2.

Запознах се със Зария още докато ходеше с братовчеда на мъжа ми Василен. Ние с него бяхме родени в една и съща година, с разлика от няколко месеца, Зария бе по-малка със седем години от нас.

Беше ми направило впечатление, че дали заради някакви комплекси, или поради влечение към млада плът, но той си избираше за гаджета винаги под осемнадесетгодишни момиченца. Още се чудя при толкова много негови гаджета, как нито един баща не го осъди през годините за това, че посяга на прокурорско дете? Явно е, че е имал късмет, или пък не е попаднал на точния човек.

Преди Зария беше имал няколко авантюри с млади девойки, една от която беше знакова за живота му.

Бил на школа за пожарникари във Варна. Тогава те се провеждаха по шест месеца. И там се запознал със Светлана, пак момиче в последните класове на образованието си. Какво е имало между тях, не знам със сигурност. Ясно ми е, че са консумирали връзката си, защото той ѝ предложил брак. Тя му отговорила така:

-Изчакай само тази нощ, да предупредя нашите, че ще се омъжвам и заминавам на другия край на страната – момичето е било достатъчно отговорно да не им създава чак толкова големи проблеми, че да я подадат за издирване.

Но братовчед ни само я подканил:

-Не, или тръгваме веднага, или си оставаш тук!

Светлана се замислила и тъй като всичките ѝ необходими документи били с нея в дамската ѝ чанта, му отговорила:

-Хайде тогава, да тръгваме!

Тогава загубеният Василен се изсмял жестоко и ѝ казал, че се е пошегувал и никъде няма да ходят.

Не знам, дали тогава са приключили нещата между тях. Аз, като жена, не бих му позволила да се гаври така с достойнството ми, но все пак тогава Светлана е била пределно млада. Може и да му е простила, а може би не. Но нещата се разсъхнали, а за него това беше най-значителната му връзка. Още пазеше снимките ѝ с прочувствени надписи на гърба им. Но и не пропускаше да се похвали с историята, пред всеки, който беше готов да го изслуша. Аз съм я слушала поне стотина пъти и всеки път изпитвах нова неприязън към този самовлюбен глупак.

Двамата се бяха запознали на една дискотека. Той веднага я харесал и си я заплюл за женитба. Без да помисли, че с постъпката си може да разбие нечий току-що начеващ живот. Тя беше само на седемнадесет, той гонеше 25. Да речеш, че е доволно млад, не беше, водеше се зрял мъж. Поне аз от позицията на майка на две деца го смятах за такъв. Все пак бяхме набори.

Със Зария се виждахме често, къщите ни бяха в една махала, през няколко съседски. И те често ни гостуваха. Постепенно между нас се зароди приятелство и доверие. Тя все по-често споделяше щастливите мигове и разочарованията си с мен, докато Василен и батко му се черпеха с по няколко ракии и сладко замезваха на мъжка приказка.

Свекърва ми и свекърва ѝ бяха сестри. Знаех, че тетка Дила контролира мъжете в къщата си и е въпрос на чест за нея кой командва там. Беше ми ясно, че на това интелигентно и крехко същество няма да ѝ е лесно с такава свекърва и такъв мъж-поплювко, но ми беше интересно как ще се развият събитията след брака им. Доколкото можех ѝ давах по някой разумен съвет, но гледах да не се намесвам агресивно в живота им – от една страна, за да не изляза виновна за нещо, от друга, все пак това беше техният живот…

Не се учудих, когато разбрах, че след шест месеца ходене, Василен е забременил Зария. Тя ми сподели, че не е готова нито психически, нито физически да става майка. Предстоеше ѝ да завърши последна година от средното училище, която беше важна за нея и за последващото ѝ развитие. Имаше намерение да запише биология и да направи кариера в тази област на науката.

Но явно плановете им с Василен и тетка Диляна не съвпадаха с нейните. Тетка Дила беше проучила до девето коляно рода Магдалинчеви, откъдето произхождаше Зария. Доволна от наученото и по еснафски разсъждаваща, тя даде позволение на сина си за брак. А пък той, глупакът му с глупак, я послуша с тайната идея, че Зария е още много млада и несформирана като характер. Двамата мислеха, че ще я превият като клонче от млада върба. Уви, както по-късно ще ви разкажа, сметките им се оказаха криви и недопресметнати.

На годежа си Зария беше в черна рокля. Както ми сподели по-късно, не могла да намери нещо по-весело в размера, който носи. Даже тази била от оказиона. Наистина, по-онова време тя бе болезнено слаба. Не че не ядеше, хранеше се нормално, но метаболизмът ѝ бе ускорен. Завиждах ѝ благородно, защото винаги, още от ученичка, съм имала проблем с килограмите. Но това, което природата даде на човек, никой не може да го промени, дори да се побие на челна стойка. Още тогава ѝ казах:

-Това, че си избрала черно не е на добре. Има поверие, че бракът няма да е щастлив.

Тя само тръсна червеникавата си с медни оттенъци коса:

-Не вярвам в суеверия. Каквото човек сам си направи, това ще е.

Изгледах я със съжаление, защото знаех в какво семейство отива. Тя дори не подозираше тогава какви мъки и тормоз я очакват.

Но все си мисля, че в двата месеца от годежа до сватбата вече бе разбрала. Василен нито веднъж не я пусна да отиде на гости при родителите си, под предлог, че такъв бил обичаят – бъдещата булка да свикнела с новия си дом, за да не бяга после. Мисля, че това до голяма степен се дължеше на егоизма му на само дете.

После присъствах и на спора им за фамилията на новата съпруга. Магдалинчева натежаваше като име пред обикновеното и често срещано Иванов. Но братовчедът беше категоричен, че ако не вземе фамилията му чиста, без тире между двете, сватба просто няма да има. Пореден психически тормоз към девойчето, ако ме питат мене, защото вече беше бременна в петия месец и връщане назад нямаше. Нито можеше да направи аборт, което от своя страна беше недопустимо в онези времена, нито да се реши да отглежда сама бебето – без осигурени доходи и дори без образование. Още тогава я постави на колене. А тя, търпелива като биче, каквато беше зодията ѝ, само преглъщаше обида след обида и ги трупаше в душата си, за да изригнат по-късно, при първия удобен случай, всички накуп.

Сватбата наближаваше. Не забелязвах при Зария особен ентусиазъм от събитието, което очаква всяко момиче, за да се почувства поне в един ден принцеса. Свекърва ѝ настояваше булчинската рокля да е с къдрички и финтифлюшки, Зария се запъна и я уши изчистена от всякакви декорации. Просто една бяла дълга рокля, нищо повече. Символ на отнетата ѝ девственост.

А, да, и там имаше проблем. Не прокървила при първия полов акт и Василен я обвиняваше, че не е девствена. Зария беше спортна натура и отдаваше голямо значение на физическата активност. Може би ципата ѝ бе с по-голям отвор или прекалено еластична, но ѝ беше изиграла голям номер. И Василен не пропускаше да ѝ напомни, че не е отишла целомъдрена при него.

Както по-късно щеше да ми разкаже за първото си злополучно раждане, заедно с бебето докторите бяха разкъсали и девствената ѝ ципа, като се подигравали на съпруга ѝ, че не си е свършил докрай работата. Но в сравнение със смъртта на новороденото, което наистина бе проблем, това ѝ бяха бели кахъри.

Още преди сватбата Зария беше разбрала, че бракът ѝ ще е проблемен и хората тепърва ще се подиграват на изцепките на бъдещия ѝ съпруг. Разказа ми как били на рожден ден на негов приятел, с екзотичното име Пламен Мравката. Били компания от младежи и девойки, кои двойки като тяхната, кои самостоятелно. Василен, който си обичаше чашката бил пийнал вече, когато пуснали блус. Напук на всякаква етикеция и правила, той канил подред девойките от купона и всяка една от тях, дали от кумова срама, или защото не го харесвала, но му отказвали една след друга. Накрая стигнал до Зария и самовлюбено заявил на всеослушание:

-Сигурен съм, че ти няма да ми откажеш, защото си ми вързана в кърпа.

Обидна, откъдето и да я погледнеш, реплика. Зария реагирала първосигнално, без да се замисля за последствията, до които можело да доведе постъпката ѝ.

-Не, скъпи мой, не бъди толкова сигурен – отговорила му пред компанията дръзко. – И аз няма да танцувам с теб. Ще пропусна.

Голяма трагедия, която според мен сам си я търсел, защото добрият тон изисква първо да танцуваш със своята дама и след това да каниш чуждите. Василен се смръщил като градоносен облак и под дюдюканията на другите изпил една бутилка коняк почти на екс. Докато си тръгнат се държал, трагедията се случила по път. Наложило се на бременната Зария да го мъкне на буксир по заледените локви. Докато не срещнали негови колеги, макар че било почти полунощ. Те му се подигравали и го бъзикали, че сега е моментът момичето му да се откаже от сватбата с него. Това още повече повлияло на самочувствието му на мъж. Заявил ѝ, че след тази случка ще отиде на работа, където ще се самоубие със зачисления му пистолет.

Питам се и досега, наред ли е бил с главата, та да причинява на трудната си годеница подобни ядове? Още повече, че имал да връща заети дежурства на колеги и заставил смяната си на четири поредни дни. Както Зария ми сподели, това били най-черните денонощия в досегашния ѝ живот, защото си мислела, че може да се е случило най-лошото. Защото тогава мобилни телефони нямаше и докато се разбере от роднините, понякога минаваха дни.

 А той, вече изтрезнял, дори не се сещал за заканите си, както и че предната вечер е изкачил на четири крака стълбището до техния етаж, в пълна тишина, за да не го усети майка му, че тогава щяло да има скандал в невероятни размери.

Както и да е. Сватбеният ден дойде и отмина. Наблюдавах през цялото време Зария, беше ми любопитно какво чувства във всеки момент от великия ден. С нищо не показваше отвращението си, беше стиснала зъби и издържа като стоик. Където трябваше се усмихваше, където трябваше целуваше ръка. Бабите и дядовците от двете роди бяха във възторг от младата булка. Ефирна, както щяха да отбележат по-късно за нея. Само аз знаех, какво ѝ е на душата. Белият цвят, който беше любимият ѝ до този час, се беше превърнал в неин най-голям враг. Въпреки това тя не се поколеба като главно действащо лице да поведе сватбарското хоро. Което допълнително предизвика възторг у гостите на тържеството ѝ.

Три месеца по-късно се случи нещастното преждевременно раждане. Зария, плачейки, с подробности ми разказа за гаврите, на които е била подложена. Както и за отношението на Веселин, след като е излязла от болницата. Опитала се да го прегърне, но той се отдръпнал и ѝ казал да не се преструва, че тъжи, защото знаел колко не искала това дете.

Нямаше как да му обясня, защото беше мъж и нямаше да ме разбере, но всяка жена в началото на бременността си е по-леко или по-силно объркана и под влияние на променящите се нива на хормоните изпада в крайности на настроенията и желанията. Природата се е постарала този процес да става бавно и с градация и последните месеци вече я е подготвила за майчинството. Но постъпката му, меко казано, бе жестока и неуместна. В нарцистично опиянение той налагаше психически тормоз на Зария, като се мъчеше да я убеди, че без него е само една нула и не би се справила в живота. Както и че никой повече не би я пожелал като жена. Ако не беше той…

Говорих с моя близка сестра от родилното и разбрах какви са били плановете на дежурните там, защото всичко бе станало в неделя през нощта. Ако бебето се бе родило под килограм или не бе оцеляло толкова часове, щяха просто да го запишат като аборт и отговорността да падне от тях. Уви, съдбата неприятно ги бе изненадала и не се бяха получили техните предвиждания. Екипът, който се занимавал със случая на Зария бе наказан с тримесечно лишаване от премиални. Слабо утешение, ако ме питат мен, но никой не ме пита. Защото с действията си на безотговорност промениха съдбата на едно семейство, което можеше и да не се разпадне с годините. Можеше… Но кой ли пък знае наистина? Може би Господ?