Гласовете в главата ми ставаха все по-упорити и упорити. Затихваха за кратко и после пак съскаха и съскаха… Аз гледах да не им обръщам много внимание и ти прокуждах когато мога.   Но ето ,че пак ми нареждаха какво да правя. Но това е трудна задача, защото ако изпълнявам техните нареждания до никъде няма да стигна…

            Все пак съм известна личност, шеф, на върха на голяма корпорация, оборотите на която са доста милиони на година. Работата ме изсмуква и на 40 години съм много издухан психически. Освен работа, хубава къща, бърза кола, пари на куп и едно куче-нищо друго си нямам.   Психологът ми намекна да излизам с повече мацки, ама не нещо не ме кефят - попадам все на едни перхидролени девойки, дето са с капацитет на интелигентност под 110. И разговорът с такива не върви, забуксува естествено. А много се отегчавам от несмислени приказки… Е, в последно време излизам с една лейди, но тя освен с физика, не ме омайва с нищо друго. Мерките и са идеални за Холивуд. И е фаворитка в леглото ми. Знае много чалъми, от които се чувствувам доста поласкан. Но взе да ми досажда и да ми се натриса когато и скимне, а аз бързо кипвам… но все още не съм я разкарал,защотото психологът ми препоръча повече емоции… Но живея все още сам. Личното ми пространство е моята крепост. Не ми си ще да деля къщата си с някоя жена, и тя да ми нарежда какво да правя…кога да се прибирам, какво да ям и да пия, какво да гледам по каналите … това е досада.

                    Обичам да се шляя из парка, да тичам сутрин и вечер, когато имам време. Ето днес е слънчево утро, априлска зеленина е покрила храсти и дървета, буйна пролет настъпва… Тичам и усилвам уокмена, музиката пращи в ушите ми. Но гласовете пак се пробуждат… Гласовете ми говорят, че трябва да стигна до края…този край не е много благоразумен, но ще ми изпусне парата – както тя изтича от тенджера под налягане… Могъща сила се заражда у мен. Ставам безразсъден и се оставих на гласовете… Оглеждам се наоколо няма жива душа. Паркът е все още пуст. Това е добре. Казвам на гласовете да млъкват… и че ще се справя…озъбвам им се още веднъж…

                     В края на алеята стройна жена бяга и поддържа еднакво темпо. И тя се е заслушала в музиката и слушалките я изолират от всичко. Настигам я с мощното си бягане и с един удар по гърба я събарям на земята. Тя се свлича изненадана, дърпа слушалките и надига очи към мен… Хващам я здраво за глезените и я задърпвам в храсталаците. Докато реши да крещи и забърсвам няколко удара в стомаха,които и изкарват въздуха и я правят кротка като агънце… Парата от главата ми се изпуска бавно…Спокоен съм вече… сега мога да правя нещо,което ми дава контрол над това същество… Нямам ръкавици, но вдигам тениската и нагоре и я омотавам около гърлото. Стискам с две ръце и гледам право в очите и, че се подбелват и животът и изтича… Това е мигът на смъртта. Много е яко… Виждаш, че си могъщ като бог и вземаш живот… Гласовете вече са замлъкнали в главата ми… чувам фанфари… Оглеждам се пак внимателно. Издърпвам тениската през главата и, като гледам да не докосвам тялото и. После избърсвам врата и, за да не остане някой издайнически отпечатък. Озъртам се за последен път и хуквам по алеята. Тичам, все едно сто дявола са по петите ми… Тичам и тичам докато дъхът ми започва да ме задавя и дробовете ми парят… Спирам след дългото бягане и се свличам на една пейка.       Отпускам глава назад и гледам небето.

                  Вече съм в мир с гласовете....            Те си мълчат. Аз съм много спокоен и в някакво чудно блаженство… по-хубаво е от секса дори… След хубавият миг скачам пак на крака и се понасям като вихър към къщата си.

                                                Ще следва продължение