Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 4

Слънцето вече клонеше към залез. Огнено-рубинен, горещ и мечтателен. Краят на емоционалния ден, обаче се очертаваше да бъде спокоен– за баланс на  силите. И за пълното им възстановяване.

Иренвейл, след като проведе задължителните по протокол срещи с другите висши майи, обитаващи замъка, се оттегли в  една от топлите зали на Замъка на Червената спирала.  Тя настоя изрично “пленникът” да бъде развързан и оставен под нейна грижа. 

Двамата с Тарелин бяха на четири очи, седнали около жив огън, с чаша горещ чай от запарени мента, маточина, лавандула и дилянка. Все билки, предпочитани от водните майи за успокоение и уравновесяване на духовете им.

 Тарелин седеше на пода, опрял гръб на каменната стена. Все още беше бос, с някакво неразгадаемо изражение на лицето – не беше страх, нито пък вина или  гордост. А нещо по-дълбоко. Празнота, в която се се прокрадваше питане. И то бе насочено към висшата майа.

Иренвейл го наблюдаваше. Непринудено, без да го тревожи. С онази присъща само на жените мекота, която не се нуждаеше от думи. Единствено от тишина.

– Никой никога не ми е позволявал да седя край огъня, – каза Тарелин тихо, загледан в танцуващите оранжеви езици. – Казваха, че реагира на мен… прекалено бурно.

–  На мен не ми изглежда никак бурен сега.

– Не. Сякаш… се укротява, когато си наблизо.

– Може би… защото и ти се укротяваш.

Тарелин не отговори веднага. Пламъците превръщаха очите му в една причудлива смесица от скъпоценни отблясъци. Той остана така известно време. После я погледна.

– Как го правиш? Как можеш да носиш такава сила в себе си и да изглеждаш… спокойна?

– Не съм спокойна. Просто… съм в съгласие със стихията в себе си. Аз го пазя, той мен– също. Огънят не е враг, ако го обичаш. И ако го уважаваш.

– Ами ако никога не съм имал време да го обикна? Ако всичко, което помня, е, че той ме е разкъсвал жестоко отвътре?

Тя се приведе леко напред, разпери ръка над пламъка и той приятелски се уви около нея, без да ѝ причинява вреда. Гласът ѝ стана още по-мек:

– Може би си бил сам твърде дълго. А огънят не обича самотата. Той жадува да бъде споделен. Да има у кого да гори… за кого… без да изпепелява. Така ни дарява сила и вдъхновение да продължим.

Тарелин преглътна. После попита:

– А ти… Защо всъщност си тук? Видях преклонението на стражниците, когато приминаваше край тях. Боготворят те, макар и мълчаливо. Ти си важна за този свят. И са те изпратили… за мен?

– Защото ти си предизвикателство, което ми е поверено. Но също… защото, когато те видях… усетих, че си част от нещо по-голямо. Нещо, което дори самата аз не разбирам още.

– Аз съм просто момче. Без спомени. Без минало.

– Не вярвам в „просто“. Никога не е просто. Мен не ме интересува миналото ти. А настоящето. Бъдещето. На какво си готов в името на дълга? Можеш ли да пренебрегнеш желанията си, да победиш егоизма, за да служиш на света, който те е приютил? Защото ние служим, Тарелин. Силата ни е дар, но и отговорност. Докато ти не овладееш своята, тя е моя отговорност. Както и безопасността ти.

– Ами твоята безопасност? Видя колко стихиен мога да бъда. Така става с всички, които се доближат до мен. С които се сближа. Накрая… изгарят.

– Ще разбереш защо не се боя от теб. След като започнем обучението ти. В теб има несравнима красота, искрородени. Като изгрев над вулкан. Искам да се докосна до нея. Но и да оцелея. А това е възможно единствено ако приема чистосърдечно твоя огън като свой.

– Ще ме научиш ли да не се боя от себе си?

– Нещо повече. Ще те науча да се обичаш. От там вече е лесно.

Иренвейл искаше да каже още нещо, но внезапното безпардонно нахлуване на Кателана в залата я изненада неприятно. 

– Виж ги ти! Преспокойно си пият чай и си гукат, докато ние сме на ръба на Армагедон! Иренвейл, твоето дебелокожие за пореден път ме изумява!

Пазителката на вътрешната тишина стисна зъби, изправяйки се и преброявайки наум до… може би един милион. Или поне така ѝ се стори краткото време, за което се опита да прехапе езика си и да устои на провокацията.

– Не съм известена за пристигането ти, Кателана. Иначе щях да подготвя кралско посрещане, подобаващо на особата ти.

– Спести ми насилените си любезности! Защо още не си започнала да го тренираш? Имаш ли представа какви са мащабите на грозящото ни бедствие?

Иренвейл я погледна изпод вежди, после се обърна към сякаш глътналия езика си Тарелин, след което отново насочи вниманието си към старшата наставница.

– Не знам за какво говориш. Тук си имаме един младеж с гениален потенциал, но нищо повече.

– Ти действително не виждаш по– далеч от носа си! Заради водата в кръвта ти е, но както и да е. Иренвейл, поради неминуемо наближаващата опасност, съм готова да преглътна произхода  и поквареността на силата ти. Пазителко на вътрешната тишина, казвам ти го в прав текст. Ако не побързаме с обучението на Сърцето на стихиите, съвсем скоро по тези земи няма да остане и един читав стихийник. Кралят е издал указ за всеобщо Прочистване, което да се проведе от онази отвратителна секта, нарушаваща Баланса със самото си съществуване. Хармониархът е с вързани ръце, понеже знаменията за края на света валят едно след друго. А сега и Тарелин с неговата необуздана мощ… Не ме питай откъде знам. Приеми, че се налага да загърбим различията си, за да оцелеем. Дори висшите майи сме застрашени. Нямаш представа на какво са способни чистниците. А и числено ни превъзхождат многократно. 

Иренвейл сведе поглед и се замисли над думите на Кателана. Никога не ѝ бе имала доверие, но този път интуицията ѝ подсказваше, че може да ѝ вярва. Или поне частично.

– Е? Какво решаваш? Ще бъдем ли временно партньори, както ти предложи Орвион или смяташ да им се оставим да ни унищожават поединично само, защото не сме могли да надвием гордостта си?

Иренвейл не мисли дълго.

– Ако обещаеш да не обсебваш Тарелин с архаичните си церемониалните глупости. Е, мисля че е време да се разотиваме по килиите си. Тренировките започват утре. Тази нощ ще останем насаме със стихията, бушуваща около нас. Ще я измолим за благоволението и напътствията ѝ. А утре… Ами ще дадем всичко от себе си да научим този младеж как да бъде неин господар, а не роб.

Иренвейл погледна Тарелин с такава жар, че горещината на залата му се стори нищо в сравнение с онази в буреносните ѝ очи. Кателана забеляза тази мълчалива размяна на мисловни нежности и изцъка недоволно. Но не направи забележка гласно.

На следващия ден, тримата се събраха преди изгрев на каменната арена зад Замъка на Червената спирала. Тя представляваше стар ритуален кръг, очертан с вградени в земята масивни рубини. Скъпоценните камъни предотвратяваха разпространението на пламъци отвъд огневата територия, поглъщайки енергията на атаките.  Подът на кръга бе нацепен от времето, паважът се бе изтрил до безобразие, но се чувстваше ясно топлината на хилядолетните дуели водени тук. Въздухът бе тежък. Дори вятърът бе замлъкнал в очакване на предстоящото.

Иренвейл бе с пристегната в кръста туника без ръкави, разкриваща огнените символи по раменете ѝ. Плитката ѝ бе навита на стегнат кок, а очите следяха всяко движение на “противниците”.

Тарелин бе бос, облечен в проста, широка ленена туника. Не изглеждаше готов, нито уверен в себе си. Но нещо в стойката му — спокойствието, с което стоеше пред двете висши майи, излъчваше древност, скрита в младо тяло.

Кателана, както обикновено при битки, бе с разпуснати смолисти коси, а челото ѝ бе увенчано със златна диадема, инкрустирана с рубини, гранати и слънчеви камъни. Облеклото ѝ бе подобно на това на Иренвейл, но от много по-фина и изящно украсена с фини бродерии, материя.

– Днес ще се учим как да извикваме огъня без да го поглъщаме и да му даваме власт над себе си. – каза Иренвейл, твърдо. – Контролът е силата, не избухването.

– А ако… огънят сам знае какво иска? И то изобщо не е контрол?– попита Тарелин, навеждайки глава настрани.

 – Ето така говори един истински огнен майе! Не като “наставницата” ти!  – презрително се намеси Кателана.

– Кателана, обеща ми нещо. 

 – Няма повече, честна дума! Хайде, давай, покажи му покварените си техники!

Иренвейл поклати глава неодобрително  и въздъхна звучно.

 – Огънят не изисква, Тарелин. Ти го правиш. Ти си контролът. Стихията е само инструмент. Затова, трябва да свикнеш да я ползваш като такъв. И да се научиш да чакаш. – отвърна Иренвейл.

 – Момче, ако контролът не ти е по вкуса, просто слушай сърцето си…  – намеси се отново Кателана.

Иренвейл не отговори, протегна ръка и от дланта ѝ изригна контролиран стълб от пламъци, който описваше спирала. Въздухът потрепери. Земята под краката ѝ се нажежи.

– Опитай. Бавно. Наблюдавай, не нападай.

Тарелин затвори очи. Дишането му се ускори. После се възцари пълен покой.

И…

Огънят избухна от гърдите му — не от ръцете, не от волята — а сякаш от самото му сърце. Вихър от пламък го обгърна. Очите му светнаха в бяло-златно, странно и почти божествено.

Иренвейл отстъпи. Кателана обаче зае бойна поза и запрати по него няколко светкавици, които го обгърнаха в сфера от небесно електричество и блокираха силите му. За части от секундата. След което се распръснаха на милиони заряди и угаснаха.

– Това… това не е ученически пламък… – промълви Иренвейл

– Не е. Дори хармониархът не умее подобно нещо! – със същото удивление добави Кателана.

– Не го викам. А той мен. Иска да го приема.

Иренвейл се хвърли напред. Движенията ѝ бяха изкусни, като на танцуваща кама, огънят ѝ се разгръщаше във форми на змии, крила, светкавици.

– Упорстваш! — изрече тя през зъби. — Значи ще се борим!

– Няма да се боря с теб! — отвърна Тарелин. – Опитвам се… да те намеря. Сред пламъците.

И пламъците им се сблъскаха. Земята се разцепи. Рубините в кръга започнаха да светят, сякаш реагираха на нещо старо. Познато. Извън времето.

Иренвейл направи последно движение, но…

Нещо се случи.

Огънят ѝ бе обгърнат, обезсилен, притиснат. В миг тя се озова на колене, с ръце зад гърба — задържана не с груба сила, а със стихийна воля, която надминаваше нейната многократно.

Тарелин стоеше над нея, с разширени зеници, дишащ тежко. Не бе гневен. Не бе горд. Беше… озадачен.  Сякаш пламъкът между тях не беше само битка , а спомен. Или отдавна забравено пророчество.

– Аз… не знаех, че мога да го направя…–продума той.
– Аз… никога… не съм била надвивана. – прошепна тя.

Очите ѝ се вдигнаха към него. Неговите пък се сведоха към нея. За миг, само за миг, на света не съществуваше никой друг освен тях– двамата.

Кателана, наблюдавайки прелюбопитната сцена, се възползва от разсеяността им и хвърли върху “обучаващия се” диамантени окови, които го обездвижиха на момента.

– Какво правиш, Кателана! Защо се намесваш? – едва се сдържа да не се разкрещи Иренвейл, изправяйки се с олюляване на крака, докато Тарелин падна на колене.

– Поправям грешките ти, партньорке! Пак използваш забранени за огнената майе, водни техники! Остави му се да те надвие.

– Не съм…

– Моля ти се! Та това е срам за ранга ти! Сега ще ти покажа как се прави! Тарелин? Готов ли си за един истински огнен дуел?

Кателана не го дочака да отговори. Изпари оковите му и заформи кълбовидна мълния, която обаче не запрати директно в него, а раздели на хиляди по-малки, които да го атакуват една след друга. През това време, оформи камшик от небесен огън, който уви около мишниците му и стегна максимално.

Тарелин простена от болка.

– Е? Какво мислиш за истинския огън?

Но той не отговори. Сведе глава за миг и косата закри лицето му. После бавно я вдигна и погледът му вече беше друг. Онзи, тайнствен властен поглед, който Иренвейл видя предния ден. Той се изправи и засия. От гърлото му отново се отрониха думи на древния език:

— Тар ел’сеан! Мирес вала е’рин! Кател'ас вар'ор естиа… Талра мириан ан вил’тар!

“Огън на безкрая! Моя скъпоценна сила! Любов моя и съдба! Направи ме отново цял!”

След тези слова, изречени с чужд глас, около тях избухна буен огън, подчинен на неговата воля. Мълниите на Кателана се завъртяха срещу нея самата. Пламъците на Иренвейл също. Арената се превърна в огнено поле, в което техните собствени дарове ги нападаха.

— Иренвейл... ще бъдеш моят нов свят. Кателана…ти си чужда. Не бива да си тук. Не си моя. Върви си!

Гласът му не изразяваше човешка  емоция, но думите носеха неизменна присъда.

Иренвейл пристъпи бавно към него, поглъщайки с труд част от огъня с ръцете си. Кателана се опита да се приближи, но невидима ударна вълна я отблъсна назад.

—Той не е човек. А нещо съвсем различно… — прошепна Кателана.

— Човек е. Само че…различен. Предстои ни да разберем как точно. — поклати глава Иренвейл и се усмихна.

Тарелин отвърна на усмивката ѝ. След което проговори, но вече със своя глас:

—  Не. — отвърна той с мекота. — Това... съм  аз. Просто частта, която съм забравил.

Огънят угасна внезапно, сякаш отвян от забързан вятър. Тарелин се срина на колене. Ръцете му трепереха.

— Какво се случва с мен?

Този път и двете— Иренвейл и Кателана се приближиха, всяка от своята страна. Помълчаха за няколко момента. След което заговориха. Първо Кателана:

— Ти не може да си ни ученик.

— Не и на теб. На нея…

— Нямам представа какво си мислите двамата че правите тук, но знам със сигурност че е далеч от благоприличието. И смятам своевременно да уведомя хармониарха…

— Нима? Ами тогава го направи!

Гласът на Орвион отекна като гръмовно ехо из долината наоколо. Страховито, като се имаше предвид че единствено изображението му, прожектирано в комуникационната сфера, възникнала в средата на кръга, присъстваше.

— Учителю… — започна Кателана

— С теб ще се разправям по-късно. Остави ни насаме с Иренвейл и Тарелин.

Кателана, за пореден път унижена, вирна нос и хленчейки се поклони на хармониарха, след което изчезна по най-бързия начин.

— Е, деца мои? Ще споделите ли на стария си върховен наставник какви ги вършите тук? Струва ми се, че имате много за разказване. Като начало, Тарелин… Би ли заговорил отново на езика на Първите? Отдавна не бях чувал някой да се изразява тъй изящно и да причинява такива грандиозни огнени поражения само с няколко искрено изказани слова …