Стоеше застинала на мястото си, а бунтът в гърдите й биеше тъпан. Пред нея се виеха две безкрайни редици еднакви врати с цвят на махагон, потъващи в белите стени на несвършващия искрящ коридор. От къде да започне? "Открий себе си"... Щеше й се да започне да ги отваря бързо една след друга докато не попадне на правилната. А те всички изглеждаха еднакви.
"Е, какво пък, ще започна от първата.."
Застана пред първата врата от ляво и сложи ръка на дръжката - беше златиста брава с формата на змей. Хлътна надолу изумително лесно и тихичко щракна.

Озова се в стерилно бяла, празна стая, в средата на която ярко изпъкваше дребна фигура свита на топка. Момичето плахо направи няколко крачки напред. Фигурата бе покрита с някакви сиви, износени дрипи и леко потрепваше. Долови хлипане и подсмърчане и различи хилавото човешко тяло под дрипите, седнало свито на кълбо с глава скрита зад свитите в коленете крака.
- Хей.. Добре ли си?
Фигурата се сепна и хлипането секна - бавно се подаде детско личице обрамчено от щръкнали спластени руси кичури. Сред пръснатите коси и изцапаните с пепел бузки грейнаха две влажни светли очи. Те я хипнотизираха, с цвят на вълни - вечно менящи се и въвличащи те в своя танц.
Малките бледи устни на момченцето се свиваха нацупени между пухкавите бузки.
- Защо плачеш, сам ли си тук?
Детето стоеше безмълвно, втренчено в нея.
- Какво има, кажи ми, как да ти помогна? - вече беше клекнала на един метър от него и го гледаше с топъл, майчин поглед.
То бавно отмести свитите си крака, разкривайки събраните си пред гърдите длани. В тях имаше странна черна влажна бучка с големината на юмрук, която... Туптеше?
- Поправи го! - проплака момченцето.
- Аз.. Как? - беше безкрайно объркана, но желанието да помогне на това страдащо създание беше непреодолимо.
- Обичай го! - каза детето, сякаш отговора бе очевиден.
- Ще опитам.. Да! Добре, ще дам всичко от себе си! - тя протегна ръце и пое трепкащата черна лепкава бучка. Поднесе я нежно към гърдите си и я притисна, като нежно я милваше с пръсти и тихо й нашепваше 'Обичам те, моля те, бъди добре, обичам те, живей!' Но бучката оставаше все така мъртво-катранена и трептенето й все повече отслабваше. Тя погледна засрамено към момченцето, вперило очи-океани пълни с надежда към нея.
- Какво да правя! Не работи! - отчаянието стискаше шията й.
Момчето впери поглед в нея и спокойно промълви:
- Дай ми твоето!
Тя усети пареща болка в гърдите си, където бе притиснала разлагащия се трепкащ къс. Отлепи го от себе си и с ужас усети дълбоката дупка под мястото - лепкавата течност бе прояла плътта й, дълбоко, през гръдната кост, чак до сърцето. Тя го виждаше ясно как се бунтува сред кървавата паст с почернени ръбове, която зееше в нея.
Момченцето насреща я гледаше сякаш вижда слънцето за пръв път, след живот прекаран в урагани.

Не можеше да го разочарова. Чувстваше се отговорна за живота на това невинно същество.

- Добре, нека го споделим...  

Тя бръкна в гърдите си и изкара прекрасно, яркочервено, бясно туптящо сърце. Протегна уверено шепа напред към момчето, все още стискайки потрепващата черна бучка в другата ръка. Очите му се разшириха двойно. То опъна тънката си ръчичка напред, положи я нежно върху кървавото спасение пред него. Лицето му се измени - затвори очи и чертите му изрисуваха абсолютно блаженство. Тя също отпусна клепачи, усещайки удоволствието му и силното чувство за свързаност - неговата длан отгоре, нейната - отдолу, по средата им - туптящото сърце. Майчинска обич стопли празните й гърди. Усещаше как я прелива през създадената връзка и подхранва изтерзаното същество.

Потокът течеше неспирно и тя започна да чувства умора, топлината в гърдите й изстиваше, крайниците й започнаха да изтръпват болезнено и тя се сепна от транса в който бе изпаднала.

С ужас видя отсреща на мястото на малкото момченце да се извисява внушително създание, което не спираше да расте. Лицето бе уродливо разсечено от широка усмивка, разкриваща три реда остри зъби, а черните бездънни очи я изпиваха, точно както тези на Червенокосата. Зад гърба му пърхаха разперени огромни гарванови крила. Със завладяваща паника проследи протегнатата към нея люспеста ръка, впила остри черни нокти на граблива птица в кървящото бясно подскачащо сърчице. Устата й се изкриви в опит за крясък, но от нея не излезе нищо. Тя се опита да го дръпне обратно към себе си, но при този опит впилата се граблива лапа повдигна сърчицето и го поднесе към зеещата си зловонна паст, опъвайки болезнено артериите, свързващи го с дупката в гърдите й. Тя отново опита да изкрещи, този път от пронизващата болка, която й беше така позната...Тя извика неочакван спомен - Червенокосата изникна в съзнанието й, с всепоглъщащите си очи, хищническата усмивка и кървавата черна кама. Премигна и ето - наистина стоеше пред нея като мраморна статуя на богиня.

- На нищо ли не те научих, малката? - измърка котешкия глас.

- Моля те! Помогни ми! Аз опитах да му помогна, но той ме изпива до край и не иска да ме пусне! Аз... Мисля, че ще ме погуби!

Червенокосата се усмихна самодоволно.

- Не те погубва той, скъпа... Предупредих те какво се случва с наивните малки момиченца в този свят, нали? За да оцелееш, трябва да си готова да се бориш за себе си с всички сили, защото никой друг няма да го направи. Разбираш ли?

Тя повдигна черната кама и посече с косо движение катранената бучка, която момичето още стискаше в другата си ръка. Съществото нададе пронизителен крясък, при което сърцето в устата му се изтърколи на пода, оставяйки парчета от себе си между зъбите му. Двете жени използваха момента му на слабост и объркване да грабнат сърето и да се втурнат към вратата. Замръзнаха на прага при звука на детски плач.

- Моля те! Не ме оставяй! Без теб ще умра! Тръгнеш ли си - ме убиваш! - В средата на стаята, сред кръв и катранена смола, седеше и хлипаше малкото момченце с големите навлажнени пъстри очи.

Цялото същество на русокосата се разцепи. Не искаше да е убиец! Видяла колебанието й, мраморната богиня я стисна здраво за китката и я извлече от стаята, хлопвайки махагона зад тях.

Сламените коси се разпиляха по искрящо белия под на коридора, където се бе строполило и тялото със зеещата дупка с черни ръбове и ръка, вкопчена в разкъсаното конусовидно парче плът. Беше смазана под тежестта на разяждаща вина. Червенокосата се наведе над нея, веждите й бяха сключени, физиономията й за пръв път почти изразяваше съчувствие.

- Хайде, малката, връщай го на мястото му. - подхвана изтощената тънка ръчица и заедно върнаха парчето обратно. - Дупката няма да се затвори лесно. Ако не внимаваш, катрана ще попие навътре. Сега си уязвима - това в гърдите ти е изложено на показ. Опитах се да те предупредя, но глупавите момиченца не слушат никого и се хвърлят да си трошат празните крехки глави.

- Б.. благодаря.... - смотолеви едва - едва момичето.

- О, я стига! Бързо да се стягаш! Имам си и друга работа, няма да те държа за ръчичка!

Рязко се изправи и се изпари, попивайки бързо в тавана.

Момичето с мъка се надигна, подпирайки се за стената и се огледа - белият коридор буташе към нея стотиците си врати и я придърпваше неумолимо като вакуум напред...

Следва продължение...

https://www.youtube.com/watch?v=-PZsSWwc9xA