"[...] А когато най-сетне приближиха високите порти на града, той спря хода си, обърна поглед назад, и рече:

- Толкова време мина... Толкова дни, години,... столетия... Толкова лета и зими се изредиха, че не помня вече где заминах, защо я оставих, поради що пуснах ръката ѝ и позволих на вятъра да ме отнесе надалеч; през планини, реки, гори и морета... Где бях?... Къде се сражавах?... Къде не загинах?... Защо не умрях?... Ала сега знам! Заради нея! Поради щото Луната винаги бди над своя вълк, ако ще и накрай Вселената да бъде.

Настъпи кратко мълчание. Всички слушаха думите му; най-вече тия, в чиито сърца витаеше същата магия, но дори и ония, които в мрачните дни бяха изгубили сродните си души.

След малко конникът поде отново:

- Ала аз вече съм тук! - рече той гордо, докато вятърът брулеше гъстите му, черни коси. - Тук съм, пребродил високи планини, дълбоки реки, бурни морета и непрогледни гори. Тук съм!... След три столетия, тук съм! Мечът ми се бе строшил, щитът ми се бе разцепил, лъкът се скъса, а копието се прекърши, ала волята ми нивга! Затуй съм тук сега, за да кажа на вас, стражи в златни брони, отворете огнените порти, защото безценен дар ме очаква... Волята ми,... една-едничка, ала предостатъчна за безчет вечности в безброй вселени.

Пазителите на Главната порта се поклониха, отзовавайки се на призива, заеха се за работа, а след миг веригите затракаха в такт, последвани от шума на пантите. Всички бяха затаили дъх. И тогава дверите зейнаха широко, а един пред друг, на около двайсетина метра разстояние, се намираха Бéнгел и Éвендин. Вятърът бе спокоен, ала изведнъж се усили и не се мина време, когато двамата като че ли препускаха един към друг. А там, където камъкът се сливаше с тревата, където портите докосваха телата си, там двамата се сляха в прегръдка и допряха страстно устните си.

Птиците и зверчетата пееха, гората се радваше, планината гордо извисяваше снагата си, а морето тихо посрещаше Новите дни, които щяха да настъпят. [...]"