Валеше проливен дъжд. Калдъръменият път, наводнен, се беше напълнил с кал и конят ми бавно и несигурно напредваше. Проклетото време винаги се разваля точно в най-неподходящия момент и усещах това с пълна сила, дока-то навлизах в Елантрис на фона на залязващото слънце. Добре че беше пла-щът да пази бронята ми.

 Дългото чакане на опашката най-накрая свърши и се добрах до двойката стражи, пазещи южната порта. И двамата имаха отегчен вид, явно уморени след дългия работен ден и изглежда бързаха да приключват. Липсваше вся-каква бдителност.

- По каква работа идваш в Елантрис? – ме попита единият с крайно незаинте-ресован глас.

 Отвърнах спокойно:

- Наемна охрана съм. Един тукашен търговец ме нае да пазя магазина му. Ня-мате проблеми с оръжието, нали? – и кимнах към меча, висящ от кръста ми.

- Не. Не конфискуваме оръжия. Но единствено самозащита. Нападнеш ли ня-кой, стражата няма да се поколебае да те посече на място – отегченият тон на човек, повтарял това хиляди пъти.

 Кимнах с досада.

- Да, ясно.

 Двамата се отдръпнаха от пътя ми, давайки знак да минавам. Навлязох в гра-да, оглеждайки се във всички посоки. Оживено селище, както всички големи търговски центрове. Навсякъде обикалят жители, търговци, стражи. Дори дъждът и надвисващата зима не са достатъчни, за да ги задържат вкъщи.

 Извадих картата, която Том ми беше дал и я огледах. Бързо се ориентирах къде е скривалището на бандитите и отново подкарах коня си. Винаги е хуба-во, когато едно дълго и досадно пътуване свърши и човек най-накрая има възможност да си почне. Въпреки студа, се бях запотил под тежката броня и дебелата туника, върху която е сложена. Буквално усещах как кожата ми леп-не. Реших бързо да се разбера с работодателите и да дам почивка на уморено-то си тяло. Утре щях да се захвана със задачата, както винаги.

 Докато приближавах мястото, изчистих ума си от всякакви мисли. Хубаво е да мислиш рационално, когато се занимаваш с подобни неща. Просто наст-роих сетивата си и попивах пейзажа около мен. Кварталът беше от крайните и бедни места, далеч от къщите на заможните хора, които по правило са на по-навътре. Постройкитебяха предимно дървени и едноетажни, улиците – не-почистени и миризливи, а хората – мършави, дрипави, прегърбени и пречу-пини от живота. Гледаха ме любопитно. Явно тежковъоръжените конници не бяха често срещана гледка в този край. Но скоро след това предпочитаха да

извръщат очи и да се правят, че нищо не са видели. Останах с впечатлението, че са хора, свикнали да правят това.

 Спрях се пред една сравнително голяма сграда, изпъкваща сред останалите мизерни бараки в този бедняшки квартал. Според картата трябваше да е това. На пръв поглед нямаше нищо. Но при по внимателно вглеждане забелязах стражите. Бяха облечени като останалите хора в района и се опитваха да се смесят с тълпата, но хората ги заобикаляха отдалеч. А и винаги мога да раз-позная стойката на войн.

 Приближих се към тях. Двамата изглежда видяха, че не съм обикновен селя-нин и настръхнаха. Извиках в ума си паролата, която Том ми беше казал.

- Кръв и кал.

 Първият попита:

- Ти си новия, нали?

 Кимнах и минах покрай тях, отваряйки вратата. Докато прекрачвах прага, ме заляха глъчка и жега. Просторното помещение беше пълно с въоръжени мъже, които седяха по масите на групи от по четири – пет, пиеха ейл и вино, говореха шумно и се смееха. Ако не бяха оръжията и внезапната тишина, настъпила след като ме забелязаха, бих си помислил, че това е най-обикнове-на кръчма.

 Напълно хладнокръвно, без да обръщам вимание на многобройните погледи, впити в мен, затворих вратата и пристъпих напред. Накрая някой проговори:

- Ти си новия, нали?

- Да. Благодаря за любезното посрещане.

 Бандитът се смръщи, но в този момент се чу друг глас:

- Така ли посрещаш гостите, Брукс? Разочарован съм. Донесете на човека вино и храна. Сигурно е уморен от дългия път. – След това се обърна към мен. – Аз съм Рупърт. Ти си...

- Валдрес.

- Вярно че така беше така. Приятно ми е. Сядай.

 Настанихме се на една свободна маса и скоро един от хората му донесе две чаши вино. Рупърт отпи от чашата и започна:

- Агентът ти, Том май се казваше, ме увери, че имаш талант в... елиминиране-то на пречещи субекти.

- По-добър от мен трудно ще намериш.

 Лицето му се разтегли в усмивка.

- Не страдаш от излишна скромност, а?

- Фактите са си факти. Няма смисъл да ги крием.

 Бандитският лидер продължаваше да се усмихва.

- Прав си. Сега, трябва да разбереш, че този район се държи от две банди – моята и тази на Харолд. Територията е разделена. Избягваме сблъсъци, защото хората ни са приблизително равни като брой и една такава война би била самоубийствена и за двама ни. Наех те...

- За да наклоня везните – довърши мисълта му.

- Виждам, че си схватлив. Харесваш ми. Няма да ти давам заповеди на всяка твоя стъпка като на малко дете, чух, че си професионалист. Имаш свобода на

действие. Обикаляй квартала, проучвай, нападай където искаш. Колко трупа ще оставиш, няма никакво значение. Градската стража никога не е била в състояние да ни спре. Интересувам се единствено от резултати. Искам, кога-то приключиш, бандата на Харолд да е унищожена и да мога да поема целия квартал. Разбираме ли се?

 Кимнах.

- Напълно. Още утре се заемам.

 Точно в този момент една врата зад тезгеха, намираш се в задната част на стаята се отвори, и влезе млада жена, почти момиче. Беше висока и стройна, от главата и се спускаше дълга, червена коса. Имаше хубаво лице с нежни черти, от което ме гледаха две зелени, топли и интелигентни очи. По някаква причина не можех да откъсна погед.

- Запознай се с дъщеря ми Ванеса – гласът на Рупърт проехтя покрай мен. – Дъще, това е Валдрес, човекът, за когото ти казах. Ще остане при нас извест-но време. Дошъл е тук да ни осигури целия квартал, така че бъди мила и не го оставяй гладен, жаден или неотпочинал. Трябва ми в добра форма.

 Ванеса ми подаде ръка. Веднага съобразих какво се очаква от мен, поех я и я целунах. Имам богат опит с градските бандити и отдавна разбрах, че повече-то се опитват да се държат като благородници. Напоследък всеки по-заможен човек се опитва да си придава важност. Все още не мога да разбера смисъла, но така или наче няма значение.

- Приятно ми е.

- И на мен.

 След това Рупърт загуби интерес към дъщеря си и продължи делово:

- Има нещо, което е хубаво да знаеш. Може да ти даде начални насоки в зада-чата ти. Утре е важен ден. Предполагам се досещаш, че местните търговци... е, всеки месец им взимаме известна сума, за да ги защитаваме от беди.

- Които сами им причинявате, ако не плащат. Запознат със с този начин на действие. Прилага се почви навсякъде, където редът не е толкова засегнат.

 Рупърт бавно кимна.

- Така е, макар че аз лично не бих го казал толкова грубо. Хубаво е да казваш тези неща по по-... деликатен начин. Та, утре е денят за събиране. Първо чис-ло от всеки месец. Ние ще си съберем от нашите. Търговците в района на Харолд... може би ще искаш да вземеш и техните пари и да им обясниш, че минават под наш контрол.

- Ще го направя, да.

- Знаеш и, че там ще дойдат хора на Харолд, които няма да са особено довол-ни от това, което правиш. Ще трябва да ги избиеш. Е, би могъл и да вземеш парите на търговците преди те да дойдат, но...

- ...на тях няма да им останат да платят на конкуренцията, при което хората на Харолд ще ги избият, а ти нямаш интерес от това, защото мъртъвите не могат да плащат. Не съм новак. Знам как работят тези неща. Не се притесня-вай.

 Усмивката на Рупърт се разширяваше все повече и повече.

- Изглежда се разбираме идеално. Оставям нещата в твои ръце. Дъщеря ми

може да те настани в стая на втория етаж, където да си починеш...

 Поклатих глава.

- С цялото ми уважение, по-добре ще е да отседна в някоя близка таверна. Ще е добре, поне в началото, да не ме свързват с вас.

- Както кажеш. На отсрещната страна на улицата има една забутана страно-приемница. Можеш да отидеш там. В момента, в който решиш да развалиш прикритието, се чувствай свободен да се нанесеш тук. Мога да ти предложа... далеч по-големи удобства. Пари за стаята трябват ли ти?

- Пари имам предостатъчно. Нека не издребняваме.

- Е, желая ти лека вечер.

 Излязох от сградата. Очертаваше се страндартна, макар и трудна задача. От това, което видях, Рупърт беше стандартен бандит. Имал съм вземане – даване с доста такива и всичките се наместватв един стереотип.

 Лесно открих страноприемницата. Абсолютна дупка, но за сметка на това с високи цени. Чудя се как подобни неща не фалират. Може би отсядащите го правят по нужда и се примиряват с цените?

 Така или иначе, не ми се занимаваше със спорове. Платих без пазарлъци, влязох в мизерната стая, метнах на пода малкататорба с багаж, стояла допре-ди малко на гърба на коня и легнах.

 Чак тогава се сетих, че съм забравил да доведа коня и да го вържа в близката конюшня. Е, така или иначе нямаше да ми трябва за предстоящата задача. А после щях да си купя нов. Мога да си го позволя. Рискованите професии като моята винаги са доходоносни. Явно днес беше щастливият ден на някой селя-нин.

 Започнах да се унасям, дори без да свалям бронята. През всичките тези годи-ни, тя ми стана като втора кожа. Скоро потънах в сън.

 Събудих се рано, както винаги. Отворих торбата и прегледах снаряжението. Нямах нужда от лък или арбалет. Но ножовете са мятане бяха добре дошли. Взех няколко и ги скрих в скрити джобове по дрехата, с която покривах бро-нята. След това захлупих главата си с металния шлем и излязох.

 Навън отново валеше дъжд, но снегът още не се появяваше, макар и да беше последния месец на годината. Странен регион е това. Целогодишен студ, сняг само на края, и то в малки количества.

 Заставих се да не се отплесвам с глупости и минах през леговището на Ру-пърт, за да поискам водач. Трябваше някой да ми покаже местния пазар и границата на двете банди.

 Този път бяха далеч по-любезни. Един широкоплещест, брадясал мъж ведна-га се отзова. Излязохме и той ме поведе, като разправяше:

- Кварталният пазар е точно между двете територии. Неписаната граница ми-нава през средата му, оставяйки равни части.

 Скоро навлязохме сред сред сергиите. Разнесе се дори по-неприятна воня. Търговците на висок глас възхваляваха стоките си. Нещата за продан бяха най-разнообразни – плодове и зеленчуци, месо, риба, дрехи, дори дървен материал за поправяне

 Бандитът посочи напред.

- Отвъд тази сергия е вражеската територия.

- Благодаря. Можеш да се връщаш към задълженията си.

- Помощ трябва ли ти? Шефът каза да те слушаме.

- Не. Сам ще се оправя.

 Човекът не ме убеждава повече. Тръгна си без да каже нищо.

 Навлязох сред сергиите. За момент се зачуих какво да правя, отидох сред търговците и казах на висок глас:

- Това вече е територия на Рупърт. От днес нататък ще плащате на неговата банда.

 Хората се спогледаха изненадано и уплашено. Клиентите се разотидоха, яв-но усетили задаващитесе неприятности. Един продавач каза плахо:

- Извините сър, но хората на Харолд... Няма да се откажат. Не можем да си позволим да плащаме и на двете банди.

- Спокойно, аз ще се погрижа за тях.

 С тези думи се отдалечих под погледите на всички и се настаних в еди ъгъл на края на пазара. Чакането беше дълго, но безпроблемно. Истинските про-фесионалисти се научават да чакат. Донякъде дори обичам тези моменти. Просто изчиствам ума си от всякакви мисли и се концентрирам. Действах ус-покояващо.

 Дойдоха към обяд. Трима главорези. Отидоха и започнаха да говорят нещо на един от първите продавачив редицата. Човекът явно беше уплашен, спом-нил си за появата ми по-рано през деня.

 Надигнах се. Тримата говореха с продавача, с гръб към мен. Приближих се, изваждайки нож за мятане и прецених разстоянието. Тези ножове са неточно нещо, но бандитите бяха точно пред мен. Прицелих се внимателно и метнах. Острието се заби точно във врата на първия. С леко изхриптяване, тялото му се свлече на земята. Другите двама се обърнаха.

 Вече бях извадил втори нож, който скоро щръкна от окото на втория.

 Още преди другарят му се да се е строполил на земята, последният главорез ми налетя с изваден меч. Мигновено извадих своето оръжие и парирах, след това продължихме с размяната на удари.

 Замахнах към гърдите му и още преди да е блокирал, се опитах да го спъна през краката. Той веднага отскочи, като едновреммено с това закри корема си срещу приближаващият ми удар.

 Опитен войн. И въпреки това, не достатъчно. Още преди острието ми да дос-тигне изпънатият му меч, рязко извих оръжието си нагоре и продължих успо-редно с тялото му. Мъжът твърде късно осъзна какво правя. Прочетох ужас в очите му, секунда преди острието да потъне в брадичката му, премине през челюстта и прониже мозъка. Тялото олекна за секунди.

 Избърсах окървавеното си острие, прибрах го и се насочих към изплашените продавачи. Всички мълчаливо ми подаваха малки кесии с пари, които аз грижливо прибирах.

 Но не можах да довърша. Скоро долових тежи стъпки. Нещо, което познавам по-добре, отколкото ми се иска. Градска милиция.

 Бързо се шмугнах назад, смесвайки се с тълпата. Изпитвах опасения, че тъл-пата ще се разтвори и ще ме издаде. Безпочвени опасения. Нещо повече, хо-рата сякаш умишлено се тълпяха в опит да ме скрият по-добре. Явно знаят, че те ще са потърпевши, ако бъда заловен.

 Още по-добре за мен. Стигнах благополучно до базата на Рупърт, тропвай-ки кесиите с пари на масата пред него.

- Пазарът вече е наш. Проклетата милиция ми попречи да взема всичо. Ще трябва да пратиш някой за довършване на работата.

 Рупърт очевидно беше доволен.

- Първи ден на работа при мен, а вече ми носиш печалба. Мисля, че не сгре-ших, като те наех. Но внимавай, вече ще са по-предпазливи.

 През следващите седмици всичко вървеше по план. Продължавах да нанасям удари на вражеската банда, като междувременно обичах да седя в базата на Рупърт и да пия ейл. Поговорих си няколко пъти с Ванеса. Честно казано, ос-тавам все по-изненадан. Виждал съм много дъщери на дребни престъпници. Всичките са еднакви. Фалшива усмивка, фалшиво държание, насилена показ-ност и аристократичност, но без грам мозък в главата. Просто глупачки, ре-шили да си придават важност. Но тази е различна. Изключително умно моми-че. И за разлика от останалите, доста естествено.

 Веднъж, докато седях на еднапразна маса и пиех ейл, тя дойде и седна при мен.

- Нещо против малко компания?

 Отпих от ейла си и поклатих глава. Тя продължи:

- Чудих се, не изпитваш ли страх?

 Повдигнах вежди.

- От Харолд?

- Не само. Като цяло. Виждала съм много главорези. Всички ценят живота си, ако е възможно се движат на групи, оглеждат се. Ти си различен. Тръгваш сам срещу цяла банда, без въобще да те е грижа, обикаляш спокойно наоко-ло, сякаш няма цяла престъпна групировка, искаща смъртта ти. И всичко това с характерното ти ледено спокойствие...

- Това ми е работата. А и всеки умира рано или късно. Дали ще е днес, утре, след двайсет години...

- Но не искаш ли този период да е по-дълъг?

- Ако човек има хубав живот и му се радва, той не иска да го губи. Ако не – в един момент просто престава да му пука.

 В очите и вече се четеше искрено съжаление.

- Значи не си харесваш работата? Как въобще стигна дотук?

 Не съм свикнал да отговарям на подобни въпроси. А и историята не е много подходяща за една млада дама. И все пак, можех да очертая основното.

- Случва се човек да бъде изцяло обсебен от мисли за отмъщение, без да мо-же да се спре. Накрая, след години, успяваш да си отмъстиш, започваш да се чудиш как да си изкарвша прехраната и установяваш, че можеш само да уби-ваш, че за последните години не си направил нищо смислено и  нямаш полез-

ни за обществото умения. А трябва все някак да си изкарваш прехраната. Както казах, животът не ми носи радост, но и не ми е неприятен, че да се втурвам да се самоубивам. Напоследък започнах да виждам всичко в... в си-во.

- Съжалявам, май не трябваше да питам....

- Няма нищо. Предполагам ти се струвам много странен. И вероятно си пра-ва. Но и ти ме изненада доста. Честно казано, изненадан съм че баща ти не те е накарал да носиш натруфени рокли и тежък грим. Срещал съм много хора като него. Всички го правят... не, всъщност няма нужда да карат. Празногла-вите им дъщери сами се пънат да изглеждат като аристократки.

 Този път Ванеса се усмихна някак тъжно.

- Явно съм късметлийка. Рупърт пет пари не дава за мен. Искал е син, който да наследи бандата, и е останал доста разочарован от раждането ми. В момен-та мисли единствено с коя жена да се пробва за син. Никакво внимание не ми обръща.

 Тук вече не знаех какво да кажа. Погледнах през прозореца и видях, че от-давна се е свечерило. Добро оправдание. Съжалявах, дори донякъде ми беше приятно с нея... Но не бях очаквал да споделя подобни неща с мен. Вероятно няма с кой друг. Но не мога да я утеша.

- Стана късно, аз по-добре да тръгвам, утре ме очаква тежък ден.

 Стори ми се, че се досеща за неудобството ми, но изглежда го разбра и реши да не ме притиска.

- Лека вечер, Валдрес. Беше ми приятно.

 Сбогувах се и тръгнах към близката таверна, където бързо се унесох. Но по-чивката ми не трая дълго, когато чух стъпки на бронирани ботуши по дърве-ния под пред стаята ми. Скочих и извадих меча. Нямаше да ме сварят непод-готвен. Все пак, точно заради такива ситуации се научих да спя с бронята.

 Вратата се отвори с трясък. Бяха петима. Веднага ги познах. Червения плат върху нагръдниците, с жълт лъв. Дългите копия и късите мечове. Градската стража.

 Заех бойна стойка.

 Един от тях, вероятно предводителят, проговори:

- Не те съветвам да го правиш.

- Настоявам да знам по какъв повод ме арестуват.

- Това не е точно арест. Просто капитанът иска да си поговори с теб.

 Това определено прозвуча странно. Прецених шансовете си. Винаги съм бил добър в боя с меч. Ако тези бяха новобранци, бих имал добри шансовe. Но при пространство, в което да маневрирам. В тясната стая просто щяха да ме притиснат до ъгъла и насекат на парчета. А и не се знаеше дали са новобран-ци.

- Водете.

 Поведоха ме през улиците, докато не стигнахме до голяма и мрачна на вид сграда. Минахме покрай пазачите и влязохме в оскъдно обзаведено помеще-ние, след това се заизкачвахме по стълбището. На втория етаж ме въведоха в малка стая с бюро, и столове от двете му страни. А отзад седеше...

 Моят стар познайник Роланд, гледащ ме с присвити очи.

 Той махна на стражите.

- Оставете ни.

 Единият започна несигурно:

- Но сър, сигурни ли сте...

- Да. Излез.

- Да го обезиръж...

- Казах да излезеш.

 Стражът ме погледна накриво.

- Направиш ли му нещо...

 Кимнах.

 Двамата излязоха. Роланд започна, без дори да ме покани да седна:

- Спомням си те добре, Валдрес. И мисля, че ми дължиш обяснение. Наисти-на не мога да те разбера. Постъпваш в милицията, бързо се издигаш, един от най-обещаващите млади офицери, интелигентен, сръчен, най-добрия мечоно-сец в цялото поделение. И изведнъж, когато група разбойници се предават, ти, вместо да ги обезоръжеиш и отведеш за съд, както е стандартната проце-дура, ги убиваш брутално, заковавайки ги за близките дървета. Единствената причина, поради която не осъдиха теб бяха многобройнитети заслуги за реда. Но разбира се, изхвърчаш от милицията и напускаш града без никакво обяс-нение. И сега, години по-късно, те намирам на другия край на света, работещ като наемник.

 Да, логично беше да се чуди.

- Не смей да ме съдиш, Роланд. Не знаеш нищо. Знаеш ли, като малък се гла-сях да наследя фермата на баща си и да продължа семейната работа. Но раз-бойници нападнаха селото преди милицията да се усети. Избиха всички- мъ-же, жени, деца. Оцелях единствено, защото бях излязъл навън по работа, и се върнах по време на атаката. Притаих се на един хълм и гледах клането. Про-следих бягането на семейството си. Отчаяно стисках палци да се измъкнат. Настигнаха ги с коне и ги посякоха. След това напуснаха. Останах сам насред нищото. Осемгодишен. Цяло чудо е, че се добрах до близкия град. Там се заклех да отмъстя. Предполагам не си забелязал, но до навършване на пълно-летие работих в конюшните и оръжейните на милицията. Чистех оръжията, хранех конете. Докато не пораснах достатъчно, за да се присъединя. Бандити-те, за които говориш... същата банда, която опожари селото ми. Сигурен съм.

- Тъжна история, наистина. Но не това е начинът. И как стигна дотук?

- И какво според теб мога да правя?

- Виж, зарежи това нещо. Вече се издигнах. Сега аз съм капитанът на местня клон на градската стража. Ще ти уредя място. Може би дори ще ти простя...

- Забрави го, Роланд. Вече имам друга работа. Нямам намерение да се правя на герой, който едва ли не ще спре престъпността.

 Лицето на капитана потъпмня.

- Значи си забравил всичко, за което се борихме. Станал си като един от тях. Вече си ми враг.

 В мен започна да се надига раздразнение.

- Хайде недей да ми четеш морални лекции. Погледни през прозореца. Не виждаш ли как това шибано общество се разпада? Няма закон, всеки си прави каквото иска. Ако се опиташ да се противопоставиш на това си мъртъв. И няма да промениш нищо. Няма герои вече. Всеки гледа себе си. Мислиш, че аз съм убиец? Не, не аз убивам хората. Аз съм само оръжие. Дори и да не бях наемник, тези хора пак щяха да умрат. От ръцете на друг наемник. Те практи-чески са трупове от момента, в който някой голям престъпен шеф ги набеле-жи. И точно те ги убиват. Не хората, които държат оръжието.

 В очите на Роланд вече се четеше презрение.

- Кажи ми, Валдрес, когато закова онези разбойници за дърветата, почувства ли се щастлив?

- Не. Точно това е странното. И знаеш ли какво почувствах? Абсолютно ни-що. Само всепоблъщаща празнота. Оттогава съм така. Все още не мога да се оттърся. Не изпитвам нито радост, нито тъга. Пълно безразличие.

- Тук си виновен единствено ти. Посветил си живота си на отмъщение.

 Станах от стола.

- Стига толкова. Ако няма да ме арестуваш си тръгвам.

- Не си мисли, че не знам за убииствата по улиците. Сигуре съм, че са твое дело.

- Не можеш да го докажеш.

-Още сега мога да те убия и обясня, че си оказал съпротива при арест.

 Тръгнах към вратата с думите:

-Давай, посечи ме. Да видим как ще нарушиш правилата, които цял живот следваш.

 Отворих вратата. Чух зад себе си глас:

- Ще те следя, Валдрес. Една погрешна стъпка и...

 Хлопнах вратата, този път от обратната страна. Имах работа.

 Най-накрая ден без дъжд. Цяло чудо. Вървях в калта заедно с още петнаде-сет човека на Рупърт. Първата по-сериозна атака. Щяхме да нападнем едно сборище на Харолд. Тези хора бяха под мое командване. Получих пълното доверие на Рупърт, след като му разказах за станалото със стражата. Подоб-ни неща винаги трябва да се разказват. Показват, че си лоялен. А ако се слу-чи някой да те е видял, а ти да премълчиш, става лошо.

 Стигнахме пред таверната. Махнах на хората си. Един пристъпи напред и из-би вратата. Останалите нахълтахме с извадени оръжия.

 Само за да установим, че е абсолютно празно.

 В главата ми веднага се прокраднаха мисли за засада. Но и такава не послед-ва. Просто стояхме насред празното място и се чудехме какво става. Защо всичко е толкова тихо. Викнах им:

- Претърсете и втория етаж! Обърнете всичко!

 Междувременно стоях и мислех трескава. Какво става тук? Забелязах, че всичко е спретнато, няма следи от хаос. Сякаш всички хора внезапно просто са станали и излезли.

 А може би точно това се беше случило.

 Хората ми се върнаха и съобщиха, че всичко е чисто.

 Явно са знаели, че ще дойдем. Изглежда имаме предател в бандата. Но защо тогава не са заложили засада?

 Истината ме връхлетя внезапно.

- Към базата! Всички! Тичайте!

 Изхвърчах през вратата и затичах трескаво обратно. Дъхът излизаше на об-лаци от устата ми, почвата се усещаше мека и несигурна, веднъж замалко да падна по лице. Дори не поглеждах назад.

 И стигнах пред базата. И останалите бяха с мен. Забелязах, че стражите липсват. И в този момент чух стъпки зад вратата. Извиках на хората си:

- Скрийте се! Бързо!

 Всички се разпръснахме по страничните улички.

 Вратата се отвори и от нея започнаха да се изнизват хора. Бяха повече от нас. Но не ни очакваха. Явно не са очаквали да се осъзнаем толкова бързо. Сега беше моментът да нападнем. Но бяхме разпръснати, не можех да пре-дам заповеди на останалите. Вероятно можех да атакувам, но дали хората ми щяха да се хвърлят... Не, не става. Усетих яд заради провалената възможност.

 Враговете се отдалечиха. Всички се втурнахме в сградата. Вътре беше пъл-но с окървавени трупове. Някои бяха вражески, но повечето – наши. Били са хванати неподготвени за бой. Някои все още не бяха умряли и стенеха тихо. Самият Рупърт лежеше в центъра. Мъртъв.

 Останалите бяха пребледняли. Обърнах се към тях:

- Трябва да им го върнем. Ще организираме изненадваща атака...

 Прекъснах, забелязал как клатят глави. Един от тях каза:

- Зарави. Всичко свърши. Измамиха ни. Край с бандата. Ще си потърсим дру-га работа, може дори да си опитаме късмета при Харолд. Ти си наемник. Не би трябвало да ти пука. Намери си друг наемател.

 Всички започнаха да излизат. Неусетно останах само. Празнотата ме беше изпълнила изцяло. Не знаех какво да правя. Внезапно ми хрумна нещо. Ми-нах през вратата зад бара.

 Озовах се в тясна стая. На пода лежеше Ванеса, окървавена. Още дишаше, но в корема и зееше рана. Отидох и хранах ръката и. Тя ме погледна премре-жено и прошепна:

- Валдрес...

- Тук съм. Всичко ще е наред...

- Нека не се лъжем. Лекувала съм хора на баща ми. Имам известна представа. Това... не е нещо, което се... лекува ей така. Ти самия... би трябвало да разби-раш тези неща по-добре от мен.

 Вярно беше. Тя продължи, с разтеглено от болка лице:

- Внезапно вратата се отвори, те нахълтаха... започнаха да избиват всички. Никой не го очакваше.

- Знаеш ли, свикнал съм да не приемам нещата навътре. И въпреки това...

- Знам. Последните дни... но трябва да го забравиш. Престани с тези убиист-ва. Намери друга жена, която да... обикнеш. Започни нормален живот.

- Не мисля, че някога ще успея да направя това.

- Моля те. Поне опитай. Заради мен... Виж, усещам как животът ме напуска. Само това искам да ти кажа. Не си пропилявай живота.

- Ще опитам. Обещавам. Само се успокой. Скоро болката ще спре.

- Не мога. Толкова е студено... кажи ми Валдрес, вярваш ли в задгробния жи-вот?

 Нямаше да я лъжа.

- Не. Всички сегашни религии... използват се само да контролират хората и предизвикват воини. Вярвам, че смъртта е като да заспиш и никога повече да не се събудиш.

- Мрачни вярвания имаш – усмихна се измъчено. – Надявам се... да грешиш.

 Тялото и омекна в ръцете ми. Положих го нежно на земята.

 Гневът дойде като приливна вълна, разбивайки стената на безразличието. Изпълни ме целия, вряза се в главата ми, прииска ми се да крещя. Тръгнах нанякъде, хванал се за главата, блъснах се в една и паднах.

 Часовете се нижеха, постепенно се успокоих. В главата ми започнаха да ид-ват разни мисли. Когато чух някой да влиза, вече бях взел решение. Най-важ-ното решение в живота си.

 Отидох да видя кой е. Беше Том, който веднага заговори:

- Здравей, Вал, дойдох да наглеждам как вървят нещата и да ти потърся още работа в райо... – след което зяпна труповече. – Какво...?

- Провеждахме една атака с голяма част от хората на Рупърт. Оказа се, че е било диверсия. Точно тогава са нападали. Избили са всички. Останалите на-пуснаха.

 Том изцъка с уста.

- Какво предлагаш да правим сега?

- За теб не знам. Аз ще направя това, в което съм най-добър. Единственото, което развалина като мен може да направи. Ще ги избия всичките, Том. Жив разбойник няма да оставя в този квартал.

- Ти какво, полудя ли? – смръщи се той.

- Не съм, просто осъзнах някои неща. Отказвам се от това, Том. Довечера ще нападна Харолд. И ако по някаква случайност оцелея, ще отида далеч оттук и ще опитам да си намеря нормална работа, ако ще да пукна от глад. Обещах го.

- Ама ти си сериозен? Явно си приел нещата твърде лично. Просто забрави тези глупости...

- Знаеш ли Том, прди време, още докато бях с миналия агент, ми се наложи да убия жена и двете и деца. Стана ми гадно. Но после го направих. И как се утеших? Казах си, че не аз съм ги убил, че те вече са били мъртви и са щяли да умрат независимо дали аз, изпълня поръчката или друг, че наемателят ми е истинският убиец. Донякъде е вярно. И въпреки това, е най-жалкото оправда-ние. Чак сега го проумях, Том. През цялото време аз съм бил лошият в страшната история. И докато убивах безразборно, само защото някой ми е платил, аз обичах да се залъгвам че, видиш ли, наемателят ми е по-лош от мен. Всъщност те са си такива, това не може да се промени. По-страшното идва от хора като мен, на които просто не им пука.

- Значи наистина ще ги нападнеш... – процеди бавно Том.

- Знам какво става, когато една банда получи пълния контрол над даден квар-тал. Ще наемат някои да създадат неприятности наблизо, но в противополож-ната посока. Стар като света номер, но винаги работи. Глупаците от стража-та ще се хванат и ще пратят всичките си хора натам. Тогава хората му ще из-лязат, ще тръгнат по улиците. Ще наложат непосилни такси и искания, със сигурност ще убят няколко човека, за да покажат, че не се шегуват. Мисля да спра това. Ако унищожа бандата му, ще се оформят нови, но разделени. Все ще се изпокарат, няма как да се обединят всички.

- Ти за какъв се мислиш, за шибан герой ли?

- Не съм рицарят на бяла броня, на който хората се надяват, нито пък съм ге-роят, от който се нуждаят. Но съм единственото, което могат да получат, за-щото в живота не винаги получаваш това, което искаш, всеки си гледа собст-вената изгода и не му пука. Аз няма да размахам магически меч и да оправя всичките им проблеми. Единственото, което ще постигна е, че ще им спася задниците за един ден и ще дам малка отсрочка в скапаните им, премазани животи. Но дори и този малък жест вероятно ще ми коства живота. Иронич-но, не мислиш ли?

 Том клатеше глава.

- Явно си безвъзвратно полудял. Само не очаквай помощ от мен за тази глупост.

- Не, разбира се. Върви. Намери си друг човек. Допринеси още малко за раз-падането на този скапан свят. Твоя работа.

 И той си тръгна. Осъзнах, че имам още няколко часа до мрак, когато всичко щеше да започне. Седнах на бара, налях си ейл и започнах да пия. Времето е капризно нещо. Когато искаш да свърши винаги успява да се разтегне незабе-лежимо и да те побърка.

 Да ме побърка. Досега не ми се беше случвало подобно нещо. От предишно-то ми безразличие няма и помен. Какво мислих, какво чувствах... вече няма значение. Важно е единствено какво ще направя сега.

 Започвам да се чудя защо всички сме толкова объркани. Някои, като мен, просто убиват за пари. Други се подвеждат по кралете и църквата, и тръгват на поход срещу някоя невинна държава, вярвайки, че ще отидат на небето. Обикновено свършват на земята, в собствените си черва. Все фалшиви идеа-ли и грозни лъжи. Много малко се бият за нещо наистина смислено.

 Времето мина неусетно. Чух шум. Погледнах през прозореца и видях стра-жата. Бяха всички. Маршируваха в стегнати редици. Отдалечаваха се от тук. Бяха се хванали, разбира се.

 Време беше да тръгвам. За момент се притесних дали краката ми няма да от-кажат да ме поведат на смърт. Но не стана така. Отпих последната глътка и се надигнах.

 Навън отново валеше. Каква изненада само. Тръгнах с умерена крачка към територията на Харолд и стигнах до базата му. Пет-шест човека вече бяха из-лезли и се оглеждаха. Спокойно се отправих към тях.

 Първоначално не ме забелязаха. После първият ме видя и посегна да изтег-

ли меча си.

 Но аз бях по-бърз.

 С едно плавно, непрекъснато движение, изтеглих острието си и го прокарах през гърлото му. Кръвта изригна като фонтан от раната, а той падна – първо на колене, после по лице.

 Останалите вече се обръщаха към мен. Мълниеносно се втурнах към следва-щия, още преди да са се осъзнали. Нанесох му няколко силни удара, които той едва парира, след това успях да уловя ръката му и да я извия. Накрая за-бих острието си до дръжката в гърдите му. Последваха няколко мощни кон-вулсии, след които тялото му се отпусна.

 Бързо изтеглих меча си и отскочих назад. Другите вече бяха осъзнали какво става и заплашително приближаваха към мен. Четири.

 Първата двойка ме връхлетя. Нападаха координирано, от две страни. Едвам успявах да избивам ударите им и започнах да отстъпвам. След това внезапно пристъпих напред и надясно. Десният си помисли, че се опитвам да го заоби-коля. Фатална грешка. Препънах го през краката. Докато падаше тежко на зе-мята, вторият вече нападаше. Отбих атаката и нападнах на свой ред. През ця-лото време нападах корема му, но бях вторачен малко по-нагоре, в главата, създавайки впечатлението, че искам да го заблудя и уцеля там. Накрая се от-дръпнах и предпиех широк замах.

 Той прикри главата си.

 А острието ми го посече през корема.

 По земята се посипаха вътрешности и той падна. Вторият се надигаше, но аз замахнах рязко в обратна посока. Дръжката на меча се стовари с всичка сила върху гърба му. Че се пращене на стършена кост. Той се сгърчи с оглушите-лен крясък. Изглежда бях счупил гръбнака му.

 Другата двойка наближаваше, но този път далеч по внимателно. Този път из-ползвах различен подход. Тичах около тях постоянно, нападах от различни ъгли.

 В един момент рязко се стрелнах покрай тях и въпреки усилията на левия да се защити, го резнах през хълбока, след което се озовах зад тях. Двамата миг-новено се обърнаха, тъкмо навреме, за да отблъснат следващите ми атаки. Но този от ляво видимо се изморяваше заради загубата на кръв. Успях да го удраскам няколко пъти по ръцете в последвалата размяна на удари, което го разяри още повече. Достатъчно, за да сгреши. Премина в пълна атака, забра-вил за всякаква предпазливост. Протегна ръката си твърде напред в опит да ме прониже. Отскочих настрани, хранах я със свободната си ръка и направих широк прорез точно преди китката. Не успях да я отрежа напълно, най-вече заради костта, но тя увисна напълно безполезна и неподвижна, а той изкре-щя от болка. Другият също се ядоса и се хвърли в атака. Отскочих настрани, забих меча си в хълбока му, извадих го преди да бъда повлечен, и когато инерцията му го повлече напред, забих меча си в горната част на гърба му  и го придвижих надолу, поразявайки всички органи надолу. Бандитът умря бързо. Вторият беше хванал меча в лявата си ръка и се готвеше да се защита-ва. Безполезно. Довърших го с няколко бързи удара.

 Съкратих мъките и на нещастника със счупения гръбнак. Огледах се. В калта около мен лежаха шест трупа. Трябваше да има още. Усетих жужене и разд-вижване на въздуха. Една стрела се беше забила в дървената стена на сграда-та до мен.

 Веднага проследих траекторията. На покрива на отсрещната постройка има-ше три фигури – двама стрелци с арбалети и един невъоръжен. Харолд. Вед-нага се преметнах натам с изваден нож за мятане. Замислих се дали не сваля шефа ми. Не. Шяха да изберат друг. Стрелците бяха по непосредствената зап-лаха.

 Изглежда не ме приеха сериозно. Не вярваха, че ще уцеля от такова разстоя-ние. Никога не е хубаво да подцениш противника си, и единият стрелец го разбра по най-неприятния начин – нож в гърлото.

 Веднага отскочих, избягвайки следващата стрела. Посегнах за нов нож. Този път щеше да е далеч по-трудно. Стрелецът щеше да се движи. В този миг вратата на сградата се отвори с трясък и от нея се изсипаха въоръжени мъже.

 Започнах да отблъсквам ударите им и да отстъпвам. В този момент чух как и вратата на противоположната сграда се отваря. Хрърлих се натам с всичка сила и скочих върху първия излязъл. Сварих го неподготвен и двамата пад-нахме на земята. Прерязах му гърлото и се надигнах. Само за да може дръж-ката на нечий меч да се стовари върху главата ми. Единствено шлемът спаси черепа ми от счупване. Но не можа да спре и причерняването пред очите, както и пронизващата болка. Паднах на колене и замахнах дивашки. Мечът ми се заби в нечие тяло, след това беше група изтръгнат от ръката ми, а аз по-лучих ритник, който ме просна по гръб в калта.

 В този момент чух глас някъде отгоре, вероятно на Харолд:

- Наистина, впечатляващи умения. Щеше наистина да си ми от полза. Жалко е, че трябва да умреш. Но избра грешната страна. Само едно нещо се чудя. Можеше просто да обърнеш гръб на всичко и да си тръгнеш. Точно това е най-логичната реакция, предвид случилото се с бедния Рупърт. Защо трябва-ше да се правиш на големия герой и да напаш цялата ми банда? Никой войн не може да победи чак толкова хора, независимо колко е добър.

 След като отговор от мен не последва, той продължи:

- Влязъл си в мръсен бизнес, нали знаеш? Дори и да си на върха, непременно някой те измества, сваля те на земята, просва те в калта, оставя те да се гър-чиш, да се молиш за въздух. И накрая те довършва. Само ме е яд за уменията ти. Но какво да се прави? Момчета, това е човекът, отговорен за всичките ни беди през последните дни. Чувствайте се свободни да му го върнете!

 И ударите заваляха от всички посоки, стоварваха се върху мен като чукове. Търкалях се в калта, раздран от болка. А дъждът продалжаваше да вали вър-ху мен.

 Тогава някой каза:

- Хайде да приключваме вече.

 Ударите спряха. През замъгленото си от болка зрение видях как някой се из-правя над мен и вдига меч. Тогава съзрях нещо друго, спускащо се заедно с капките, но различно.

 Нещо малко, бяло, нежно и ефирно. Снежинка. Зимата идваше. Внезапно спомените ми ме върнаха назад. Преди много години, когато, подобно на днешния ден, зимата идваше и първите снежинки започваха да валят. Банди-ти опожаряваха селото, избиваха хората.... отново ме заля гняв. След това видях едно красиво и нежно женско лице. Ванеса. И осъзнах, че не ми се умира, че предпочитам да отида в някой град, да си намеря работа...

 Върнах се в настоящата ситуация. Погледът ми внезапно се проясни. Мъжът вдигаше меча. И видях една възможност. Нечестна възможност. Един човек на честта никога не би се възползвал от нея.

 Добре, че аз не съм такъв.

 Загребах кал от земята и я метнах право в очите на бандита, след това рязко вдигнах крак и забих ботуша си право в слабините му. Докато се сгърчваше от болка, аз скочих на крака с огромно усилие. Знаех, че в момента към мен лети стрела. Сграбчих ослепения и озверял от болка бандит пред мен и го обърнах право срещу сградата със стрелеца.

 Арбалетната стрела се заби в живия ми щит със страшна сила, която отхвър-ли и двама ни. Докато летях назад от силата на удара пронизах нечии корем. Останалите си приближаваха, но аз развъртях меча със страшна сила, което ги свари неподготвени. Сечах ръце, китки, глави, някой открил се корем. Малкото останали невредими отстъпиха.

 Тръгнах залитайки към сградата със стрелеца. Отгоре имаше само един чо-век. Харолд се беше скрил някъде. Стрела се заби в рамото ми. Желязната ризница с която винаги ходя спря голяма част от устрема и и попречи да ме отхвърли назад, но железният връх все пак отвори плитка рана в рамото ми.

 Взрях се в неясния силует, представляващ стрелеца през размазания ми пог-лед. Нямах време да се прицелвам. Открих опипом ножа за мятане и го хвър-лих. Фигурата се сгромоляса на земята.

 Последните трима, които не бяха мъртви или брутално осакатени от яростта ми преди малко пристъпваха към мен. Изглежда забелязаха колко съм ранен и объркан и това им даде сили. Хвърлиха се в атака.

 Последва неравна размяна на удари в която всички предимства бяха на тяхна страна. Три меча биха ми били трудни за задържане дори в добра форма. А в момента аз дори не можех да видя накъде замахват. Всичко ми беше като в мъгла. Отбивах ударите повече разчитайки на слуха си, отколкото на зрение-то. Трите размазани фигури, които виждах, ставаха все по-настъпателни, а засилващите се удари причиняваха страшни болко на уморената ми ръка, държаща меча. Преди да се осъзная получих няколко прорезни рани, които започнаха да ме изтощават допълнително.

 Реших, че няма смисъл от повече предпазливост. Всичко свършваше тук. Хвърлих се тромаво напред към този по средата. Два меча се удариха в бро-нята ми, пробиха и се забиха в кожата. Но бях преминал защитите на средния и го заклах по особено брутален начин.

 Другите двама започнаха да отстъпват уплашено при вида на осакатения труп на другаря си и на това как все още стоя при такива ужасяващи рани.

Чух ги да ги говорят:

- Да се махаме, този е обладан от някакви зли демони. Така и така с бандата е свършено.

 И двамата започнаха да се отдалечават. Исках да ги гоня, да ги довърша. Не стана. И последните ми сили започнаха да ме напускат, паднах на колене на земята. Напънах се да се изправя, но вместо това се строполих по лице. Един-ственото, което можах да постигна бе, че се завъртях така, че да лежа по гръб.

 Този шлем ме задушава, вече цял живот ходя с такъв. Трябва да дишам. С треперещи ръце го махна от главата си и го захвърлих. Определено ми олек-на. Съжалявам само, че все пак ще умра преди да успея да изпълня обеша-нето си. Е, поне исках да го направя, след като помогна на тези хора. Дано това ме изкупва поне донякъде.

 Чувах тежките стъпки на стражата. Усетиха се по-бърза, отколкото предпо-лагах. И все пак, твърде късно. Нямаше какво да им кажа. Дано поне Роналд се досети какво съм направил. Той поне трябваше да разбере.

 Дъждът вече беше сменен от сняг. Снежинките валяха тихо, тълпяха се, за-личаваха следите от касапницата. Светът придоби по-приятен и мек оттенък. Определено ми донесе успокоение, докато погледът ми гаснеше.

 Последната ми мисъл беше за Ванеса.

 И всичко изгасна.