В този следобед докато пиех кафе ми се звънна на вратата. Зачудих се, не очаквах
гости. На вратата ми се появи тя. Красива и студена, както винаги, бих казала
съвършена, ако знаех какво е съвършенство. Не я бях виждала отдавна. Седнахме,
направих й кафе и се заприказвахме за живота, за любовта и разни такива неща.
Само че не знам защо бях забравила името й. Тя се усмихваше,
най-хубавата усмивка, която съм виждала... Разбира се - иронична.
Очите й бяха странен цвят, сякаш ги нямаше, потъвах в тях, някак си. Изчезвах.
След доста обстойни разговори по неприятни за мен теми, по любовна тематика,
която при мен е доста слабо позната материя, се сетих коя е – САМОТАТА. Винаги
идваше в най-подходящия момент за мен – когато бях сама, когато се чувствах
изолирана от всичко и всеки, когато дори хубавите спомени ме нараняваха, те не,
че са много, а и когато просто осъзнавах, че играя с живота си и се манипулирам
сама себе си. Тя идваше и ме канеше винаги на разходка – в самотната
долина, дори вече имах любимо място там. Приемах, защото нямах друг
избор. И сега приех... Вървяхме заедно с нея, някак невидима, но я виждах –
прозрачна, чиста, с насмешка в очите, но поне вървеше с мен, не я и молих.
Когато нямаш никого до себе си, на когото да разчиташ, когато и приятелите ти,
ако има такова понятие, те оставят, когато имаш най-много нужда от тях, когато
любимият ти фалшив и използван често израз, но уви, несъществуващ... го няма до
теб, а образите от миналото излизат пред мен с пълна сила, сякаш по-ярки и
охранени от преди... Тогава нямаш избор, вървиш с нея – да не си сам по пътя.
Всяка сила си има лимити... Понякога се изчерпваш и като няма кой да ти помогне
да се заредиш с нова, тъй като просто за миг или момент си се предал и нямаш и
грам желание да се изправиш, вървиш до нея, заблуждаваш се, че не си сам и
продължаваш в невидима посока, може би нишка, която всеки миг би се скъсала или
пък - да го наречем - ръба, от който винаги можеш да паднеш – ръба на
лудостта, което е май най-точното определение. За да не паднеш се хващаш за
нещо, както направих аз – хванах се за нея. Тъй като ми омръзна да се боря със
спомените, да опитвам да разпалвам пепелта на пламъци, да се надпреварвам със
заблудите и илюзиите, които са доста по-бързи и силни от мен, лично аз си
избирам да си стоя в самотната долина, да си полудявам там и да не излизам на
повърхността. Засега или завинаги? Не знам… Омръзна ми от тази вечна апатия,
предавам себе си на нея – Самотата. Нямам сили да продължавам напред, а и... не
искам някак си, все едно и също – игра, измама, самотни нощи, самотни дни,
фалшиви илюзии и недостижими мечти, писна ми... и да пиша и да не пиша, ми е все
едно сега вече. Избирам си вечния самотен затвор, празен, но истински в една
друга реалност, няма място за мен в тази. По-добре е така, отколкото постоянното
кървене и болка, не можещи да бъдат изпити, премахнати, каквото и да се прави,
от когото и да се прави, не искам съжалението на никого. Не искам и да се
самосъжалявам, така, че ще се люлея на люлката си в мислите си – люлката на
самолъжата, самозаблуждаването, саможертвата и недооценяването на съществените
неща в играта, наречена живот. Моята гостенка ми помогна - винаги успява,
макар и по трудният начин. Поне и без да се пресилва твърде много успява. Обичам
я по един или друг начин, както се усеща, макар и с насмешка, макар и с ирония,
с фалшива студена усмивка и празни очи. И тя ме обича. Май се побърках. Все
едно, отивам си, приближавам се до нея… Това е изборът, който тя ми предложи.
Добър или не, избрах го. Без нужда... от нищо и никого... Няма смисъл. А то
станало вече вечер, тя трябва да си тръгва… Е, прибираме се заедно с нея да пием
горещо кафе и горчиво кърваво вино. До… някога.