Усетих влизането на очите ти като полъх на горчиви билки и смола.

Забравих да се обърна и погледнах право в душата ти, зареяна на светлинни години от мен. Забравих да се запитам какво чакам все още. Вече не помня. От толкова много време не задавам този въпрос. Прекалено наосталгичен и изпълнен с кехлибарени краски е.

После забравих да отклоня ириси от твоите и да се върна при настоящето. Изгубих представа за минало и бъдеще. Но защо ти продължаваше да ме гледаш? Нима нещо в теб си е спомнило несъществуващото? Нима нещо в теб е останало да тлее, дори след годините лед? Помниш ли ме?

Да, болеше ме. Все пак очите ти потрепнаха, осъзали кого гледат и отново изстинаха, потънаха в безразличие и се засмяха, прикривайки няколко парещи, неродени думи.

Поклатих глава и се изправих.

От години не си задавах въпроса какво чакам.

Днес той отново изплува, отрони се от устните ми и се разми в спуснатите ти клепачи.

15.12.2015