Есенна сюита

Летя… 

Нямам представа колко време ще ми отнеме. Да се науча да живея тук. В реалността. Дори тя да ме топли с лъчите на сивотата…

Но още съм там. В онази нощ… 

И пак съм сама… Но не. Не ми е студено… Аз притежавам звездите, и небето. Дори и морето… И спомена за теб… 

А ти? Четеш ли писмата ми? Вълнуваш ли се като мен? Истински ли си? Или си просто поредната илюзия на някаква си луда писателка?...

Потъмнели звезди. Закъснял залез. Угасваща светулка. Тих вятър. Пожълтели листа. Тъмно небе. И тихо море… 

Светъл мрак. Мрачна светлина. 

И тишина… грапавата повърхност, по която се разхождаме… 

Откриваш ли изгубените парченца от себе си в редовете ми? Представяш ли си усмивката ми, докато ме четеш? А блестящите ми очи...

Какво си? Вятър? Перо от птица? Тих пожар? Топящ се айсберг? Или може би коктейл – от онези уж леките, от които на другия ден, не знаеш къде се намираш? Или избледняла хартия…

Кажи ми! Ти ли си? 

Защото… не зная дали някога бих могла да заглуша звуците на тази есенна сюита….