* * *
Тишина ли си и ще ме заболи ли от теб? Или аз ще съм твоята болка? Ти ли си красивата сянка, застанала на прозореца ми, която ме наблюдава от часове? И какво откри в мен, откакто си там? Какво харесваш в мен и с какво те отблъсквам? Искаш ли ме сега? Да, знам че ме искаш. Аз ли съм рисунката ти? Или съм забравен сън? Усещаш ли ме или тихо ме изтри от спомена си? Когато ме докосваш, се усмихвам. А ти обичаш ли да се усмихваш, разкажи ми за теб. Обичам, когато е вечер и светлините на града примигват далеч. Преплитат се и се сливат, отразяват се една в друга и изгарят. Да, изгарят, сякаш понякога изчезват. Затварям очи, а, когато ги отворя, те пак се появяват пред мен.
Забрави да ме целунеш, но усетих дъха ти. Може би просто те стреснах. Прости ми, чакат ме още сто години самота. По-добре си върви, ще те нараня. Тръгвай си, макар че пак ще се върнеш на прозореца ми.
© Ирен Попова All rights reserved.
Искрено... до болка.
Много тъжен и много красив разказ.
