Резиденцията на Чакърови бе извън града, разположена насред гъста борова гора. Отпред имаше прелестен парк с множество цъфтящи през всички сезони храсти. А задният двор водеше към езеро със смарагдовозелени, прозрачни и спокойни води.

Къщата бе с размерите на имение на благородници. Към нея водеше широка и дълга алея, виеща се между акациеви и липови дървета на по няколко десетилетия.

Когато най-после стигнах до парадния вход, се наложи да чакам почти час, за да ми отворят. И тогава стана интересно.

Господарката на дома бе строила целия обслужващ персонал и раздаваше заповеди относно предстоящия вечерен прием. Двадесет души стояха изпънати като струни и се опитваха да преглъщат възможно най-тихо. Като че се бояха да не бъдат смъмрени заради единствения си недостатък, а именно-че са просто човеци, а не безотказни машини.

Емилия Чакърова беше ниска и леко закръглена дама с къси, прекрасно оформени, кестеняви къдрици. Но първото нещо, което ме впечатли у нея бе погледът, с който ме стрелна когато прекрачих прага на владенията и. В него имаше и отровнозелено и морскосиньо, и златисто, и кафяво... Пъстроцветна вихрушка, събрана в две пронизващи със строгостта си очи. И точно те бяха елементът, всяващ ужас и получаващ безпрекословно подчинение от околните.

-Добър ден, госпожо Чакърова!-поздравих аз. Веднага усетих как нещо ме стяга за гърлото и се закашлях.

-Добър! Какво желаете, освен очевидно чаша вода? Милена, хайде не се ослушвай!-нареди госпожата без дори да поглежда жената, към която се обърна. Гласът и бе топъл и предразполагащ към дълги откровени разговори. Но тя бе избрала заповеднически тон и така подсилен, той звучеше като режеща стомана.

-Аз съм новата ви лична асистентка.-едва успях да промълвя аз, очаквайки върху ми да се изсипят най-тежките проклятия на света.

Но Емилия Чакърова ме изненада. Блага усмивка се разля по лицето и преди да ме изравни със земята.

-О! Не знаех, че смяната на памперси на изкуфели богаташки се нарича с такова сложно име. Е, дами и господа, поредната жертва на капитализма моли да я вземем под робовладелческото си крило. Защо не? Как се казвате, мило дете?

-Елисавета. Елисавета Иванова.

-Хубаво име. На времето исках да кръстя дъщеря си Лиза, но не разрешиха. Не било българско. Дори баща ми не успя да извоюва този подарък за единствената си дъщеря, макар да бе първият човек в града. Добре, Лиза. Да видим с какво ще ме впечатлиш. Защото ще ти е нужно много повече от упорството, което си показала пред мъжа ми, за да те наеме. Останалите сте свободни!

Персоналът се разпръсна като си личеше, че всички знаят тукашното значение на "свободни". А то беше:"Побързайте да изпълните

заповедите ми, иначе лошо ви се пише!"

И все пак имаше нещо повече от достойно заплащане, което задържаше всички тези хора на служба при страшилището Емилия Чакърова. След като получих чашата си с вода, започнах малко по малко да разбирам какво е то...