Гласът на приятелите
Бях я забравил, въпреки че беше изключителна. До този момент.
Бе най-неприятното начало на зимата, когато се чудиш кого ли ще избере тази зима смъртта.
Минавах през градинката на ъгъла, когато един глас ме извади от вцепенението на мрачния следобед:
– Траеш си, а! Правиш се, че нищо не се е случило!
Беше Пламен. Седнал на обичайното си място, извадил кашоните с книги, чакаше някой приятел, с който да се поразговори.
– Какво толкова се е случило!
Пламен беше непредвидим в добронамерените си емоционални атаки, енергията му, натрупана от дългата самота навън и общуването му с книгите на големите писатели вечер под мъждивата лампа, търсеше поле за изява.
Спрях и зачаках какво ще каже, усмихвайки се вътрешно на играта, която започваше.
– Айде сега, не се прави на интересен, много добре знаеш за какво говоря! Айде сега пък, ха!
Пламен дори се заклати наляво, надясно, както седеше, почеса се по глезена, после ме погледна ухилен отдолу:
– Цяла нощ не съм спал, заради вас, ...