Вчера ми се случи нещо невероятно. Мислех си за нея, защо ли, и аз не знам. Може би цяла година не беше се отбивала в параклиса. Тогава бяхме си поговорили малко, вече бях написал нейния разказ…

                        Излязох навън около книжарницата и я видях. Толкова е млада. Говореше по телефона си, мина покрай мен, без да вдигне глава. Влезе да запали свещица, а аз побързах да се прибера при иконите и сувенирите, за да не я безпокоя.

                         А ми се искаше да ù подам книгата си и да ù кажа, я виж страница сто двадесет и девета, дали ще ти хареса разказа.

                        Но после се погледнах в огледалото и всичките ми съмнения се изпариха на часа.

                        Все пак какво ни свързва, само един разказ. А тя дори и не знае за това…

25.09.2014.                                                               Любомир Николов