Снощи те срещнах вкъщи, докато украсявах стаята си. Беше Бъдни вечер. В кухнята миришеше на празник, с майка ми слушахме коледния диск. Затворих вратата на стаята си и натрупах подаръците, които трябваше да опаковам и да сложа под елхата преди полунощ. Подът беше покрит с листове празнична хартия и закачливи парченца тиксо, които се залавяха за чорапите ми, докато стъпвах върху тях. Те също отразяваха светлината в стаята ми и блещукаха свенливо и едва видимо. Нарязах малко хартия на парчета, за да направя картички... чудех се какво да напиша на тях... И докато умувах, вратата се отвори и влезе ти. Смачка хартията, разлепи тиксото от пода, събра го на топче и го изхвърли в кошчето. Свали си жилетката и старите домашни джинси, облече си дънките и полото. Спря музиката и тръгна към вратата. Върна се, целуна мама и излезе. Трясна вратата силно, така че коледната метличка, едва закрепена, падна на стълбището, за да измете стъпките след тебе. Отиде си и ме остави да вися в украсената стая, да мисля пожелания за картичките, а ти да се забавляваш навън. Вкъщи ми е хубаво, няма винаги да те следвам, казах ти. Не ми влизай повече в стаята. И в живота. Разбра ли?!