Европа

НАПРЕД КЪМ ЕВРОПА!

         Вървя по улицата кисело. До една кофа виждам мургав ром, който с голямо любопитство изучава съдържанието й. Гложди ме съмнението, че иска да открадне някое-друго неизядено парче баница или луканка...

         Спирам до него. Наблюдавам го. С периферното си зрение той констатира присъствието ми. Обръща се към мене, усмихва се с бели зъби и ме пита подкупващо:

         - Чичо, ти арабия ли си?

         Странният въпрос ме заварва неподготвен. Придавам си вид на добряк и казвам: - Да!

         - Щом си такъв, дай ми един лев! – хили се насреща ми младежът.

         Усещам, че падам в капана, който сам съм си изкопал. Не мога да се отметна вече, че не съм такъв.

         Вадя едно лъскаво левче и го подавам. От очите му политат искри. Шумно ме благославя:

         - Господ здраве да ти дава! Да живееш до сто години! Да уцелваш от тотото шестица! Да имаш много евро, когато влезем в Европа и да ми даваш тогава от тях!

         Малко множко ми идват пожеланията, но геройски мълча. Питам го след като изчерпва репертоара си:

         - Ти какво ще правиш, когато станем европейци? Как смяташ да живееш?

         Той ме поглежда хитро и отговаря веднага:

         - Ще отида в Европа! Ще живея добре там! Чувал съм, че кофите са им много хубави: в едните слагат само стъкло, в другите - хартия; има такива само за пластмаса, а други са за хранителни отпадъци. Ще ровя спокойно и ще предавам  боклуците за вторични суровини – хем пари за мене, хем кофите ще са празни! Татко ми е казвал, че хората там -  в Европата, много ядат...В специалните контейнери, в които хвърлят храни, ще намирам страшни деликатеси, които тука въобще не се намират! Ще си живея като Господ!

         Идва ми да скачам от радост при идиличната картина, която ми рисува този момък! Завалийката! Той си мисли, че онези господа ни чакат с бъклица и дрян, както и на граничните полицаи в тези страни са им се издули очите от взиране: - “Брей, кога ще дойдат тези българи?! Откога ги чакаме, за да започнат да ровят по нашите кофи!”

         Тръгвам си. Не искам да бъда черноглед, нито да разбивам на пух и прах илюзиите му. След три години ще видим...А до тогава – ще ровят ромите, клошарите и възрастните хора в смрадливите кофи с надеждата да открият неоткриваемото...

         Все пак съм оптимист! И нашите кофи ще станат европейски! Ще са пълни и те

с лакомства и деликатеси!

Дано...

07.05.2004 г.

                                                                                    <?xml:namespace prefix = v ns = "urn:schemas-microsoft-com:vml" />