Лятото на ’87-ма беше едно от най-интересните и странни неща, които ми се бяха случвали. Чувствах се зареден за пръв път от три години насам, откакто се случи. Винаги съм се изумявал на способността на човешкия ум да преодолява всякакви травми, независимо колко жестоки са те.
Пълен с енергия, излязох сутринта на осми август от блока. Софийското слънце препичаше жарко. Въздухът трептеше нервно над нагорещения асфалт. Запътих се към съседния блок. Карнавалът започваше!
Срещата им винаги беше на старата беседка пред входа на Станимира. Часът и мястото бяха известни – от три години не беше излизал. Слънцето, колкото и приятно да галеше кожата му, му причиняваше болезнена носталгия. От сенките на дървото над беседката се чуваха смесени смехове и странни звуци. Мартин се промуши под дупката в телената ограда. Изведнъж настъпи интересно мълчание – четиримата младежи, които досега бяха издевателства над спокойствието на добрите граждани; сега безмълвно наблюдаваха разиграващата се пред очите и ...