Битката на жените с килограмите винаги е била епична, но в моя случай на моменти се превръща в битка на живот и смърт. Буквално. Пък да кажеш, че съм някоя дебеланка, не съм. Просто на някои места съм малко по-пищна, отколкото ми се иска. От друга страна с физическите натоварвания съм по-скарана, отколкото са били Полша и Германия по времето на Хитлер.
Въпреки всичко един ден реших и аз – ще ходя на фитнес. Подбрах една приятелка, която след около два часа мрънкане най-накрая се примири и навлече спортния екип, и хайде в най-близката зала. Изпълнена с отчаяната амбиция на американски войник пред пещерата на Осама бин Ладен, влетях вътре и хвърлих победоносен поглед. Ей ме на, не се бъзикайте с мен, хора! Един тип ме попита какво търся, при което за малко да му отнеса главата. Как така какво търся, бе? Какво да търся в място като това?
Разбира се, винаги съществуваше възможността да съм дошла да се огледам за нова сърдечна тръпка, обаче предвид факта, че от присъстващите най-хърбавия тежеше „само” някакви си там стотина килограма... М-не... Благодаря! Ще мина и само с фитнес-програма без такива екстри.
Човекът ме изгледа недоверчиво, когато приключих с изложението на изискванията си, при което му го върнах с един от онези погледи, които бях виждала в очите на магарето на баба ми, когато отказваше да мине по моста над реката на село. Не мърдам от тук и това е! За свой късмет онзи се задоволи само с погледа, след което ми посочи поредица от уреди с почти неизвестно за мен предназначение. На този толкова серии по толкова, на онзи – по толкова и т.н.
- Знаеш ли, не съм много сигурна, че... – опита се да се обади приятелката ми.
- Качвай се там и трай! – просъсках.
Спортната злоба определено не ми понасяше.
Метнах се на най-близкия велоергометър и се заех да изразходвам калории. МР3-ката в ушите и... дерзай! Ако навремето Стефка Костадинова скачаше с хъс като моя, като нищо щеше да се метне на поне четири метра.
Отначало леко ме притесняваха погледите на околните, ама после претръпнах. Дреме ми! За всеки има място под слънцето. По едно време и на другите им писна. В края на краищата няма нищо кой знае какво интересно в някаква чорлава кукувица с изхвръкнали очи, която се развява на „I’m so excited” на The Pointer Sisters. Точно петнайсет минути по-късно вече нямах сили да дишам и определено не бях толкова excited, обаче на инат се хвърлих към следващия уред, който лично на мен много ми напомняше за разни неща, за които бях чела в „Инквизицията” на Йосиф Григулевич.
С много пухтене, потене и псувни (това последното – само наум или най-много през зъби) и с това се справих успешно, което ще рече че приключих серията без да се опитам да се обеся на въжетата или сама да си разбия черепа с някое желязо. През това време приятелката ми почти беше задрямала на велоергометъра, загледана в телевизора отпред. Сигурно е голям релакс да въртиш педалите, докато пред очите ти се размотава Освалдо Риос гол до кръста.
Последна в списъка беше бягащата пътека. Човек трябва веднъж поне да се качи на това чудо, за да проумее, че изобщо не е лесна работа, както иначе изглежда по телевизията. Вкопчих се в дръжките и препуснах. Не че отпред нямаше цял стадион на разположение, ама тогава за какво съм ги платила тия 15 лева месечна такса?
Най-накрая, след около час, реших, че ми стига за днес. Бях мръсна, потна, капнала, но доволна. Докато се прибера, вече започваше да ме боли навсякъде, в това число и на места, за чието съществуване не бях подозирала. Нищо чудно – дотогава най-голямото усилие, което правех се изчерпваше с тракането по клавиатурата на компютъра. До вечерта всеки от мускулите ми вече ми го връщаше тъпкано. Даже косата май ме наболяваше. Станал свидетел на мъките ми, приятелят ми предложи масаж и аз с благодарност се обърнах по очи в леглото. Истинско чудо си е, че през следващите двайсетина минути никой от съседите не се обади в полицията, притеснен, че у нас някой дере жив някого. Чудесно! Сега към всички останали болежки прибавих и предрало гърло.
Заспах, заричайки се, че неволите ми няма да ме спрат. Утре пак съм в залата!
Вярно било, че суетата е смъртен грях – като нищо ще ме умори някой ден!
© Валентина Вълчева All rights reserved.
напомни ми за мен като влязах за пръв път в зала макар и по други причини...ама смеха и болките след това винаги са нна макс...
поздрав...весела и усмихната тренировка ти желая...