По кожата ми пъплят две смолисти капки въображение. Те носят тайната на моята душа. Като мида съм – бисера си браня. Пулсът ми догонва препирнята от страсти, прескача някоя непокорна сълза и продължава да разлива по тялото ми гореща тишина... Малки острови от въздишки разменят местата си. Приютила съм копнежа си в най-дълбокото на вярата... И целият впряг от мечтания препуска само за да се кротне в твоите очи... в най-дъхавите ласки от безвремие... Какъвто и да е краят... искам да стигна до там. И пак съм тишина, която чака, за да повярва...

                                                       © Павлина Петрова