Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 31

“Какво ли щеше да стори на мое място Иренвейл? Едва ли би се отчаяла. Но не би затаила и гняв. Гневът означава нарушаване на Баланса. Не, Иренвейл не би си го позволила. Години тренировки да отидат на вятъра. Години подготовка за да срещне съдбата си на Сърцевезница… И сега най-вероятно се поболява от тревога по мен, но се сдържа стоически да не я покаже пред другите. Горката тя!”

Белариен стисна устни и поклати глава, въздъхвайки със съжаление. Огледа добре черните си диамантени окови, които се врязваха безмилостно в китките и глезените ѝ при всеки плах опит да призове на помощ земята под краката си. 

“Но аз не съм като нея. Няма нужда да крия буйния си нрав зад маската на равновесието. Аз съм земята. Твърдата, сигурна опора, на която се крепи цял един свят. И под която лежат заровени хилядите прелюбопитни истории от минали времена. Да, дядо ми нареди да ги забравя, но нима е възможно да забравиш собствената си същност? Тя е там, зная го. Нашата майка. И макар да е далеч, се грижи за нас. Иначе нямаше да позволи в лоното на Монт`Талонис да остане онази мъничка частица от вечността ѝ. Спящият камък, нейната съкровена магия. 

Ако само се бях докоснала до него преди да отплаваме, сега нямаше да ми се налага да се давя в жал— тъй недостойно за дъщеря на земята! Силата ѝ щеше да е с мен, дори да се реех във въздуха, дори да ме бе обляло море от лава или воден океан. Защо тази мисъл не ме споходи тогава, а чак сега?”

— Може би, за да ти подскаже, че хората все пак имат шанса да се променят. Да помъдреят, ако го желаят.

Белариен не се стресна. Отдавна се чудеше кога ли Тарелин ще дойде да я посети лично, тъй като на вулканичния остров нямаше кой знае какъв избор от развлечения за през свободното от битки време. 

Без да откъсва погледа си от Първия, тя напрегна останалите сетива, за да проучи дали нещо се е променило, дали има новини, които да са поне малко обнадеждаващи. Но не би. 

Въздухът тук тежеше като нажежено желязо. Наследницата на Лет `Саал едва успяваше да си поеме дъх — всяко вдишване носеше пареща горчивина, сякаш дробовете ѝ се пълнеха с капчици сярна киселина. Погледът ѝ се плъзна към хоризонта: островът не беше от милата и позната земя, а представляваше страховито  чудовище, чиято кожа бълваше дим, а по жилите му течеше лава. Скали, черни и остри като саби, се издигаха около този къс пулсираща магма. Морето се разбиваше в тях с пяна, но вместо да носи прохлада, от него се вдигаше гъста пара, която лютеше на очите.

Тук властваше хаосът. Онова грозно безредие, което Тарелин излъчваше винаги, където и да отидеше и с каквото и да се заемеше. Той бе ритъмът на вулкана, сърцето на това парче неизстинал огън, стъпките на един могъщ колос, който никога не спи.

А отвъд мрака на серните облаци се чуваха гласове. Не звучаха членоразделно—  приличаха по-скоро на хрипливи викове, преплетени с пиянски смях и фанатичните напеви на първобитни ритуални песни. Огнените майи, изгнаници и отлъчени от Високия континент, бяха като останки от хора в пламъците. Очите им горяха като въглени, кожата им носеше белези от изгаряния, а гласовете им се издигаха в химни към Тарелин. Някои носеха татуировки — символи на пламъци, разполовени черепи, руни, които сякаш още тлееха по кожата им.

Тя ги гледаше и усещаше — тук нямаше ред, нямаше закон. Само безмилостен подбор. Най-силният оцеляваше. Най-жестокият повеждаше останалите. А онези, които не успяваха да издържат, ставаха жертви — хвърлени в лавата като обет към Първия.

„Адът си има обитатели — и те пеят.“ — помисли си Белариен, потръпвайки.
Но в сърцето ѝ, въпреки страха и отчаянието, се пробуди друго усещане — земята под краката ѝ, макар и наранена и разкъсана, пак беше нейна стихия. Пепелта, камъкът, лавата — това също бяха части от Земята. И ако успееше да се добере до онзи пулс, онзи древен спящ камък, намиращ се тъй далеч от тук, но все пак така силно свързан с този, който тя усеща дълбоко под повърхността … може би щеше да обърне самия остров срещу неговите обитатели. И срещу върховния си господар.

— Твърде дръзки мисли ти идват наум, земна. Да настроиш децата ми срещу мен?— гласът, който долетя от мракa, не просто редеше думи. Той кънтеше като вулканичен гръм, напоен с примамлив студ и съсипващо обещание. Тарелин стоеше в сянката на една черна колона от лава, очите му горяха като живи въглени, а усмивката му режеше въздуха по-остро от кристалите, впиващи се в плътта ѝ.  — Защо би рискувала с подобна глупава постъпка? Никой не се кани да ти стори зло тук, а дори и да прояви глупостта да си го въобрази, ще му се наложи да повтори обучението си по класово възпитание. Лично аз ще му го преподам така, че да го помни до края на времето. Ти си висша майа и ще бъдеш третирана като такава. 

Белариен преглътна и за пореден път, но съвсем неуспешно, пробва да извика земята на помощ— да вдигне камък, да прониже веригите. Но черните диаманти бяха безмилостни и всички опити  да призове сили към себе си се разтвориха в катранената тъмнина като пепелта на изригване. Болката от врязващите се окови я разсейваше и омаломощаваше. Тя усещаше как кръвта ѝ се забавя, но не и решимостта ѝ.

— Да ме сплашиш ли си дошъл? — по-скоро снизходително, отколкото ядно рече тя и в гласа ѝ пролича твърдост, която полетя като гръмко ехо по скалите. — Аз пазя корените на света. Не съм някоя дребна привърженичка, която да бъде стресната от празнословия.

Тарелин се приближи с крачка и в жарта около него се появи мирис на барут и древни пожари. Той огледа момичето — млада, красива, но с очи, в които езерата и каньоните на рода ѝ бяха изписани в детайли — и в гласа му заигра нежен тон, който контрастираше със суровия му облик.

— Белариен… — каза той, сякаш прошепваше тайна. — Ти си земята, да. Но земята иска да бъде почитана, да бъде боготворена, не да бъде затворена в клетка. Аз мога да ти дам свобода. Не като робиня сред пламъците, а като майка на ново начало. Представи си — не да те пазя, а да те въздигна. Свободата да ползваш силата си без лъжливи ограничения, без назадничавите правила на стария ред.

Белариен отвърна очи от него, но в гърдите ѝ нещо се скъса и отрони — не толкова боязън, колкото проблясък на съблазън от думите му. Тарелин умееше да говори така, че дори камъкът да затанцува. Но тя се стъписа: предложението му беше отрова, поднесена като мед.

— И каква цена определяш за тази своя… услуга? — попита тя, студено и внимателно. Всеки опит да преговаря бе капан, но тя трябваше да знае условията.

Усмивката на Тарелин се разшири, сякаш бе чул най-омайна музика. 

— Цената е нищожна — твоята вярност. Волята ти ще бъде връзката между мен и онези, които ще ми се закълнат. Ин`Велор желаят да те използват за свои собствени цели.  Искат да те принудят, в името на Баланса, да приемеш условията им. Така, както ще принудят дядо ти— хармониарха, да се откаже от избора си на наследник. За да нареди той дуел между Иреневейл и Кателана. Разчитат, че ще се влея в огнената аристократка и ще унищожа твоята добра приятелка. 

Аз обаче не мисля на дребно. Не ме интересува едно единствено кралство, нито пък едничкият ви жалък континент. Той отдавна ми принадлежи. Не, Белариен. Има още три, които цели епохи са очаквали завръщането ми, за да ги обединя под властта си. Хармонията на вечния пламък. Каквото и да си чувала, каквото и да си чела… Да, вярно е. А съгласиш ли се да застанеш до мен, а не срещу ми, ще получиш възможността да поправиш грешката на родственицата си— Първичната Земя. Е, Белариен? Как ти се струва предложението ми? Би ли се съгласила да склониш глава и да подвиеш коляно пред Сърцето на стихиите, за да одухотвориш плътта на света? Имайки ме за свой съюзник, няма защо да се тревожиш за бъдещето на Еквалис. Вече няма да си пленница. Ще се превърнеш в център на новия ред.

Белариен почувства как стомахът ѝ се свива. Това не беше само предложение към нея — това беше сделка за съдбата на рода ѝ, за бъдещето на Еквалис. На Високия континент. На света. Каквото и решение да вземеше, то щеше да развълнува океана на съдбата и да сътвори вълни, които да разтърсят земята под всичките континенти.

— Няма да бъда маша в чужди ръце, Първи — отвърна тя, с усилие удържайки тона си равен. — Ако мислиш, че ще си играеш с живота ми като с разменна монета, грешиш. Не и чрез принуда. Не и в ролята ми на затворница.

Тарелин отметна глава назад  и се засмя — смях, в който се сливаха и страстта, и заплахата.

— Какво ли знам аз за принудата…— промълви той тихо, почти с укор. — Аз дарявам избрани, но избирането е особен ритуал. Някои избраници са такива по сърце, други — по необходимост, по договореност. Историята обаче не се интересува от това кой избор е морален и кой— не. Тя признава правото на победителя. Неговите следи са незаличими от време и пространство. Ти можеш да бъдеш следа, Белариен. Ярка и незабравима следа.

В отговор на думите му, отдалечено, сред грохота на вулкана, се чу ритмичен барабанен тътен — гласът на острова, зовът към пазителите, или сигнал между заклинателите на пламъка? Някой приближаваше. Сенки пробляснаха покрай скалите — въоръжени и готови. Тарелин не се помръдна; той насочи поглед към това раздвижване с равнодушие, като че очакваше представление, на което идва за пореден път.

Белариен усети как нивото на напрежение у нея се покачва като подземно налягане, заплашващо да разцепи твърдта под краката ѝ. Всяка мисъл отвътре ѝ казваше: дръж се, устоявай, използвай всяка пролука, пробойна във вниманието и в силата, за да се измъкнеш. Но оковите — те бяха работа на заклинателите и заклинанието им пулсираше с древна воля, не отслабваха хватката си.

— Ако ме мислиш за лесна плячка, — прошепна тя, — грешиш. И ако смяташ да постигнеш целите си чрез унижение, не си по-достоен от тези, които презираш.

Тарелин вдигна ръка лениво и пламъците около него се раздвижиха, като че издигаха завеса. Тогава  Белариен видя образи: сцени от миналото — пожари, изписани съдбоносни реплики, лицата на великите, на предците; видя и бъдеще, което се огъваше около избора ѝ. Беше примамливо. Беше разяждащо.

— Ти си земята — каза той тихо. — Но земята не е нищо без плода който да я наследи. Помисли, Белариен — не за себе си, не за рода или приятелите си... а за онзи, който би могъл да твори с теб. Бъди господарка, не слугиня.

В този момент една дълбока вибрация се разнесе по самата скала под тях. Белариен изтъпна — усещаше как в недрата на острова някакъв стар ритъм задава темпото. Може би това бе отговорът, който търсеше вътре в себе си. Може би самият остров одобряваше или отказваше плана на Първичния.

Но преди да успее да отвърне, от хоризонта долетя звук — далечен, но ясен: звукът от вълни, яхнали брега, и метал, който скърца. Белариен проследи посоката и видя далечен силует на кораб, който се приближаваше — като призрак, пътуващ през серния смог. Носеше знаме, което тя познаваше: нещо, което свързваше нейното минало и надеждата за спасение.

Веднага Тарелин хвърли към нея един последен, пронизващ поглед — този път без усмивка, само с обещание.

— Ще ти дам още време да помислиш, земна. — каза той. — Но гледай да не е твърде дълго. И тогава, ако се окаже, че решиш да съединиш съдбата си с моята, ще ти дам място сред онези, които са щастливите избраници.

Стена от пламък го погълна и той се отдръпна в сянката, словото му застина незавършено във въздуха, докато фигурата му се сля с дима. Белариен остана, окована и дребна сред вулканичния пейзаж, но в гърдите ѝ пламтеше решимост. Когато самият звук на приближаващия кораб стана по-ясен — тя знаеше, че на повърхността се задава битка. И дори оковите, дори чарът на Тарелин, дори островът — всичко можеше да бъде преодоляно, ако тези, които я обичаха, успеят да се доближат навреме.

Тя приготви ума си за техника, за внезапен жест, за момент, в който да използва всяка частица от земята, която все пак усещаше; а в самия център на тази решителност стоеше едно изречение: “Няма да се предам”

Корабът приближаваше през гъстата пелена от сернисти изпарения, които се надигаха от кипящите в кратерите на острова потоци. Белариен премигна срещу дима, опитвайки се да различи очертанията му. Не беше „Сребърната сирена“. Тя знаеше силуета ѝ наизуст. Този съд бе по-нисък, по-широк, с наклонени мачти и странни, оловно-тежки платна. Черното знаме с череп и зъбати хидри на него се виеше лениво във въздуха. „Кървавата хидра“ — корабът на Каели́гн Пи́рос.

Силуетът на Тарелин се уплътни и отново засия в пламък — този път не като призрачен наблюдател, а като властелин, който посреща свой подчинен. Пламтящи  криле се разтвориха, израствайки от гърба му, огрявайки скалите и разтопявайки дори вулканичното стъкло под краката му.

— Ето го и нашият домакин — изрече той с глас, в който се преплитаха присмех и величие. — Каелигн не закъснява, когато знае, че самият Първи очаква плячката му.

Белариен стисна зъби. „Плячка“. Думата се вряза в нея като кама. Тя опита да се освободи, но черните диаманти отново я изгориха с хлад, който сковаваше костите ѝ.

Корабът хвърли котва край скалистия бряг. От него изскочиха мъже — огнени майе, покрити целите с татуировки и белези от старите си битки. Някои влачеха вериги, други носеха ковчези, украсени със символи на Ин`Велор. Всички гледаха към Тарелин с фанатично обожание.

Най-накрая по трапа( корабната стълба) се появи самият Каели́гн Пи́рос. Висок, с коса като жива жарава и кожа, сякаш загрубяла от вечните пожари. Едното му око бе скрито под черна превръзка, но другото гореше с кървав пламък. Усмихваше се хищно.

— Повелителю — гласът му бе дрезгав, но звучеше като ритуален химн. — Донесох ти дара, който пожела. Девата е в твоите ръце, а морето е зад гърба ни. Никой няма да дръзне да те безпокои тук.

Тарелин го погледна с онзи особен израз, в който се четеше и задоволство, и презрение.
— Дар? — повтори той тихо, но в тишината вулканът изригна леко, сякаш отразявайки гласа му. — Това не е дар, Пи́рос. Това е… възможност. Тя е моя. Ти си изпълнител, на когото съдбата е възложила честта да ми я предостави.

Каели́гн се поклони, но в ъгъла на устните му се задържа усмивка, която Белариен забеляза. Усмивка на човек, който знае, че и той има коз в ръкава си.

— Както пожелаеш, Повелителю. — каза той. — Но позволи ми да остана и да видя как планът ти ще се разгърне. Ще бъде чест за мен да наблюдавам.

Тарелин протегна ръка и пламъкът му обгори въздуха между тях, но не докосна капитана.
— Ще останеш, докато ти позволя. Не повече.

Белариен следеше сцената, сърцето ѝ блъскаше като затворена в клетка птица. Някакъв шепот в нея — може би самата Земя — ѝ подсказваше, че тук ще се конфронтират не само стихии, но и характери. Каели́гн не бе човек, който да се задоволи да бъде просто пратеник.

И докато вулканът издишваше пепел, а морето биеше в скалите, Белариен разбра, че хаосът едва започва.

Пепелта от кратерите все още се сипеше като черен сняг върху палубата на „Кървавата хидра“, когато един от наблюдателите на мачтата изпищя:

— Платна на хоризонта!

Каели́гн се изправи рязко, окото му присветна като сигнален фар и той се завъртя към хоризонта. Сърцето му се сви — не от страх, а от онази особена тръпка, която предвещаваше голяма игра. В мъглата, която се надигаше от кипящата вода, се очертаваше познат силует. Гъвкав, бял, със сребристи орнаменти по корпуса. „Сребърната сирена“.

Екипажът на „Хидрата“ заръмжа нервно. Някои майе подготвиха стихиите си в шепите, други само изсъскаха клетви, като че ли да прокълнат съдбата, която ги бе застигнала в най-неподходящия момент.

Белариен вдигна глава. В очите ѝ блесна надежда — като първия слънчев лъч след безкрайна буря.
„Иренвейл… Езерил… Те са тук. Те наистина са тук.“

Тарелин не помръдна. Пламъците му само се сгъстиха, образувайки аура, която накара въздуха около него да затрепти. Усмивката му бе плашещо спокойна.
— Значи, играчите решиха да променят правилата. Любопитно. — гласът му се носеше като ехото на вулкан, преди да изригне. — Да им направим едно… топло посрещане.

— Повелителю — обади се Каели́гн, като вдигна ръка към моряка до себе си. — Остави ги на нас. „Хидрата“ е създадена да къса корабни ребра и да дави мечтатели. Ще се погрижим за „Сирената“.

Тарелин го изгледа с поглед, който изгаряше, без да докосва.
— Нима? Тогава ще се наложи да стиснеш зъби, защото ти предстои да понесеш много тежки удари. Тези деца не идват да играят на морска война. Те идват за нея. — той кимна към Белариен, около която веригите се стиснаха още по-силно.

„Сребърната сирена“  пореше вълните с бясна скорост. По палубата ѝ се виждаха фигури — Тиарен с ръце— водовъртежи; Иренвейл, чието лице пламтеше като отражение на Тарелин; Вирон, висок и неподвижен, като че ли самата антистихийност бе приела човешка форма; Езерил и Аустер— ветровитите повелители, чиято ярост издуваше платната с пълна сила.

Първите стрели от „Хидрата“ полетяха — горящи, напоени с масло, като дъжд от пламтящи змии. Но в същия миг водата се изправи като стена, вдигната от ръцете на Тиарен. Огънят съскаше и се гасеше още преди да докосне „Сирената“.

Каели́гн изръмжа, очите му пламнаха.
— Дори морето е на тяхна страна…

Тарелин се засмя тихо, със звук, който накара вулканът да издиша още един облак от пепел.
— Не. Морето е на моя страна. А скоро и самата земя ще коленичи. Нека видим дали  старите ми врагове ще устоят на истинския пламък.

Белариен затвори очи, усещайки как островът трепери под нея.
„Не, Тарелин. Земята е моя. И ако трябва, ще я накарам да проговори. Ще те спре. Дори ако това означава да рухна с нея.“

Първите сблъсъци вече бяха започнали. „Сребърната сирена“ и „Кървавата хидра“ се впиха една в друга като зверове — въжета, куки и дъски свързваха двете палуби. Въздухът гореше от атаките на Огнените майе, а водата се вдигаше във високи вълни, командвани от ръцете на капитан Марин, подкрепян от Иренвейл. Вирон даде воля на леденото си унищожително превъзходство. Въздушниците завихриха фунии от засмукващи вражеския екипаж ветрове.

А на брега Белариен се гърчеше в черните си букаи. Тя усети как земята под нея се разцепва и тресе, сякаш самият остров искаше да се отвори. Задъханите ѝ мисли вече не можеха да заглушат древния ритъм в дълбините.

И тогава небето почерня напълно. Вулканите млъкнаха. Морето застина.

Над целия хоризонт се проектира фигурата на жена — гигантска, бяла като мрамор, с лице обсипано с лунички като съзвездия върху платното на изкусен художник. Черната ѝ къдрава коса се вееше като гора в буря, тревисто-зелените ѝ очи пламтяха с живот, устните ѝ бяха плътни, а дрехата ѝ приличаше на живо сплетени растения, които растяха и се променяха с всяко нейно движение.

Гласът ѝ бе като земетръс, като хиляди камъни, срутващи се в пещера:

— Дете на Лет` Саал… достатъчно си страдала. Време е Земята да си вземе своето обратно.

Снагата на Тарелин пламна по-яростно от всякога, вдигайки ръце към небето:
— Гаела! Ти нямаш право да се месиш! Това е мой остров, моята стихия в действие!

Но никой не чу гнева му — земята вече бе потушила пламъка.

Огромната жена протегна ръка. Сякаш самият вулкан се отвори, пръскайки камък и огън и пусна към повърхността поток от зелена светлина. Оковите на Белариен изпукаха, черният диамант се разпадна на ситни кристали, които се стопиха във въздуха.

Белариен успя само да ахне.

— Майко…

В следващия миг силата я обгърна. Тялото ѝ бе изсмукано от острова като прашинка, уловена от вихър. Грамадният силует на Гаела се разтвори в нищото, а Белариен изчезна в сияние, поето някъде в недостижимите недра на света.

На палубата на „Сирената“ Иренвейл падна на колене, сякаш бе почувствала разкъсването на връзка, по-дълбока от сестринската. Езерил застина с широко отворени очи. Вирон, обаче, само прошепна:
— Така е решила Земята. И никой не може да оспори решението ѝ.

А Тарелин изрева, и ревът му се смеси с грохота на вулканите, които избухнаха отново, сякаш самата планета бе взела страната на Гаела.

Белариен усети как въздухът изчезна около нея. Нямаше вятър, нямаше пламъци, нямаше дори звук. Само плътна, топла тъмнина, която я прегръщаше като утроба. Като че самата Земя я бе погълнала.

Поток от зелено-жълта светлина пробягваше по кожата ѝ, разклонявайки се на вени, които блестяха като кристали. Белариен искаше да извика, но гласът ѝ бе удавен в безкраен шепот — безбройни гласове, древни, дълбоки, шепнещи на език, който никой жив човек вече не познаваше.

А после я заслепи друга светлина. На ласкавия нов ден.

Тя се озова върху висока скала, надвесила се над равнина, която се простираше безкрайно. Пред нея се ширеше континентът на Земята — величествен, непокварен, жив. Планини с бели върхове пробиваха облаците. Долини, изпъстрени с лозя и гори, блестяха в познатото смарагдово и златно. Огромни пещери зееха като входове към самото сърце на планетата. Реките течаха като сребърни артерии, виеха се и се вливаха в езера, където мъглата играеше като сън.

Въздухът тук също тежеше, но не от задух, а от пълнокръвие. От усещането, че всяко вдишване е пълно с живот, със сила.

Гаела стоеше до нея, вече не като колосален силует, а като жена в  човешки ръст, но въпреки това величествена. Кожата ѝ бе млечно бяла, косата — черна и буйна, обсипана с листа и семена, които сякаш растяха от нея. Очите ѝ бяха като две бездънни горски езера, в които се отразяваха иглолистни гори.

— Добре дошла у дома, Белариен. — рече тя, и гласът ѝ отекна не само в ушите на момичето, а в камъка под краката ѝ, в планините, в реките и дърветата. — Тук е твоето наследство. Тук е твоята кръв.

Белариен се олюля. Тя бе виждала чудеса — магии, битки, морета, но нищо не можеше да се сравни с това чувство. Земята я приемаше. Признаваше я.

Тя падна на колене, докосвайки камъка. И в същия миг усети как той тупти — ритъмът на континента, живото сърце, което я приветстваше… Всичко това беше тя. А Гаела бе нейното ясно отражение…