Валеше проливен дъжд. Калдъръменият път, наводнен, се беше напълнил с кал и конят ми бавно и несигурно напредваше. Проклетото време винаги се разваля точно в най-неподходящия момент и усещах това с пълна сила, дока-то навлизах в Елантрис на фона на залязващото слънце. Добре че беше пла-щът да пази бронята ми.
Дългото чакане на опашката най-накрая свърши и се добрах до двойката стражи, пазещи южната порта. И двамата имаха отегчен вид, явно уморени след дългия работен ден и изглежда бързаха да приключват. Липсваше вся-каква бдителност.
- По каква работа идваш в Елантрис? – ме попита единият с крайно незаинте-ресован глас.
Отвърнах спокойно:
- Наемна охрана съм. Един тукашен търговец ме нае да пазя магазина му. Ня-мате проблеми с оръжието, нали? – и кимнах към меча, висящ от кръста ми.
- Не. Не конфискуваме оръжия. Но единствено самозащита. Нападнеш ли ня-кой, стражата няма да се поколебае да те посече на място – отегченият тон на човек, повтарял това хиляди пъти.
Кимнах с досада.
- Да, я ...