. Шхуната стенеше под натиска на стихията, но все още се държеше.

Огънят около Първия се извисяваше като живи кули, превръщайки нощта в алено пладне. Черните му диамантени вериги се търкаляха разпилени, стопени от собствената му сила.

— Жалка съпротива… — гласът му бе като рев на вулкан. — Мислех ви за по-достойни противници.

Тиарен Марин пристъпи напред. С всяка негова крачка по дъските избухваха струи вода. Цялата палуба се обля в хладна влага, в опит да загаси пожара.

— Докато аз командвам този кораб, няма да вземеш никого друг освен мен, чудовище! — извика той и вдигна тризъбеца си, който до момента на диверсията пазеше в капитанската каюта.

Водни копия се изстреляха срещу Тарелин, но пламъците ги изпаряваха, още преди да докоснат кожата му.

Аустер Луминар застана от другата страна, разперил ръце. Небето се раздра от бурята, разразила се грозно над тях. Светкавица разкъса мрака и се стовари върху фигурата на Първичния огън.

Тарелин се засмя. Светкавицата се плъзна по аурата му, изчезвайки в горящия вихър.

— Стихиите ми се подчиняват! — изрева той. — Вие сте деца, а аз съм изворът ви на сила!

Вирон пристъпи напред, стиснал зъби. Водата под нозете му се надигна, оформяйки висок колос, който замахна с огромен юмрук към Тарелин.

Сблъсъкът бе като гръм: пламък срещу влага. Огънят се вряза в нея и се превърна в течна лава, която запръска наоколо.

Иренвейл се стрелна напред, призовавайки земята. Защото вече разполагаше с течна скала. Тя обви тялото на Тарелин с кристални шипове, които задържаха за миг огъня.

Езерил, ранен, но непокорен, изкрещя:

— Сега или никога!

С острието си проряза пространството, вятърът се сля с потока на Пазителката на Вътрешната Тишина, превръщайки го в ураганен сърп. Той скочи право към гърдите на Тарелин.

Но огнената фигура протегна ръка. Пламъкът се сгъсти в кълбо и го запрати назад, отхвърляйки Езерил като парцалена кукла.

— Борите се като отчаяни герои от приказки, ала аз съм оригиналният автор на вашата легенда! — гласът на Тарелин кънтеше.

Пламъците избухнаха още по-високо, обхващайки мачтите. Корабът се наклони, дървото скърцаше, платната горяха.

И все пак четиримата стояха срещу него — Тиарен, Аустер, Вирон и Иренвейл, обединени, макар и на ръба на поражението.

— Ще се борим, докато не унищожим опасността, която  представляваш, — промълви Вирон, тежко дишайки. —Докато Еквалис разчита на нас, твоят хаос не ще завладее света ни.

Тарелин протегна разперена десница, сякаш да ги изгори до пепел с един замах. В този миг бурята достигна своята кулминация, водата се надигна като стена, земята затрепери под морето.

— Вие сте нищо пред лицето на Първичния! — процеди той.

Аустер стисна кормилото, кръв течеше по слепоочието му от удар с пламтяща топка. Въпреки това, той изправи глава и извика:

— Ако си Първичният, значи бурята е мой брат! И аз няма да му позволя да ме надживее!

Със сетни сили насочи цялата стихия на вятъра към Тарелин. Мачтите се огънаха, платната се пръснаха, а самият кораб започна да се накланя заплашително. Вятърът засмука огъня и за миг фигурата на Тарелин се изгуби в урагана.

— Сега! — изкрещя Иренвейл.

Вирон вдигна ръце, антистихийният му гняв събуди дъските на палубата, които се извиха като хищнически зъби и се стовариха върху Тарелин.

Но Първичният извика и избухна в експлозия. Огнено кълбо се разнесе по цялата палуба. Тиарен хвърли воден купол, за да защити останалите, но ударната вълна прехвърли защитата и връхлетя върху Аустер.

Когато димът се разнесе, щурманът лежеше окървавен, ръцете му още стискаха руля. Полуусмивка се мярна на устните му:

— Казвах ли ви… че ще умра… с море под краката си…

Главата му се отпусна. Вятърът утихна с него.

— Аустер! — изкрещя Езерил, опитвайки се да се изправи. — Проклето чудовище!

Но Тарелин само се засмя, очите му пламтяха от наслада.

— Един по един, ще превърна всички ви в пепел.

Вирон стисна устни, очите му пареха, но гласът му бе железен:

— Не. Ще паднем, ако трябва… но няма да се предадем.

Иренвейл застана редом с него, Тиарен също. Тримата се приготвиха за последен сблъсък.

Аустер беше паднал на кърмата, лицето му бе овъглено от пламъците, дъхът му накъсан и слаб. Езерил приклекна до него, постави ръка върху гърдите му — сърцето му още туптеше, но едва-едва.

— Дръж се, приятелю… дръж се! — извика той с отчаяние в гласа.

Тарелин се извърна към тях, очите му светеха в кървавочервено. Но в следващия миг силуетът му се откъсна от палубата и с гигантски скок се метна върху отдалечаващия се пиратски кораб. Огнените му крила го издигнаха във въздуха.

— Ще се върна за вас! — изрева той. — И тогава морето или пък земята, ще видим къде ще ни срещне отново съдбата, ще стане вашият гроб!

Корабът на разбойниците се отдалечи с бързи маневри, като изчезна в мъглата.

На „Сребърната сирена“ настъпи тишина. Само стенанията на ранения и в несвяст Аустер, както и пукотът на овъглената дървесина смущаваха среднощната  тишина

Иренвейл падна на колене, юмруците ѝ трепереха.

— Той беше тук. в ръцете ни. А ние… го пуснахме.

Вирон изсумтя, ударил дъската до себе си толкова силно, че костите му изпукаха.

— Не го пуснахме. Измъкна се. Но вината си остава. Белариен е в плен на враговете, а ние загубихме Аустер.

Тиарен сложи ръка върху раменете и на двамата.

— Жив е. Още е жив. Но е в безсъзнание и едва диша. Ако не намерим лечител или сигурно пристанище, ще го загубим завинаги.

Езерил повдигна поглед, очите му бяха потъмнели от ярост, вина эи отчаяние.

— Белариен… аз трябваше да съм при нея. А вместо това… я отведоха.

Тишината отново падна. Всички усещаха тежестта на провала. Четиримата бяха оцелели, но на каква цена?

Тиарен намръщен, изплю кървава храчка, а гласът му гръмна в тлеещата тишина

 — Познавам този кораб. Дори в най-гъстата мъгла и най-лепкавия мрак бих го познал. Ужасяващата  „Кървава хидра“… И капитанът ѝ — старият ми познайник Каели́гн Пи́рос. Огнен майе, прокълнат от морето, но покровителстван от рода Ин`Велор. Клетвите, които е давал, струват по-малко от плюнка насред буря.

Иренвейл вдигна глава и в очите ѝ проблесна догадка.

 — Ин`Велор? Едва ли е просто случайност. Нещо се случва в Еквалис. Нещо, извън контрола ни. Защо ще пращат похитители и то точно за Белариен? Освобождаването на Тарелин е само за отвличане на вниманието, на тя...

Вирон сви юмруци и изсъска:

— Опитват да свирят по други струни, след като тези на Скавре се оказаха неподатливи на диригенството им. Ще изнудват Орвион.

Тиарен си пое дълбоко дъх, погледът му се заби в хоризонта:

— В такъв случай, мисля че зная накъде се насочват. На юг. Вулканичният остров. Там, където земята клокочи като разярено гърло, а водата съществува единствено като сернисти изпарения. Старо убежище на бегълци и ренегати. Пиратското знаме е само за заблуда — истинската им вярност е към огъня и неговите господари.

Езерил изскърца с челюсти си, гласът му стана дрезгав, но твърд:

— Тогава знаем къде да ги намерим. Ще ги проследим. Ще си върнем Белариен. Дори да трябва да преминем през самите недра на вулкана.

Иренвейл, прехапала езика си, кимвайки решително:

— Трябва да поправим „Сирената“. Без нея сме изгубени. Но след това… след това ще ги настигнем.

Вирон с глас, натежал от вина, но твърд като стомана):

— Кълна се, Белариен няма да остане в ръцете им. Ин`Велор може да си мислят, че вземат надмощие, но този път ще открият, че има и по-силни стихии от огъня. Водата, например.

Тиарен погледна към юг, очите му проблясват с нехарактерна за воден майе, огнена решимост:

— Тогава е решено. Вулканичният остров ще стане арена на нашия реванш. И този път — нито пленници, нито прошка.