- Знаеш ли? Видях Феята на зъбките, като стана тъмно и когато мама вече спеше. Отвори вратата и влезе, а аз стисках очи за да не разбере че съм буден.

Хлапето изглеждаше някъде на около шест, седнало до мен на огряната от слънцето пейка, която бе доста висока и крачетата му висяха във въздуха. Люлееше ги и се усмихваше някак загадъчно все едно съзнанието му разкриваше обсипани с пъстрота картини.

 - Ама като влезе и луната беше с нея.

 - Кой като влезе?

 - Как кой... феята на зъбките.  Тя идва, когато е тъмно вече навън, затова ти казах, че влезе и луната с нея. Ти пък нали знаеш че през нощта не грее слънце, откъде да дойде светлината.

Смееше се и ме гледаше с очи които казват „Ама и ти си един глупчо, а си вече чичко, не знаеш ли че няма слънце през нощта”. Гледаше замечтано към листата на черницата, все едно му говорят и продължаваше да клати крачетата си. В едната си ръка държеше пластмасова играчка, а в другата (свита в юмруче) стискаше нещо. Какви ли са мечтите на децата, какво ли живее в съзнанието им. Феята на зъбките.

 - Аха, разбирам. Ти откъде разбра, че е феята на зъбките.

 - Ами влезе и стана светло, а не чух да светва лампата.

 - Е нали си стискал очи?

 - Ти пък, не знаеш ли, че като си малък, ако си отвориш устата, докато жумиш, и светлото влиза през нея – смехът му бе като звънче. Чувствах се адски глупаво и тъпо.

 - Може да е влязъл някой друг.

 - Ти как мислиш, нали ти казах, че мама спеше и ми стискаше ръчичката. Ама аз изобщо не си я дръпнах, защото ако я събудя и ще изплаши феята на зъбките. Ти кого чакаш тук?

 - Ами...

 - Знаеш ли къде живее феята на зъбките?

 - Ами сигурно в приказките.

 - Не, ама че си и ти, не разбра ли, че е истинска, а приказките са наужким. Живее в къща като зъбче.

 - Сериозно ли?

 - Ти как мислиш, че живее в палатка ли? – звук на звънчета, много сладко хлапе – Ти загубил ли си се?

 - Не, защо мислиш така?

 - Как защо? Големите не си говорят с малки, те са винаги заети и много ядосани и дори и да им кажеш нещо смешно, ама изобщо не се смеят, а само свиват устни. Само когато се загубят, го правят, ама ти не си толкова стар, нали? Само бабите и дядовците се губят и са смешни.

 - Не съм, просто чакам.

 - Кого чакаш? Твоето дете ли?

 - Ами...

 - Когато децата станат възрастни и забравят всичко, забравят дори феята на зъбките. Много са скучни, възрастните де. Все нямат време. И ама изобщо не вярват в това, което им говориш. Мама казва, че ако вижда това, което виждам аз, ще повярва в мечтите.

 - Да, възрастните са наистина много трудни – какво можех да му кажа на това хлапе, че остаряваш, когато те забравят. И спираш да мечтаеш, защото се разочароваш.
 - Не са трудни, ами уморени и имат грижи. Мама казва, че големите стават скучни защото се страхуват.

Стана ми забавно от малкия философ, животът изглежда съвсем различен, погледнат през очите на едно дете.

 - От какво се страхуват?

 - Е как, не знаеш ли, нали си възрастен? От мислите се страхуват, ама че си и ти.

 - Какво стискаш в юмрук, зъбчето си ли?

 - Не, това в ръката ми беше под възглавницата, на същото място, на което, преди да си легна, оставих зъбчето. Какво е?

Заля се от смях, заприлича ми на Малкия Мук. Спираше да се смее и аха да каже нещо, започваше пак. Вече се чувствах още по-глупаво.

 - Ама че си и ти, а си чичко, нищо не разбираш, нали?

 - Ами...

 - Как да стискам зъбче, като феята на зъбките е идвала, стискам левче.