Гордостта на розата
1 min reading
Царицата на цветята. От най-знатен род.
Смучейки повече слънце, тя се развиваше повече от другите цветя в градината. Разперила буйните си листи, засенчваше околните. И понеже растеше на най-хубавото и централно място, беше забелязвана от всички минаващи наоколо и се пукаше от гордост. Цветенца, нейни сестрички я молеха за малко повече местенце, но тя даже не чуваше тяхния глас, а те плачеха.
Когато поливаха розите, тя се дърпаше от водата да не й се нацапат одеждите.
Когато тя решаваше, си вземаше душ. Събираше капчици вода под листенцата си и точно когато не трябваше, в най-големият пек, пръскаше другите розички, за да изсъхнат.
Странеше от другите и само се пъчеше и разтваряше повече клонките си.
От прекаленото излагане на слънце и от това, че не искаше да я поливат, тя скоро започна да линее, бързо, много бързо, както и растеше. А другите цветя тепърва започваха своето развитие.
Околните никак не бяха по-грозни от нея, тя само така си въобразяваше, защото се развиваше много скоростно и вече беше разлистена, когато всички бяха само пъпчици.
Когато, по-късно решиха да берат цветя, тя се скри. Така направи още два пъти, а тогава все още беше хубава.
Даже и дълга си не изпълни - да зарадва някой. А все пак беше роза.
Горда със себе си, тя прецъфтя и от гордост не помоли за помощ. Още при следващото бране я отскубнаха и я хвърлиха в боклука.
Тя беше победена.
Тя получи наградата си.
Беше смазана.
И чак на сестричките й им стана жално.
В сетният й час гордостта и се сломи.
Роптаеше и ругаеше... себе си.
Осъзна грешката си и само помоли за глътка вода.
Нямаше кой да я чуе.
Умря така, както и живя - сама.
А щеше да бъде друго... Съвсем различно.
Да живее, да младее, да обича и да бъде обичана.
Да направи някой щастлив и самата тя от това да бъде щастлива.
Не бе живот нейното - живот в поквара, злоба и самота.
Прекомерна гордост.
А всички бяха цветя на Бога.
Смучейки повече слънце, тя се развиваше повече от другите цветя в градината. Разперила буйните си листи, засенчваше околните. И понеже растеше на най-хубавото и централно място, беше забелязвана от всички минаващи наоколо и се пукаше от гордост. Цветенца, нейни сестрички я молеха за малко повече местенце, но тя даже не чуваше тяхния глас, а те плачеха.
Когато поливаха розите, тя се дърпаше от водата да не й се нацапат одеждите.
Когато тя решаваше, си вземаше душ. Събираше капчици вода под листенцата си и точно когато не трябваше, в най-големият пек, пръскаше другите розички, за да изсъхнат.
Странеше от другите и само се пъчеше и разтваряше повече клонките си.
От прекаленото излагане на слънце и от това, че не искаше да я поливат, тя скоро започна да линее, бързо, много бързо, както и растеше. А другите цветя тепърва започваха своето развитие.
Околните никак не бяха по-грозни от нея, тя само така си въобразяваше, защото се развиваше много скоростно и вече беше разлистена, когато всички бяха само пъпчици.
Когато, по-късно решиха да берат цветя, тя се скри. Така направи още два пъти, а тогава все още беше хубава.
Даже и дълга си не изпълни - да зарадва някой. А все пак беше роза.
Горда със себе си, тя прецъфтя и от гордост не помоли за помощ. Още при следващото бране я отскубнаха и я хвърлиха в боклука.
Тя беше победена.
Тя получи наградата си.
Беше смазана.
И чак на сестричките й им стана жално.
В сетният й час гордостта и се сломи.
Роптаеше и ругаеше... себе си.
Осъзна грешката си и само помоли за глътка вода.
Нямаше кой да я чуе.
Умря така, както и живя - сама.
А щеше да бъде друго... Съвсем различно.
Да живее, да младее, да обича и да бъде обичана.
Да направи някой щастлив и самата тя от това да бъде щастлива.
Не бе живот нейното - живот в поквара, злоба и самота.
Прекомерна гордост.
А всички бяха цветя на Бога.
© Богдан Николов All rights reserved.
