Сега е есенна дълбокосиня сутрин – звуците са приглушени. Пастелните цветове на небето напомнят платно на своенравен художник с пламенна душа, нахвърлил непринудено поредния етюд. Птиците са притихнали, чува се само диханието на топлия бриз. Искам да се разтопя в тази тиха прохлада. Желая да се преродя – копнея да чуя отново шепота на сладостното очакване, да изтлея напълно като огън, забравен от плах скитник. Дори усещам вече как по тялото ми се разлива небесна нега, подобна на мед и мляко. Сънувам как две силни ръце ме разтърсват и ме даряват със смисъла да съществувам. Уморих се да бъда на ръба, искам да изпитам спокойствие на детето, завито с топла завивка от майка си. Питам се дали Доброто не е някакво незнайно съкровище в отвъдното, извън пределите на моето ограничено възприятие. Вървя със затворени очи по горски пътеки , блъскам се във вековни дъбове, краката ми кървят от острите камъни. Листата ми се смеят звучно, преди да пожълтеят и да паднат сухи и ненужни. 
Искам да видя отражение на утринното слънце в сърцето ми. Дали някога ще мога да събера разпилените си мисли, да се оставя някой да ме победи, надвие, да ми причини болезнена нежност... Кога ли ще мога пак да се усмихна съвсем искрено на непознат, който ми протяга ръка? Засега съм самотен призрак – аз мога да виждам хората, а те се чудят коя съм. Слаба, срината като скала, която от древни времена е изяждана от ненаситното море. Кога ли ще свикнем с мисълта, че водата и огънят са по-силни от нас, а земята е последната ни люлка. Затварям очи и си представям очите му изпълнени с любов, благата усмивка, която ще изцери нечистите ми рани - това е моят Бог – единственото ми спасение и опит за смирение…