Лятото на ’87-ма беше едно от най-интересните и странни неща, които ми се бяха случвали. Чувствах се зареден за пръв път от три години насам, откакто се случи. Винаги съм се изумявал на способността на човешкия ум да преодолява всякакви травми, независимо колко жестоки са те.

Пълен с енергия, излязох сутринта на осми август от блока. Софийското слънце препичаше жарко. Въздухът трептеше нервно над нагорещения асфалт. Запътих се към съседния блок. Карнавалът започваше!

Срещата им винаги беше на старата беседка пред входа на Станимира. Часът и мястото бяха известни – от три години не беше излизал. Слънцето, колкото и приятно да галеше кожата му, му причиняваше болезнена носталгия. От сенките на дървото над беседката се чуваха смесени смехове и странни звуци. Мартин се промуши под дупката в телената ограда. Изведнъж настъпи интересно мълчание – четиримата младежи, които досега бяха издевателства над спокойствието на добрите граждани; сега безмълвно наблюдаваха разиграващата се пред очите им сцена. Сцена, която всеки тихо и кротко тайно си бе представял в жестоките и самотни вечери на големия град... В очите им бе изписана плаха радост – едно недобре изпълнено желание за самоконтрол, защото никога не можеш да скриеш себе си.       Младо  момиче извика силно и неразбираемо нещо набързо се озова в прегръдките на Мартин. Момент, който всички безмълвно наблюдаваха, защото времето за тях спря – всеки чакаше да види какво ще се случи с жестоко нетърпение и коравосърдечна съсредоточеност. И когато Марти прегърна Станимира и кротко положи глава със спотаена усмивка, цялата тълпа въздъхна облекчено и с радост се приближи към двамата, за да ги прегърне. След кратко поздравяване и разменяне на любезности, петимата се насочиха към покрива на блока. Петя и Мария се отбиха през магазина, за да се снабдят със студена бира. Когато се озоваха горе, светът ги поздрави с бурен горещ южен вятър.

Настаниха се удобно на тяхното си местенце, отвориха бирата и шумно вдигнаха наздраве! Сянката на големия град изсъхваше пред очите им. Слънцето на пръсти се насочи към края на света и скоро изчезна от лятното небе. Градът се удави в мъгла от изкуствена  светлина. Малкото звезди, не задушени от електричеството на хората, кротко пулсираха като безбройните очи на чудовището, което ни гледа от Космоса всяка вечер. Някой го наричат Бог.

            Много скоро Христо извади от джоба си, оглеждайки се нервно, едно малко пликче, в което лежеше кака Мара. Или така й викахме преди. Петя го взе и с пръстите на майстор зави в предварително изкормена от тютюн цигарена хартия едно прилично количество от Веществото. Сви я бързо и ми я подаде с приятелска и топла усмивка:

- На теб се пада честта, Марти!

- Твърде късно е да съжаляваме за грешките си – отвърнах аз и дръпнах страстно. Нищо вече нямаше да е същото, защото си търсихме друго място от това, на което е седнал целият свят. Искахме да избягаме от задушаващата прегръдка на нещастията, които ни сполетяваха всеки ден. Завъртяхме набързо цигарата и седнахме да се насадим на ефекта.

Отпивайки бавно бирички в топлата лятна нощ на върха на стария 57-ми блок в „Гоце Делчев”, всеки говореше за своя психедиличен трип. Аз тихо слушах еротични разкази за майките на вселените, за края на света, за жестокостта на живота, когато ни напуска. Не ми се разказваше. Просто се радвах, че съм тук с тях, след всичко което ми се случи и след цялата болка, която трябваше глухо да притискам дълбоко в наранената ми душа.

- Отивам да пусна една – казах аз и се насочих към отводната тръба. Шегичка! И тогава започна моятпсихиделичен трип.

            До този ден не мога да кажа със сигурност дали това беше чиста халюцинация или ново измерение на реалността ни. Сигурно е било трип...сън...на живо...но не беше сън, не го чувствах като сън. Беше твърде реален и детайлен, за да бъде сън... или това е бил изпърженият ми мозък, който не прави разлика между сън и реалност – все пак ме намериха припаднал, опитващ се да изкатеря нещо като стълба.

            Но нека не се бавя повече и ви разкажа за елфа, който видях... (само на мен ли ми се струва, или този разказ започна в трето лице?)... да се подпира безмълвен на една антена за телевизията. Обърнах се стъписан, все още уриниращ, и в резултат на това се опиках и ядосано се отръсках. Когато вдигнах глава нагоре, закопчавайки колана си, елфът го нямаше, а на негово място някакво смътно и мистериозно кръгче в пода (или таван, зависи откъде го гледаш, е?), което излъчваше приятно синкаво сияние. Наведох се и видях шахта на земята – с дупки, на карета и надпис „ШАХТОЦИМЗАВ” 1985, сделано в СССР”. Тя беше леко отворена и примамливо ме гледаше с палав поглед. Отдръпнах я, само за да видя под нея дълбок и тесен бетонен тунел, с нестабилна и ръждясала стълба, която водеше някъде надолу – светлината стигаше до края на тунела, но за съжаление той беше само това – безкрайна, нестабилна, ръждясала стълба, отиваща в Небитието.

            Поколебах се – разумно при това – дали да сляза надолу, но изведнъж божествени арфи зазвучаха приглушено от дъното... (разбира се, нали светлината е по-бърза от звука)... и не се стърпях. Хвърлиш биреното шише надалече... (жестока тактическа грешка от моя страна, за която съжалих по-късно)... и скочих енергично вътре. Започнах да слизам по стълбата. Усещането беше, нека се изразя максимално нежно, „притискащо”. Гърбът ми се суркаше в неравния бетон, докато с безброй усилия аз местех крайниците си надолу по стъпалата. Чувствах се като Алиса, тръгнал надолу след музиката – тя е моят заек. Не знам колко съм се спускал. За мен минаха три години, най-малко, без сън и без храна. Без вода и без въздух. Обиколих целия свят след теб... както се пееше в една песен. И музиката ме води надолу. Може би съм умирал? Може би точно така съм изкупвал всичките си грехове. Дали? Приятелите ми казват, че ме е нямало десетина минути и са се притиснали, когато са дошли и са ме намерили да лежа на земята,катерещ се – надявам се.

            В един момент, стълбата се разтопи в ръцете ми и вълната ме понесе нежно надолу. Спускахме се с викове на радост. Дъното на този безкраен тунел беше най-красивото нещо на света. За всеки е различно, а моето е твърде лично и не искам да го разказвам на непознати като вас, които ме следите... знаете кои сте!

            Бос се насочих по плажа към малка група летовници, които щастливо сърбаха бира и ядяха застояла цаца. Оказаха се германци, и не можех да им разбера нищо, затова с усмивка ги напуснах. „Искам само истинското нещо” си тананиках доволно, когато реших просто да последвам музиката. Вървейки по натрошения асфалт бос, аз не усещах болката. Беше невероятно! И пъстрата сянка ме галеше майчинско, и вълните се бяха укротили, и вятърът само шептеше мелодията в ушите ми. Дали ако духнеше по-силно, мелодията щеше да се забърза? Оттук ще я наричам с главна буква... следвах Мелодията през цялото време и тя не спираше – ставаше все по-хубава и чаровна.

            Усетих се привлечен към едно малко детско игрище, откъде се чуваха радостните писъци на най-красивото нещо на света – малки деца, които бяха щастливи...късметлийски копеленца. Усмивката ми не слизаше от лицето! Забелязах, че Мелодията вече се превръщаше в Цветовете – макар и бледи, колкото повече се приближавах до мястото, толкова по-наситени ставаха те. Идваха от пясъчника, но бяха вече толкова гъсти, че не различавах нищо, докато не се приближих и с пръсти избутах цветните храсти. И там... в средата... по арфата с малките си пръстчета свиреше прекрасното ми четиригодишно братче... с една кротка и тиха усмивка на небесно щастие. Тогава разбрах, че не халюцинирам, разбрах най-прекрасното нещо, което бях изпитвал...

                                               или щях някога...

                                                                                                          защото...

аз

бях

мъртъв.

            Скочих бързо срещу него и го прегърнах с душата си. Вдигнах го радостно нагоре към слънчевата светлина и избухнах в сълзи. Въртях го във въздуха, докато не загубих сила и не се строполих на пясъка.

Откакто Светльо почина, светът ми се беше превърнал в едно пусто, изоставено от всичко, сиво и жестоко, арматурно самотно пребиваване на тази планета. В разгара на най-важния момент в живота ми – съзряването, аз затворих всички прозорци и врати на моята стая, зазидах ги с дебел тухлен пласт и затворих двете си очи. Понякога решенията не са толкова прости... И ги държах затворени още три години, докато най-накрая тази сутрин собствената ми лудост изригна като силна атомна бомба, помитайки всички стени, които бях изградил в моята сива стая. Лудостта ми полудя... хаха... и ето ме сега, легнал в пясъка и си играя отново с малкото си братче, което така нелепо беше отнето от мен. И за всичко бях аз виновен, аз и само аз! Никога не трябваше да го оставям самичко... за Бога! Боли ме, само когато се замисля за...

... в един прекрасен миг той се приближи до мен, едвам държейки се на малките си краченца, целият облят в божествена светлина, той ме целуна по нослето и го чух в главата ми как ми шепне:

- Не си виновен. Имаш още време!

            Усетих се толкова лек от това, че полетях нагоре и нагоре към небето, ръкомахайки необуздано с ръце, към облаците и към звездите отвъд видимото. Поех си дъх и затворих очи...

... казват, че ме е нямало само десетина минути. За мен беше много повече. Времето е също толкова относително, колкото и пространството. Къде съм бил и за колко време е без значение и не може да бъде определено единодушно от всички наблюдатели – за тях аз бях тук и за кратко, но аз знам, че бях надалече и за дълго...или може би това е само препеченият ми мозък, чиито връзки са разбити.

            Всичко придоби ново значение зад тези сини очи – светът отново преоткри истинските си цветове, а не онези фалшиви, които постлах пред себе си тази сутрин. Не бях готов да излизам, но не бях готов и да остана. Но сега всичко е различно – всичко е истинско и отново усещам вкуса на свободата!

Благодаря ти, братко, където и да си, че те има! Тези сълзи са от радост...