- Вярвате ли в живота след смъртта? – попита Северин.

            Другото момче и по-малкото момиче се спогледаха, подсмихнаха се и Спиро отговори от името и на двамата:

            - А бе, Севи, пак ли ще ни занимаваш с твоите простотии? От тия книги, дето ги четеш, съвсем ти се е размътил мозъкът! Ти да не би да си говорил вече с някой „отгоре”?

            Момичето се засмя с глас и си позволи да се намеси в разговора на батковците:

            - Аз не вярвам в тези неща. Според мен човек като умре, просто… умира – с всичко. Нищо не остава след него, освен спомените за него. Заравят го в земята и всичко приключва.

            - Ах, малка ми братовчедке, много още има да учиш! – важно-важно каза Северин и започна да разказва как твърдо вярва в задгробния живот, колко много доказателства имало за това и колко книги били написани по темата.

     Беше топла августовска вечер в средата на училищната ваканция. Тримата – Спиро, Северин и Даниела, седяха на покрива на ниската постройка в двора на баба Мария, сгушени под клоните на черешата, която се надвесваше над тях като майка-закрилница. Това им беше любимо място за разговори – хем бяха близо да бабите си, хем някак на скришно и потайно, та да могат да си разказват всякакви истории – най-често страховити мистерии и градски легенди. Спиро и Северин – тъкмо навлезли сериозно в пубертета, бяха първи братовчеди – внуци на баба Мария, а Даниела беше тяхна втора братовчедка, с три години по-малка. Тримата бяха израснали заедно и много игри бяха изиграли в този двор, а и много караници бяха изтърпели заради това, че все някак омачкваха насадените многобройни цветя. Даниела обичаше и уважаваше батковците си и се учеше от тях. Те двамата пък се грижеха за нея като за своя сестричка и я пазеха като ценен талисман. Даже така си я и наричаха – „нашето талисманче”.

    Тази вечер Северин беше взел думата за страховити истории и много се вживяваше. Говореше важно като някой лектор, врял и кипял в темата за живота след смъртта. Вярно, той беше изчел доста литература по темата и сега много му се искаше да успее да убеди двамата си събеседници, че наистина има задгробен живот. Те обаче се оказаха костеливи орехи. Спиро, както обикновено, избиваше всичко на майтап, а Даниела, макар да бе по-малка, философстваше и не отстъпваше от позициите си.

    Нощта измести вечерта и тъмнината стана по-плътна, а хорските звуци отстъпиха място на мека тишина. Само щурчетата се надвикваха като обезумели, опиянени от сладкия аромат на летния въздух. Наближаваше полунощ.

    - Добре, хайде да отидем до гробищата, а? Ще бъдем там точно в дванайсет часа и ще ви докажа! –  предложи Северин, твърдо решен да убеди братовчедите си в правотата на думите си.

    - Да бе, после да ни се карат! – задърпа се Спиро. – А и с Даниела по тъмното, не знам… После техните ще я накажат.

    - Ааа, няма, няма. – изчурулика Даниела. – Те нашите знаят, че сме на двора и ми дават да закъснявам, щом съм с вас. А пък и ще бъде тръпка, наистина. Хайде да отидем!

    - Оф, добре. – съгласи се Спиро и направи комично-страховита гримаса – Аз ще ви подготвя сега за срещата с умрелите, направо ще се побъркате от страх, още преди да стигнем гробището.

    Тримата слязоха от покрива по ствола на черешата и тихичко се изнизаха под прозорците на къщата. Портата на двора изскърца издайнически и те притаиха дъх в очакване някое перде да помръдне и зоркият поглед на някой възрастен да ги сгащи на местопрестъплението, но след като им се размина, тръгнаха с уверени крачки към гробището.

    - Едни мои съученички бяха викали Дама Пика, – заразказва Спиро – събрали се в къщата на едната, запалили свещи пред огледалото, направили там целия ритуал,  както си трябва. И се кълнат, че тя дошла. Обаче не искат да разкажат какво точно се е случило, заклели се били да мълчат и ако си нарушели клетвата, щели да умрат. А едната от тях започна да заеква оттогава и когато някой я попита дали това е заради Дама Пика, тя се изпуска в гащите.

    - Да, бе, да! Да не мислиш, че ти вярвам? – обади се Даниела. – И какво обяснение са дали на родителите й?

    - Ами никакво, нали са се заклели да мълчат. А техните оттогава обикалят и по доктори, и по разни врачки и лечителки, ама моята съученичка продължава да заеква и да се напикава като споменеш Дама Пика. Честно ви казвам!

    - Абе, няма никаква Дама Пика! – намеси се и Северин. – Това са си чисти измишльотини. Аз ви говоря за среща с реално съществували хора, които след смъртта си продължават да навестяват нашия свят и се опитват да се свързват с живите. Някои го правят, защото им липсват техни близки, които са оставили тук. Други се връщат заради недовършени важни дела или неразплатени дългове. А трети – те са най-опасните – се връщат, за да си отмъстят за сторени им злини и най-често –  защото са станали жертва на убийство.

    - Мдааа, в затвора е пълно с духове, върнали се да отмъщават. – изкикоти се Спиро, а след него прихна и Даниела.

    - Ако щете вярвайте! – сопна се Северин. – Ще видите след малко за какво ви говоря!

    Тримата вървяха по пустите улици, толкова погълнати от спора, че не забелязваха нищо около себе си, краката им машинално крачеха в посока на набелязаната цел. А една длъгнеста кльощава сянка се прокрадваше на десетина метра зад тях.

    Гробището се намираше в покрайнините на квартала, точно в началото на гората. Тук, далече от градските светлини, тъмнината беше по-плътна и някак натежаваше. Тишината пък беше по-осезаема и позволяваше на ударите на сърцето да отекват в ушите. Не се чуваха даже щурците. Никой не искаше да нарушава  вечния покой на мъртвите. Една улична лампа немощно хвърляше бледа светлина, колкото да очертае грозните сенки на надгробните паметници. Близките дървета стърчаха заплашително като гигантски чудовища с протегнати хищни кокалести ръце.

    Тримата инстинктивно забавиха крачка и започнаха да стъпват някак неуверено. Усмивката на Спиро се шмугна в сенките на бузите му, а очите му се разшириха от напъна да съзрат навреме всякаква потенциална опасност, която би могла да се спотайва в гъстия мрак извън обсега на лампата. Даниела закрачи по-близо до братовчедите си и притихна, заоглежда се предпазливо и усети, че косъмчетата на ръцете й настръхват. Дори Северин, който до преди малко се правеше на голям експерт и твърдеше, че само той щял да комуникира с мъртвите, защото тази работа не била за аматьори, сега вървеше умислен и не толкова самоуверен, а раменете му бяха увиснали. Натисна ги тягостната, мрачна атмосфера, която винаги витае на такива места, дори по светло.

    Пред портала на гробището тримата спряха едновременно, като по даден таен сигнал. Спогледаха се мълчаливо. В погледа на Спиро се четеше „Брат, давай да се връщаме, стига с тия глупости!”. Северин възвърна самоувереността си и показа тиха решителност. А Даниела, макар да усещаше някакъв хлад да пълзи по гръбнака й, не смяташе да се държи като изплашено момиченце пред батковците си.

    Северин пръв премина границата на гробищния парк и, залитайки и препъвайки се, бавно напредваше сред сбутаните една в други надгробни плочи и израснали между гробовете плевели („Колко зле се грижим за починалите си близки“ – помисли си с тъга той). След него вървеше Даниела, а гърбовете им пазеше Спиро (не че му се искаше, ама щеше да е доста некавалерско да зарежат момичето най-отзад) и постоянно поглеждаше през рамо, защото – сигурен беше – чуваше нечии тихи стъпки да ги следват.

    Когато стигнаха в частта на гробищния парк, където имаше наскоро заровени гробове, Северин спря и другите двама се заковаха до него, допрели ръцете си уж случайно – за да чувстват близостта и опората на познато същество, живо при това. Вещият по темата тийнейджър започна да обяснява, че до четиридесетия ден душите на мъртвите още бродели по Земята и затова по-лесно можело да ги призовеш, докато след това се изисквали вече по-специални умения и повече енергия. После се обърна към братовчедите си, зае драматична  поза и тържествено ги подкани:

    - Вслушайте се в гласа на мъъъртвитееее! – след което се обърна в посока на гробовете – О, предци наши, явете се пред нас и нека чуем вашите словаааа! Споделете мъката сиии, издайте тайните сиии!

    Млъкна и се заслуша. Другите двама също бяха наострили уши. Тишината беше пронизваща. Даниела започна да чува едно тъничко дразнещо пищене, а Спиро набързо отчете, че пулсът му значително се е учестил.

    Изминаха няколко секунди, но на тях им се сториха поне пет минути. Започнаха да си разменят погледи с подкана да изчезват вече от това страховито място. В този момент от неясна посока някъде съвсем наблизо се разнесе звук, наподобяващ твърде много на престъргване на камък в камък. Тримата хукнаха едновременно, без да разменят ни дума, ни поглед, а обзелата ги паника и покачилият се от страха адреналин им даваха неподозирани сили и те изхвърчаха от гробището като спринтьори на финалната линия. Спиро можеше да се закълне, че миг след тях от портала изскочи и някаква длъгнеста сянка.

    Останали без дъх, тримата се спряха чак на около шестстотин метра по-надолу, където вече имаше нормално улично осветление и къщи, в които се намираха, макар и спящи, живи хора. Даниела се тупна на тротоара и, дишайки тежко, местеше тревожен поглед от единия на другия си братовчед. Спиро се беше привел, опрял ръце на колената си и със забит в земята поглед се опитваше да успокои сърцето си. Северин се беше обърнал в посока към гробището и с твърде сериозно изражение се взираше в мрака, в чиято неприкосновена територия грубо се бяха прокраднали преди малко.

    - Вие чухте ли го? – първа се съвзе след тичането Даниела.

    - Какво да сме чули? – попита Спиро.

    - Ами…някакъв звук не чухте ли? Защо побягнахте? – продължи момичето.

    - Оф, не знам какво точно стана. Като че ли чух камък да стърже в камък…

    - Сякаш някой отмести каменна плоча – включи се найнакрая и Северин.

    - Мда, аз чух същото. Какво беше според вас?

   -   Нямам представа, – отговори Спиро, – но си представих как някой скелет излиза от гроба си и не исках да виждам и чувам нищо повече. Севи, ти защо не остана да си поговорите?

   -   Ами, според мен това не беше дух. Някой може би имаше там. Или е било нещо съвсем безобидно. Побягнах, защото вие двамата хукнахте…

    - Да, да! Признай си, че те хвана шубето! – продължи Спиро

       - Ако трябва да съм честен, май все още не съм достатъчно подготвен да вляза в контакт с отвъдното. Но поне вие сега видяхте, тъй де – чухте, че наистина има нещо, нали?

       - А, то че чухме нещо – чухме, ама никой не видя какво издаде този звук. – Пак започна да философства Даниела. – Както казваш, може да е било нещо съвсем безобидно, няма как да знаем. Просто там, на онова място беше доста… зловещо – такова едно супер тъмно, супер тихо, навсякъде около нас лежаха мъртви тела и… честно казано, това не предизвиква никакви приятни чувства.

            - Нормално е да си се страхувала. – усмихна ѝ се Северин

            А Спиро, с необичайна липса на присмех в гласа, каза:

            - Според мен това са много сериозни работи. Дори наистина да има живот след смъртта, дори духовете да се връщат на Земята и да са някъде край нас, както ти твърдиш, не е редно така да им се натрапваме. Нарушаваме някакви вселенски закони, мисля, а това няма как да мине без неприятни последствия.

            Даниела видимо се изплаши от думите на братовчед си. Досега всичко това й изглеждаше като някаква игра на „виж колко съм смел“, но след думите на Спиро и събитията от нощта, в главата й започнаха да се оформят доста по-сериозни мисли.

            Този път, явно вече достатъчно наситени откъм емоции и получили дозата си адреналин, тримата единодушно решиха, че е най-добре веднага да се прибират по домовете си. По обратния път на Северин много му се доходи по малка нужда и свърна в по-плътния мрак зад една къща. Тъкмо се беше облекчил, когато нечии шилести, ръбати, но много здрави пръсти го стиснаха болезнено силно по рамото. Тънък писък на ужас се изтръгна от устата на момчето и то замръзна неподвижно. Мозъкът му беше блокирал и отказваше да му даде решение как да се измъкне от заплахата. Ръбестата ръка бавно го завъртя и Северин видя пред себе си череп, покрит с бледа кожа, блестящи тъмни очи, хлътнали в кухините си и смразяваща кръвта усмивка, разкриваща тук-там изгнили почернели зъби. За няколко секунди момчето спря изобщо да диша, но накрая спазмът на белите му дробове го принуди да поеме на пресекулки малко въздух. После зловонен дъх изстреля в лицето му думите:

            - С мъртвите шега не бива, момче! – и зловещата усмивка се сви в тънка линия сиви безкръвни устни, а очите засвяткаха като мълнии.

            Ако не беше се изпикал преди това, Северин със сигурност щеше да го направи сега в гащите. Той отваряше уста като риба на сухо, но гласът му се беше скрил от страх някъде в дълбините на гърлото и отказваше да се появи пред това ужасяващо лице. Нито можеше да отговори нещо на съществото, което продължаваше да шепне в лицето му, нито да изкрещи думата, която светеше в сигнално червено в мозъка му – „ПОМОЩ!“

            Спиро и Даниела се зачудиха защо толкова се бави братовчед им и тръгнаха да надникнат зад стената на къщата. Намериха Северин легнал на земята, свит в ембрионална поза с отворена уста и с изцъклени очи, които сякаш нищо не виждаха. Двамата се впуснаха към него и го заляха с въпроси какво е станало, как е, добре ли е, защо не говори. Северин продължаваше да мълчи и да гледа, невиждайки. Паниката постепенно се уви около другите две деца. Спиро беше хванал Северин за раменете, разтърсваше го и истерично повтаряше:

    - Брат‘чед, съвземи се! Ставай!

    Даниела се въртеше нервно около тях и се чудеше с какво може да помогне. Най-сетне с общи усилия успяха да го вдигнат от земята и, придържайки го от двете му страни, го помъкнаха, колкото бързо можеха, към къщата на баба Мария. Добре че родителите му бяха на почивка, а бабата сигурно вече отдавна спеше, та нямаше да го видят в това състояние. Какво щяха да обясняват? Даниела се сети за онази съученичка на Спиро, която започнала да заеква след срещата с Дама Пика.

    Промъкнаха се в къщата възможно най-безшумно и положиха Северин на леглото в стаята му, а той все така гледаше невиждайки и дума не отронваше. Спиро и Даниела се спогледаха, в очите им се четеше страх и безсилие. Приседнаха на леглото до него и забиха погледи в земята. След десетина минути Северин се размърда, пое една дълга, свистяща глътка въздух и се закашля. После проговори с пресипнал глас:

    - Няма повече. Няма повече! Обещавам!

      - Какво няма повече, брат‘чед? – подскочи Спиро.

    - С мъртвите шега не бива! – прошепна Северин, отпусна се и затвори очи.

    - Хм, май заспа. – констатира Даниела. – Какво беше това? Какво ли му стана? Ама и той с тия книги, дето ги чете…

    - Аха, направо се е побъркал вече. Утре ще си поговоря сериозно с него. По мъжки. Изкара ми акъла направо.

    В това време откъм съседната къща се чу женски глас, който викаше Даниела да се прибира вече.

    - Аз ще тръгвам, извинявай! Ти го пази до сутринта, ок? – каза момичето и напусна стаята.

    Даниела прекоси тичешком тъмния двор на баба Мария и побърза да се шмугне в светещия отвор на входната врата на бащината й къща. С периферното си зрение улови някаква длъгнеста сянка до ствола на черешата, под чиито клони започна всичко тази вечер. Реши, че покрай шантавите брътвежи на братовчедите ѝ вече и нейното съзнание ѝ прави номера, но изпита огромно облекчение, когато затвори вратата зад себе си.

            Спиро седеше на леглото до заспалия си братовчед и се чудеше дали ако си легне, изобщо ще може да заспи. Страх го беше, че ще сънува кошмари. Взе една книга от рафта на секцията и зачете на меката светлина на нощната лампа като от време на време хвърляше поглед към Северин. Той спеше неспокойно – въртеше се, мънкаше нещо, мяташе глава, после за кратко пак се укротяваше. В минутите тишина между бълнуванията на Северин ставаше още по-страшно. Спиро не знаеше вече дали си внушава или е истина, но му се струваше,че доста ясно чува нечии стъпки в двора пред къщата. Не смееше да надникне през прозореца, само настръхваше всеки път, когато ги чуеше, и усещаше студена пот да избива по врата му, а сърцето му забиваше лудо и заглушаваше шумовете отвън. До следващия миг тишина. Четенето изобщо не помагаше. А времето до светлината на деня вървеше твърде бавно.

            Даниела лежеше в леглото си и се взираше в тавана. Не можеше да заспи. Твърде много вълнения ѝ се струпаха, а и изминалата вечер пробуди нови размисли в главата ѝ. Опитваше си да си обясни какъв ли звук бяха чули в гробищата, кой или какво го беше издал. Мислеше си и за братовчедите си. Чудеше се какво ли се беше случило със Северин през онези няколко минути, докато не беше с тях и какво ли прави сега Спиро – дали стои при него, дали се побърква от страх и притеснения, дали Северин вече е добре или на сутринта отново ще изглежда толкова… полудял. Побиха я тревожни тръпки от тази мисъл.

            Момичето стана и тихо се измъкна от стаята. Мина покрай спалнята на родителите си, заслуша се пред вратата и след като чу ритмичното похъркване на баща си, продължи с бързи стъпки към антрето. До къщата на баба Мария имаше само десетина метра, лошото беше, че вече всичко тънеше в пълен мрак, а собственото ѝ съзнанието беше настръхнало и свръхчувствително.

    Даниела реши, че ще притича възможно най-бързо до другата къща. За секунди се озова пред входната ѝ вратата и натисна бравата, но облекчението не настъпи, защото се оказа заключено. Страхът се надигна в гърдите ѝ. Трябваше или да повика някак Спиро, с което да рискува да събуди баба Мария, или да мине отново по обратния път в тъмното. Нещо прошумоля зад гърба ѝ и преди да успее да се обърне тънки ръбести пръсти се впиха в китката ѝ и я задърпаха. Тя се опита да се измъкне като се опъваше с все сила, но хватката на кльощавата ръка само се затегна още повече. Краката ѝ отказваха да вървят и тя осъзна, че някаква длъгнеста кльощава сянка я влачи към постройката под черешата. Писъкът излезе от устните ѝ по-скоро като тихо стенание. В мозъка ѝ избухна ярка бяла светлина и тя помисли, че ще припадне.

    Изведнъж хватката около ръката ѝ се отпусна и нечий сух глас каза до ухото ѝ:

    - Успокой се и ме чуй, дете! Трябва да чуеш!

    Сянката миришеше ужасно – на нещо като… гниещо сметище, помисли си Даниела и си представи полуразложен труп да излиза от наскоро заровен гроб. За малко да повърне. В този момент блесна пламъкът на запалка. Даниела съзря пред себе си изпито бледо лице с хлътнали очи и тънки избелели устни, обрамчено от сплъстени кичури рядка посивяла коса. В първите секунди вярваше, че вижда лице на мъртвец, но постепенно съзнанието ѝ се пребори със страха и тя разпозна физиономията на местния клошар – възрастен жилав бездомник, за когото също се разказваше страховита легенда в квартала. Говореше се, че навремето мъжът бил свещеник, но една нощ отишъл сам на гробищата и никой не знаел какво точно се е случило там, но оттогава той изгубил разсъдъка си, напуснал църквата и забродил по улиците като луд. Не общувал с никого, но често се навъртал около гробищата, особено покрай задушниците и просто наблюдавал хората, които навестявали гробовете на близките си. От неговия поглед всички ги побивали тръпки. Не можели да си обяснят поведението му, но то ги плашело и всички го обикаляли отдалече – за всеки случай.

    Това, че разпозна в този длъгнест слаб силует истински жив човек, я успокои съвсем мъничко. Преди да успее да прецени дали тази заплаха е по-малка или не, кльощавият мъж заговори със сухия си глас:

    - Ела, седни, няма да те нараня, дете! Седни тук под черешата. Момчето се оказа много страхливо, какво от думите ми разбра не знам, но ти ще им предадеш и на двамата, а и на всички други, които намислят нещо подобно, нали?

    Даниела все още не разбираше какво се случва, думите на клошаря някак рикошираха в съзнанието ѝ, но кимна с глава. Той продължи:

    - Казвам се Васил. Преди много време хората ме наричаха „отче Василе”. – направи неволна пауза, в която се вмъкна тежка въздишка. – Бях свещеник, служех в църквата долу до училището. Бях добър човек и хората ме уважаваха. Обичах да им помагам, не само с думи, напътствия и молитви, ами понякога свалях расото и обличах работен гащеризон и рамо до рамо работех с тях по дворове и градини, заедно градихме дувари, сковавахме бараки… Имах жена. Кротка, умна и добродушна, с голямо сърце и слънце в очите беше моята Елена. Но се разболя. Тежка болест я изяждаше ден след ден пред очите ми. Горещо и със силна вяра се молех на Бог да ѝ помогне. Не оставих само на молитвите, водих я и по какви ли не доктори, но тя не се оправяше, виждах я как гасне, усещах, че я губя. Много силно я обичах, не можех да се примиря, че тя ще си отиде от този свят – така невинна и все още млада, заличена от някаква болест. Разгневих се на Бог, че иска да ми я вземе. Паднах духом, загубих вярата си. Тогава, в отчаянието си, в мрака на неизразимата мъка реших да се обърна за помощ към духовете на мъртвите. Бях чувал от разни хора, че са постъпвали така и че им е било помагано, въпреки че тогава като бях свещеник ги корях сурово за това богохулство. Започнах да разпитвам, но бързах, не се подготвих добре за всичко. Една вечер отидох на гробищата и направих ритуал, за призоваване на духове, който ми показа една жена. Никой не ми беше казал обаче, че когато извършваш ритуала в гневно състояние, призоваваш дух на тъмните сили…

    Клошарят Васил не пожела да разкаже на Даниела какво точно му е причинил този дух, но тя не искаше и да разбира повече. Вече знаеше достатъчно – има живот след смъртта и към него човек трябва да се отнася с уважение и да не нарушава покоя на мъртвите. Да се опитваш да се свързваш с отвъдния свят е нередно и опасно, бръкнеш ли в мрака, той те поглъща. А ако духът на някой твой близък иска да ти помогне или да ти каже нещо, сам ще намери начин да се свърже с теб – ще те навести в съня ти или ще ти даде знак в делника ти.

    Доброто идва от светлината, не от мрака…