Когато спят и са в зародиш, неродените чувства ухаят на канела... Силно и приятно е да се потопиш в аромата и да останеш там... завинаги. Завинаги е точно както никога. Било е или ще бъде!? Къде е, как, защо, кога, дали... Не спят ухаещите на канела, само мислят дали да се родят. Родят ли се, загубват мъничко от аромата или той се смесва с дим... С дим от изгорели цветя. Напуканите устни от вятъра в косите... Косите, влажни от дъжда в очите... Очите, плачещи от светлината на луната... Луната в образа на жена също спи и ухае... на канела и стари сухи цветя в кошница, изплетена от сламата на спомените...

Момичето със зелена шапка и гуменки премина по пътеката между дърветата... Есенните  дървета - любвеобилни и сгушени в очакване на новото. В края на пътеката стоеше изоставеното колело... Момчето, което го беше карало, го нямаше - беше минало по друга пътека. 

И сега тя трябваше да остави зелената шапка, да вземе колелото и спомените и да продължи напред... Обърна се и видя отново дърветата, носещи есенна любов и вкус на сухи листа и канела... Погледна небето. Луната тъкмо се канеше да изгрее, но се беше замислила... Да продължи ли? Странница е тя...