5.6.5.6.5.6.5

Пътеки, растения, светлина, прохлада, подновени стъпки, завой, жужене, благоухание на нещо, лято, нетърпение, замайване, зелено, хълмове, част от пурпур и някакъв пред-залез… Описания, пак описания, пейзаж след пейзажа, и все безсмислени. Самота. Топлота. Каквото и да е.

Хаволан незаинтересовано отминаваше познатите места. Една-единствена потребност го задвижваше, и тя бе час по-скоро да застане под шарената им сянка.

С пристигането му на Латрийва го завладя дълго жадуваното спокойствие. Г-аар-итите сега бяха притихнали, унесени в дрямка след бурния океан от удоволствие, блъскал ги дни наред. Почти половината поток се бе “изключил” и Хаволан все още немееше пред непривичната тишина. Дори сънищата им се люлееха в отморяващ покой. Умът му се проясни тъкмо навреме. Семейството му, изненадано от внезапното завръщане, реагира с огромна радост да го посрещне у дома след толкова години отсъствие. Прегръдките на майка му още топлеха ръцете му.

Ето, вече ги съзираше в далечината…

***

…”А с теб ще убие и мен”. Какво имаше предвид тя с това, защо го каза?

Не знаеше колко време му е отнело да се пребори с първоначалния екстазен прилив. В някакъв неопределен момент бе успял да дойде на себе си, и под напора на все още бурно обливащите го вълни от удоволствие, се запрепъва към совалката, а Таессо го следваше. Бран Протарият му говореше, но думите сега бяха загубени за него. Спомените му щяха да се възстановят по-късно, с отслабващия ефект на моана. Хаволан вървеше като насън, очите му губеха фокус, съзнанието му блуждаеше, но Великият не посягаше да го подкрепи. Физическият допир щеше да предизвика нова еуфорична буря в свръхнапрегнатите сетива на Хаволан.

Изкачването по лентовидния тунел към орбиталната платформа беше размито и изпъстрено с шарени петна, но преди всичко с бели такива. Много от случващото се изобщо не достигаше до него, а случилото се тънеше забулено в блажена мараня. Чувстваше се прекрасно изтръпнал, олекнал от мъчителните притеснения, страхове и болки. Със значително закъснение осъзна, че в това състояние бе напълно неспособен да работи, и щеше да остане така още много дни. Но и това не се задържа за дълго в съзнанието му. Сега единствената му мисъл бе за Демийо и раздялата с нея.

Когато се озова на М-М-А, Карсара го чакаше. Объркана. Не му беше нужно да е в аксесия с нея, за да го прочете по изуменото й нежно лице. Сега си даде сметка, че тя беше овладяла емоционалната изразност почти до съвършенство. Не го беше забелязвал преди. Във всеки случай бе в пъти по-емоционална от него в момента. От абсурдността на това го досмеша, но каменното му изражение остана непокътнато.

Вместо това се обърна за последно към Прима-Строителния Инспектор с последни указания. Щяха да се справят с довършването и сами. АРеСкенът се издигаше величествен в черния простор, а филигранната му вакуумна динамика бе съвършен триумф на Архифизиката.

После отново стана смътно и неясно. Поредният помитащ порой отне опората под краката му. Отново разпиля събрания му с толкова старание разум и пропадна в неописуемия екстаз от голяма височина. Чакаха го мъчителни дълги дни на приливи и отливи, защото моана проникваше много по-дълбоко – от кръвта преминаваше в нишките на онази тъкан, изплитаща от видимо и невидимо самата му същност. Моана не даряваше физическо удоволствие, не. Тя бе опиат за душата и надхвърляше материалността на плътта. Хаволан се свлече и се остави на насладата. Въздишките на общия г-аар-итен поток го изпълваха, преливаха го. Милиардите опиянени сетива, сбрани в едно цяло, добавяха еуфорията си към неговата, и я правеха непоносима.

После стената се разтвори и през процепа влезе тя! После тя се спусна към него, но внезапно пред очите й премина сянка… И с неохота “после” премина в “сега”. Докато го оглеждаше, устните й се смъкнаха в права линия. Демийо се закова на място.

-Какво си направил?

Отне му цялото време на света да й отговори:

-Приех предложената ми утеха.

-Какво ти даде той? Пил… ли си?

Хаволан се усмихна особено. Моментът започваше да му се изплъзва, а не можеше да й позволи да си тръгне. Със свръхчовешки усилия се съсредоточи и се опита да превъзмогне екстаза на г-аар-итното упоение. Сякаш след безброй часове, най-сетне подтисна гласовете им и остана насаме с нея.

Тя вече се изплъзваше, когато Хаволан я сграбчи. От ужасното удоволствие на досега с кожата й дъха му секна и пред очите му падна пелена. Твърде скоро… Боричкането й бе потушено мигновено и тя буквално застина в желязната му хватка. Беше плашещо силен.

-Не си и помисляй да си тръгнеш, любима. Върнах се тук само заради теб. Исках да се сбогувам подобаващо. – Демийо се замята в ръцете му. Съпротивата й му причини нови тръпки. – Върнах се да ти покажа колко много те обичам. Да го покажа по единствения разбираем за теб начин.

Тогава тя избухна в смях, див и висок. Хаволан се стресна от изблика й, напрегна се. Реалността отплава, и на нейно място се настани друга, като че ли същата. Всичко това се повтаряше, тази нейна непредсказуемост… Къде ли го беше виждал?

Демийо престана да се смее и той усети как извивките й прилепнаха по тялото му. Тя се извърна в прегръдката му, отвърна на целувката и двамата се вкопчиха един в друг. Разсъблякоха се, голотата им ги подлуди…

Винаги бе било така. Времето напълно губеше характера си да тече, когато бяха заедно. Това неовладяемо животинско искане на другия бе плашещо… поне в началото. Бяха млади, а годините… Дългите години на обучение и себеотрицание бяха изострили инстинктите им, преситените умове почти непрекъснато подтискаха чувствеността на тръпнещите тела в името на психическата издръжливост. Но страстта не противоречеше на живота, за който бяха създадени. Берим-изтари бяха преживели множество конфликти, съпътстващи неизменното узряване и усъвършенстване на расата, но най-голям като че ли бе трусът при конфронтацията на ума с тялото. Дълго се лутаха в търсене на желаната хармония, докато накрая проумяха, че най-вярното решение е най-простото. Съумяха да овладеят и запазят финия баланс, следвайки естествените пориви на своя вид – хомогенна смес от физическо и духовно.

Така Хаволан и Демийо се срещнаха на Латрийва. Двамата с огромно, стряскащо удоволствие се впуснаха във взаимното си задоволяване, изненадани от силата на страстта. Но желанието неизбежно ги събираше, а впоследствие ги разделяше поради неспособността им да се контролират. Изчерпваха се един друг, докато накрая не оставаше нищо. Сякаш самият живот избледняваше и губеше смисъл и очертания. Тогава той се отдръпна. Изолира я. Отказа да я докосва. В началото тя се изсмя, не му повярва. Тя имаше огромна власт над него, контрол, който създаваше опасни зависимости. Но той пак не отстъпи. Тя беше млада, буйна и твърде прекрасна, и настроенията й се люшкаха между шарените крайности на женската природа. Ту ставаше безразлична, ту плачеше, накрая крещеше. После бе умерена, спокойна, разумна. Ледът се сменяше с огън, сушата с порои, а той все така не отстъпваше. Бе разбрал, че я обича безнадеждно.

Опиатът, изострил прекомерно сетивата му, го държеше на ръба. Беше се върнал на М-М-А, обсебен от единствената мисъл да легне в обятията й както преди. С моана в кръвта това бе твърде опасно, надхвърляше прага на поносимостта му. Но тя трябваше да е последното, което вижда, финалният щрих на трескавото му, белязано съществуване. Не го интересуваше дори да умре от екстаза в ръцете й. И каква по-прекрасна смърт от тази! По-добре от дългото мъчително отхвърляне… Хаволан изръмжа, тя го тормозеше с устни, изпиваше го, увещаваше пак да бъде по нейната…

-Какво ти даде Великият? – изсъска Демийо в ухото му.

-Знаеш какво, Демийо, любима.

Допирът му бе подлудил нейния поток. Г-аар-итите й се разбунтуваха, хаос завладя тялото и усета й. И ревност.

-Значи с моана… отнема страховете ти…

Той се усмихна и от красотата му я заболя. Тази усмивка олицетворяваше неестествено притъпения му ужас, подтиснатия инстинкт за самосъхранение и пресушената жажда за живот. И той не го криеше.

-Моана… За да облекчи смъртта ти. - “Тежко ни, които оставаме!” Очите й се разшириха и мускулите й се напрегнаха. – Проклятие! Това ли е помощта му? Нима не можа да направи за теб нищо друго?

-Любима…

-Млъкни! Никога не си ме наричал така!!! Нима страданието ти е толкова силно? Моана…Това ли е краят?... Не, не искам да слушам… Ще имаш достатъчно време да ми оставиш хубав спомен!

…Когато той получи онази ауро-честотна кома, вселената на Демийо неочаквано припламна, светлините й угаснаха и падна мрак. Светулки, галактики и слънца, комети, прашинки, всичко замлъкна. Тя остана като оглушала всред тишината. Песента на съществуването й, смисълът и извора на нейното щастие секнаха отведнъж. Животът й потече на обратно и времето започна да се свива…

-От всички, отговарящи на ранга ти, от цялата достъпна женска част на расата ни… защо аз? – шепнеше тя.

-Видях бъдещето си в теб – отвръщаше той.

-В мен… Или с мен?

Тя търсеше очите му да прочете в тях истината. Онези тъмни, сребристо-сини очи, блестящи от вродените вътре-ириси, чиято ивица се завърташе ведно със свиването на зениците му; очи проникновени и разголващи я – телом и духом. Очи, които се усмихваха едва.

-Отговорът вече го знаеш... Каквото имахме, това е. Всичко е отминало, останало е назад, изчерпан е всякакъв шанс за нас... Какво да ти дам тогава, Демийо, любима?

-Не това искам да чуя, Хаволан. Не това.

Когато си тръгна от нея, му беше много трудно да се върне към живота. За пръв път осъзна, че времето може да е тежко проклятие. От нея нямаше лек.

-Признание, това ли? Знам, че ще се радваш да го чуеш, думите създават реалността, нали? Добре. Ето…

Гледаше я и разбираше, че отминалите векове не са променили нищо. Любовта й го убиваше. Не му оставяше нищо. Не можеше да работи, не спи, не можеше да се храни. Никога нямаше да спре да я иска. Завръщаше се на Латрийва, а миналото го очакваше непокътнато. Прекарал бе години, сливайки се с М-М-А до пълно изтощение, ставайки част от нея с надеждата за самозабрава. Щом заспеше го преследваха спомени как тя го обладава, а после се събуждаше в празното легло. Бе пътувал и до Налте, потънал в опиатните й полета докато не настъпеше време за следващия Строеж. Но нищо, нищо не можа да я изтрие.

Тя затвори очи, слушаше го примряла. Чакаше да чуе тези думи цял живот.

Хаволан я гледаше и в спомените му Латрийва бе мястото, където бяха преживяли безумната си страст. Дълбочината на нуждата му от нея бе стряскаща.

-Ти въплъщаваше всяка моя мисъл. Предусещаше глада ми за нашето утре, бляновете ми по нашето вчера. Демийо, всичко изгуби смисъл. Всичко, освен сега, бе ненужно. А ние имаме дълг към този свят, Демийо. Дълг, който погребахме, за да сме един до друг… Един в друг. Това трябваше да спре… Демийо? Казах ли ти колко много те…

Тя кимаше с погледа на отчаяно обичаща жена…

Телата им сияеха с ясните сини проблясъци на гао-дермариите. Триенето палеше и без това горещата им кожа, но от тази топлина не можеха да се освободят така лесно. Охлаждането им отне дни, докато постепенно заглъхваха ласките, въздишките и трескавия допир. Спомените го споходиха много по-късно, и много по-късно успя да облече в думи преживяното. Думи, кратки и описателни оформяха картините си в представата му, усмиряваха вятъра в душата му. И всички думи бяха изречени с нейния глас.

Тя бе намерила пристан, край който да открива подслон в океана на отчаянието. Сега бе съкрушена, но издигането му насред вълните на плискащата се пустота й остави прекрасен спомен за цял живот. А него беляза с всичко останало.

***

Не, мислеше той, тази тяхна любов, извратена и състрадателна, преследваща и изискваща нямаше бъдеще. Може би бе редно да свърши точно така. Странно, изправен сега пред полъха, който винаги се стелеше всред Каморгеевата гора, той не мислеше за края на потомъка Латрийва, или за Алара, нито за човека берим-изтари, а само за края на мъжа Хаволан. Никога не му бе тежала отговорността на програмираната му съдба, на предначертаваното с поколения бъдеще. Сега обаче веригите на този събирателен образ на собствената му епоха се бяха впили в плътта му с прекалена жестокост и не му позволяваха да приеме спокойно края.

Той тръсна глава. Вече стоеше под шарещата сянка на призрачните Каморгееви листа, и искаше да им подари цялото си внимание. Очите му се напрягаха да съзрат нещо отвъд короните с променливи цветове, да открият проблясъци на така лелеяните примамливи картини. Сънят му липсваше. Озърна се. Слънцето, светлината, топлината по гривните, тежащата плитка на гърба му…

Сънуваше наяве, или сънят бе видение от бъдещето? Преживяваше наново дълбоко погребаната си връзка с Латрийва. Въздушните потоци на есента галеха клоните, листата се усукваха едно около друго, а Хаволан наблюдаваше със затаен дъх за проблясъци на плод. Не отклоняваше очи, взираше се до причерняване, привиждаха му се контури, изписващи с тънка удебеляваща се линия очертанията на обекти, които после се материализираха. Почти можеше да докосне пространството около себе си. По лицето му играеха сенки, но той не отклоняваше поглед от клоните. Не можеше.

После внезапно… Погледът пред очите му се разтрои, не, размиването стана четворно, и той видя плода. Но този път той не премигна, задържа се контрастен и плътен, дори когато лекия вятър го завъртя. Средата около Хаволан изведнъж се усложни толкова, че главата му се замая и той залитна, но нямаше къде да се хване.

Неопределимата Каморгеева структура го преведе през наситено с реалности пространство. Проходът се стелеше като опиатът във вените му, нежно, плавно, измерение след измерение, с безбройните им варианти и прилежащи. Вече знаеше. Всички светове, в които Дърветата имаха проекция, лежат на една права. Какъв бе този приспособим живот, който не познаваше ограничения?

Премина през Крайните светове, тях разпозна по мътните небеса и бездънни полета от неотразяваща вода. Каморгеевите дървеса извираха дори от вибрационните материи, а сенките им гонеха вятъра по полетата на заледени долини. Любуваше се на светове, в които властваше механиката, Дърветата бяха обвили силуета им в симбиотична форма на живот-неживот с  конструкция, наподобяваща саморегенериращ се компютър-Корней. Горите им обитаваха даже онези сурови живо-организмови сателити, които с милиони светлинни години следват взривовете в раздуващите се краища на Вселената. Огромни порти от гигантски стволове, изродени в слаба гравитация, корони сплетени в просветваща арка се местеха по шуплестата повърхност на полу-заледено море. Навсякъде техните листа и плодове туптяха с пулса на съседното пространство. Навсякъде езикът им бе един и същ, дали прошепнат, дали изпят, или проектиран с извезани от светлина знаци.

Вселената най-сетне разтвори реалността и достигна света, който бе видял за пръв път преди векове – с извисяваща се в далечината кула, с основи, край които се въртяха каменни блокове, носени от невидима вихрушка и разстилащ се околовръст безкраен град. Слънцето залязваше, на фона му шептеше с напевния си тембър гората и сребристите листи се размиваха… Каморгееви дървета, Дърветата на Залеза. Така ги бе запомнил, така ги виждаше за последно.

Премигване. Просветване на клон, стебло и нечии силуети. Изправен и приседнал. Лицата им бяха вихър от сенки, отсенки и блеснали в косите лъчи. Едното лице задържа погледа си сякаш точно в неговата посока. Взря се напрегнато и с почуда. Хаволан му се усмихна… и получи усмивка в отговор. Хлад се плъзна в душата му. Изпълни го…

Премигване. Изтриване. Нова плоскост. Тя придоби релеф, а после измерност, видението оживя и измести заобикалящия го пейзаж. До сетивата му достигнаха непознати аромати, дробовете му поеха кристален въздух… Никога не ги бе усещал насън. Плодът, полюшващ се пред лицето му се застопори, и престана да се разлиства. Хаволан посегна към него, обхвана го с пръсти и опипа мъхната кора.

Сграбчването подкоси краката му, причерня му и ушите му закънтяха в пронизителен писък. Той се свлече, но се задържа, плода в ръката му издържаше някак тежестта му. Но все пак потъваше, нещо го поглъщаше, теглеше като гравитационно поле цялата му същност, душата повличаше тялото. Въздухът напусна дробовете му, вибрациите в импланта станаха нетърпими, както й виещите от ужас г-аар-ити. Паника, неговата и тяхната в смразяващата агония на общата им обреченост. Той закрещя. Не можеше да се изтръгне, нямаше никаква останала сила в мускулите му. Болката стана опустошителна.

Краката му се подкосиха, плодът най-сетне се откъсна и той залитна. Направи една крачка напред и залезът изпълни цялото му същество. След това всичко опустя.

КРАЙ

24.05.2006г. / 9.02.2012г.