Nov 20, 2013, 8:47 PM

Гларусчето 

  Prose » Narratives
417 0 2
3 мин reading

                                                    Г Л А Р У С Ч Е Т О

 

 

   Върху комина на една висока къща в красив Черноморски курорт имаше голямо гнездо. В него живееше  семейство Гларуси. Татко и мама Гларуси с двете си малки дечица. Едното се беше излюпило няколко часа по-рано от другото и гордо се наричаше Батко.

    Мама и татко Гларуси по цял ден обикаляха в околностите и търсеха храна, защото малките им дечица непрекъснато зяпаха с човчици и искаха да ядат – все бяха гладни. Ами да, как иначе щяха да пораснат…

    Когато лятото дойде, улиците се напълниха със същества, които бяха грамадни и ходеха на два крака. Но… само ходеха, не можеха да летят като Мама и Татко.

    А малките гларусчета вече не бяха толкова малки и се разхождаха по покрива на високата къща. А семейното гнездо беше още по-нависоко и от него се виждаше надалеко. По цял ден двете гларусчета гледаха как възрастните кръжаха високо, високо. И те искаха да полетят, но…толкова беше страшно…

  Мама и Татко непрекъснато ги окуражаваха:

  -  Хайде, дечица, вече сте големи, размахайте крилете си и ще летим заедно.

  Но те отиваха до края на покрива и:

   -  Ах, колко е високо и страшно, дали ще мога силно като татко да размахам крилете си – извикваше малкото.

  А Баткото самоуверено му отвръщаше:

   -  Амми, никак даже не е страшно, аз вече опитах, хайде и ти.

  Една сутрин, още по тъмно, Изтърсака, както подигравателно го наричаше Баткото, реши да опита. Ще попитате – защо по тъмно? Ами защото се срамуваше да не му се смеят, ако не успее да направи „кръгчето”. Но се случи нещо съвсем неочаквано.

  Изтърсака направи кръгчето плавно и… не можа да улучи гнездото. Продължаваше да размахва криле, докато се измори и тупна на асфалта. А там беше наистина много страшно.

  Срещу него се задаваше нещо огромно, бръмчащо, на четири колела. Изтърсака беше виждал тези неща от комина, но тогава изобщо не го плашеха, защото той беше висооко горе и те не можеха да го достигнат. Но сега… Сега трябваше да се пази от тях. И той бягаше, бягаше – добре, че краката му бяха дълги и с големи „стъпала”. Бягаше доста бързо. Но… не знаеше как да излети от това ниско място. Той можеше да го направи само от високия покрив. И затова бягаше. От бръмчащите неща, от високите, ходещи същества. Но най-много бягаше от жълтия котарак, който стоеше срещу него и го наблюдаваше. Познаваше го – това беше котаракът на стопаните на къщата, където се беше излюпил. Беше го видял веднъж как подскочи и хвана една лястовичка, която небрежно летеше ниско над улицата. Затова сега го избягваше – знае ли се, току-виж му хрумнало да хване и него и… да го схруска. Много неприятно.

   Изтърсака тичаше и търсеше къщата с гнездото им. Но… не можеше да я познае. Защото никога не беше я виждал от ниско – досега гледаше все от горе.

  Баткото клечеше в гнездото и се оглеждаше – дано го види. Но, уви, не го забелязваше. А горе, във въздуха, Мама и Татко летяха крило до крило и оглеждаха земята. Търсеха рожбата си, викайки непрекъснато името му „Изтърсаак, Изтърсаак”. Но той не се отзоваваше.

  Лека-полека се смрачи. И точно тогава, в мига, когато всичко става сиво и мрачно, Мама го видя. Беше се скрил до един тротоар, между бордюра и гумата на спряната до него кола. Беше се изморил от непрекъснатото тичане и сега си почиваше.

  Мама го показа на Татко и двамата веднага се спуснаха при него.

  -  Хайде, момчето ми, време е да се прибираме – строго му каза той, като в същото време се радваше, че най-после намериха сина си.

  Заедно с Мама хванаха със силните си човки крилете му и го вдигнаха чак до гнездото.

  -  И друг път внимавай много – смъмри го нежно Мама и като го погали с човка по главицата, го гушна на топло под едното си крило. А под другото ù крило се сгуши Баткото.

  И цялото семейство най-после се успокои и заспа. 

© Вили Димитрова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря ти, Лидия! Разказът е по действителен случай - през 2011 г. в Равда. Този малък сладур тичаше пред мен по улицата. И ме провокира да разкажа за него
  • Трудни са първите стъпки в живота. Любопитен, но и страшен е непознатият свят. Много хубав разказ. Дано го забележат родители.
Random works
: ??:??